Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
asayva (2016)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2017)

Издание:

Автор: Свобода Бъчварова

Заглавие: Земя за прицел: Жребият

Издание: Първо

Издател: Издателство на БЗНС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Печатница на Издателство на БЗНС

Излязла от печат: февруари 1989 г.

Редактор: Нели Чилингирова

Художествен редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Рецензент: проф. Цветана Тодорова; проф. Тончо Жечев

Художник: Петя Генева

Коректор: Лидия Ангелова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2197


Част първа

Глава първа

Въпросът за свободната воля на човека занимаваше съзнанието на Скарлатов още от студентски години. В началото мислите му се движеха върху съвсем отвлечена плоскост. Учудваше се колко много труд и умствена енергия бяха вложили религиозни гении, политици, мъдреци от най-дълбока древност до днес. Скарлатов не смяташе, че основният философски проблем е за първичността на материята. За него основният философски проблем си оставаше животът. Защо той живее, кой го е извадил от мрака на небитието, с каква цел, дали е само една случайност в многоликите превращения на материята, една никому ненужна играчка?… Защо той съзнава, че живее и какво ще стане по-нататък след смъртта му? Този въпрос, който така или иначе си задаваше всеки човек на тая земя и се мъчеше да го реши по един или друг начин — било по стари предания, било чрез религията, философията или практиката — този въпрос с годините все повече и повече се превръщаше в негова натрапчива мисъл. Дали защото старееше, дали защото много от хората, които го заобикаляха, вече ги нямаше и все по-ясно се очертаваше неминуемостта на финала — смъртта?… Разсъжденията му в случая се усложняваха и от самото човешко поведение от съществуванието му до днес. Защото, мислеше си той, ако природата е целесъобразна, тя не би могла да създаде човека — най-нецелесъобразното явление, — който непрекъснато режеше клона, на който седи, действайки срещу себе си и средата, от която зависеше. Но докато размисълът му за живота все още протичаше в теоретичната сфера, то тясно свързаният с него въпрос за свободната воля постоянно му напомняше за реалността. Ежеминутно човек решаваше — харесвам това или не харесвам това, искам това или не искам онова. Ежеминутно се налагаше да произнася двете думички „да“ и „не“, така кратки и ясни във всеки език. По тоя начин в обикновения човек се създаваше лъжливата представа, че той има своя воля и прави това, което иска. Но погледнато по-дълбоко, цялата житейска практика доказваше противното. Човек по-често правеше това, което не иска. Скарлатов не застана на нито една от двете крайности — че човек е напълно манипулиран от външни сили или че е напълно свободен в решенията си. Практиката го тласкаше по-скоро към очевидната предопределеност на индивида и неговите действия. Когато човек се ражда, тоя свят е съществувал преди него. Той не можеше да избере нито страната, в която да се роди, нито епохата, нито родителите си, нито часа. Той се явяваше на белия свят при определени отношения между хората. Освен това Скарлатов имаше една съвсем проста аритметика за човешкия живот. Той снизходително даваше максимума на човека за средната възраст 80 години. От тях махаше 10, в които огромното мнозинство от хората бяха вече асоциални, тоест свидетели или наблюдатели на действителността около тях. Оставаха 70 години. От тях махаше още 15 години — период, в който немощното човешко създание зрееше до момента на съзнанието и физическата годност, в пълна зависимост от родителите. Оставаха 55 години. Но тъй като времето е разделено на ден и нощ, човек спеше грубо взето 27,5 години и му се събираха за активен, творчески и съзнателен живот останалите 27,5 години. Тази схема, макар и опростена, в общи линии беше истинна. Това кратко протичане на времето за реална изява се извършваше върху една планета от 510 милиона квадратни километра, между милиарди галактики, за които човек само знаеше, че съществуват и нищо повече. И на всичкото отгоре „венецът на природата“ се смяташе цар на Вселената, а от зараждането си до днес се чудеше как да усъвършенства средствата за самоизбиване, мамене и лъжене. И само от време на време по най-нелогичния начин се раждаха гении като Платон, Буда, Христос, Кант, Толстой, Моцарт, Бах, Гьоте и т.н., които се мъчеха да стреснат човечеството и му посочат път на единение и съзидание. Явяваха се и изчезваха. И всичко течеше отново постарому. И цялата история на човечеството му изглеждаше като една огромна сцена върху кълбото на тия 510 милиона квадратни километра, което се рееше в тайнствения безкрай и се меняха само декорите и костюмите, а хората с техните страсти, пороци и добродетели, с техните сблъсъци, надежди и идеали оставаха едни и същи. Въпреки всичко тази негова абсурдна екзистенциална[1] аритметика, която беше част от детерминизма на Скарлатов, не го тласкаше до крайност и признаваше на човека малки незначителни граници, в които се движеше свободната воля. И с присъщия си хумор наричаше много често тази малка възможност за лична изява с думичката „инат“. И ако погледнеше назад цялото си съществувание, във всички неща, които направи и предприе, инатът играеше огромна роля. Той не обичаше миговете на избора. С годините се научи да отлага решенията, но знаеше, че рано или късно идват денят и часът на истината, когато трябваше да каже „да“ или „не“…

В тоя пролетен ден на април той излезе от Банката след приключване на работата и тръгна по обичайния маршрут, завещан от баща му. А пролетта на 1936 година дойде сякаш изведнъж. Дълго време се задържаха зимата и студът. Ту се стопляше, ту валеше сняг, докато в средата на април внезапно задуха топъл вятър от юг и понесе на север тъмни, черни облаци. Но не заваля. Природата набираше сили, за да излее на един път водата си. И в тия два дни като по даден знак всички дървета цъфнаха, но не под пекналото слънце, а в полумрака на облачното небе.

Той тръгна по Цариградското шосе край парка. Имаше малко минувачи и всеки бързаше да се прибере вкъщи, за да не го изненада поройният дъжд. Топлият вятър духаше силно, на вълни и развяваше разкопчаното пардесю на самотния Скарлатов — защото независимостта е самота… Един мъж с гордо вдигната глава, без шапка, с късо подстригани прошарени гъсти коси и остра бяла брада като на древните викинги, със застинало, строго лице и прорязано с бръчки чело, с живи и умни черни очи. Един мъж, елегантно облечен в тъмносин костюм, слабо накуцващ, опрян леко върху бастуна със златната глава на орел с тюркоазени очи, наследен от баща му. Но Скарлатов не се подпираше на него и вървеше срещу вятъра, сякаш преодолява някакво препятствие. Ала не природата, не цъфналите дървета, нито редките минувачи заемаха съзнанието му. Той не ги и виждаше. А мисъл денонощна, прекъсвана само от мъчителен сън, стана неговата същност и той като Сизиф тласкаше по стръмния склон камъка на мисълта си някъде към недостижимия връх, докато не целта, а самото движение към нея се превърна в истинското му „аз“. Така той се отдалечи от хората. Не ги виждаше, не ги забелязваше, отдалечи се от природата, от тъй измамния цъфтеж на дърветата и носеше своя товар дори в миговете, когато можеше да бъде свободен.

 

 

Назряваше нова, може би най-голямата лична криза в дейността му като банкер и той трябваше да вземе своето решение тези дни. А в това, че за него то е съдбоносно и щеше да определи целия му по-нататъшен живот, Скарлатов не се съмняваше. Дълго отлага, прекалено дълго и остави нещата да се развиват от само себе си… Ами ако е пропуснал мига? Тогава защо му е всичко това? И кога започна всичко?… Може би още в началото, когато остана в България? Или по-късно, когато пое Банката? Или при някоя от финансовите битки? Или след световната икономическа криза, която едва не срути Банката? И не само Банката, а страната… А може би проблемът е останал като наследство още от баща му? В разсъжденията си се стремеше да намери някаква опора и я потърси в близките години и отминалите събития. Странното беше, че много от случилото се, на което стана свидетел, бе произвело тогава това впечатление, което имаше по-късно силата на спомена. Той се учудваше на човешкото съзнание, което възпроизвеждаше с такава сила, почти до болка, видения от миналото.

Години след кризата — без никакъв повод, без никакъв ред на деня или нощта — внезапно в ума му изпъкваха с невероятна живост картините, които бе отминавал тогава, потопен в битката за собственото оцеляване. Той виждаше пред себе си напълно реално търговската улица „Пиротска“[2], почти празна въпреки многобройните магазини, защото повечето бяха затворени. На едни пишеше „Разпродажба поради фалит“, на други „Търся съдружник с капитал“, на трети „Дава се под наем“… Друг път сякаш присъстваше в натрупалата се опашка пред фурна с надпис „Хляб за бедни с книжка за бедност“, а близо до нея огромна тълпа, повечето от деца с най-различни предмети в ръка — консервени кутии, опушени тенджери, парчета от стомна, които търпеливо стояха и чакаха пред голям казан, над който пишеше: „Чорба за бедни“, а две милосърдни сестри раздаваха по един голям черпак на всеки… Но най-често му се явяваха и сякаш се врязваха в ума му детайли от прочутия печален „Поход на босите“, прекосили страната, за да се съберат в София. И Скарлатов виждаше пред себе си мъже в цветуща възраст — опърпани, с изгладнели лица, които викаха срещу полицаите „Дайте ни хляб!“, „Дайте ни работа!“, а след тях вървяха инвалидите от войната, слепци, сакати с колички и без колички, с лозунга на един прът — „От благодарното Отечество“. Господи, казваше си Скарлатов в подобни мигове, нима искаш да ме предупредиш, че ме чака просяшка тояга?… Че всичко дотук е било илюзия?… И за да отмахне тези неочаквано връхлитащи го видения на човешката мизерия, той се връщаше на победния финал от тоталния банкрут, който избягна. Вярно е, че успя да се измъкне от кризата. Успяда запази Банката в тази борба на смърт. В неговия живот тя щеше да остане като най-сериозната и грандиозна битка, от която той излезе победител и се гордееше с това. Доказа на себе си и на хората мощта на своя ум в действие — при бедствие, унищожило хиляди негови събратя по цял свят с далеч по-големи финансови възможности. Но не беше ли това пирова победа? Та какво остана от Банката след кризата? Сградата, да. И досега красивата барокова постройка, синкавобяла под ярката електрическа светлина, блестеше нощем като Сакре Кьор на върха на Монмартър, радваше окото му и създаваше в хората все още чувството на сигурност и стабилност. Но дали това здание вече не е разядено от термитите и е останала само външната бляскава черупка?… Скарлатов претърпя огромни загуби. Изтекоха невероятни капитали както в левове, така и в чужда валута и злато. Той не се поколеба да заплати тази цена само и само да остане Банката. А можеше да запази много повече, ако се откажеше от нея, и сега да прекарва живота си напълно спокоен, осигурен, а времето, което му оставаше до края на живота, да бъде негово и само негово. В името на какво го направи? И както винаги си отговори честно — в името на собствената му суета, в името на безсмисленото движение!… Избрал своя път, трябваше да върви докрай! След кризата, когато на бойното поле останаха неизброими трупове, сред тях като сенки се надигнаха изранените банкери. Но банките им бяха изтощени. Те не можеха да извършат основната си дейност — да дадат кредити и получат печалби. А без кредити стопанството пропадаше напълно.

Макар и бавно, колелото на икономиката не можеше да се задвижи. Никой не беше достатъчно силен, за да започне отново. Тогава остана единственият път — сливане на остатъците от банките. По-голяма част изчезнаха, като се вляха в други по-силни или се съединиха помежду си, за да увеличат авоарите си и станат жизнеспособни. Изчезна от терена на икономиката Генералната банка — креация на френския и английския капитал. Те вече не можеха да си позволят лукса да имат своя банка. Погълна я тази на Карасулиев. Той получи подкрепа от американските банки, макар и минимална. Но за да запази своята, Карасулиев се принуди да се освободи от почти всички индустриални акционерни дружества. Едни ликвидира, други продаде, трети просто остави да загинат. Запази обаче Командитното дружество само от инат, което се занимаваше с покупко-продажбата на тютюни за Франция, Англия и Америка. Но дейността му бе ограничена. Две реколти чакаха да бъдат изкупени, а чужденците се интересуваха само от екстра качество ориенталски тютюн. Така че дружеството вегетираше. Поначало двете банки — на Скарлатов и на Карасулиев — се занимаваха с вноса и износа за страните — победителки в Световната война. А това перо поради кризата и последвалата я депресия не играеше почти никаква роля в стопанството. Активността на двете банки се сведе до минимум. Господарите в лицето на Англия, Франция и САЩ сега избраха път, който заобикаляше България, защото икономиката й не ги интересуваше.

Съвсем друго направление поеха финансовите среди в Германия. Те успяха да се справят с кризата в собствената си страна чрез невиждана инфлация, довела до незапомнена безработица в страната. Германия нямаше колонии, нямаше пазари. Бяха й останали само сметищата на света. Но немските финансисти не се погнусиха от боклука. Та и какво ли друго им оставаше?… И смело тръгнаха да търгуват с тези страни, от които никой не се интересуваше. Един от най-важните пазари за Германия се оказа България. Тук те имаха традиции, изградена търговска мрежа, своя банка — Кредитната. Двете страни бяха в миналото съюзници, тясно свързани финансово. И двете страни бяха победени, онеправдани, което водеше и до психологическа връзка помежду им. Преди Световната война и след нея, техническата и делова интелигенция се ориентира към немските и австрийските университети. Те станаха макар и странични, но не маловажни пътища за германското влияние в България. И в момента, когато страната достигна ръба на пълния финансов банкрут, само германците продължиха, макар и минимално, да търгуват с България. И тази тънка нишка остана за нея почти единствената търговска връзка със Запада. И двете страни нямаха злато, нямаха чужди авоари, нямаха пазари. А за да съществуват, беше жизнено необходима търговията. И тогава с тази дързост, която някога обедини народите на Средиземноморието, а по-късно в търсенето на пазари откри Америка, Индия, Япония и свърза света в едно цяло, търговците си подадоха ръка през бариерата на победителите, без посредници! Започна се с компенсационни сделки, може би най-древния способ за обмен. Даваш една стока и получаваш друга, от която имаш нужда, без участието на злато или световна валутна единица, върху базата на собствените слаби и обезценени национални пари. Кредитната банка, вместо да изчезне или намали своята дейност, се разрасна. И полека-лека компенсационните сделки заеха значителна част от външната търговия на България. Само така страната можеше да изнесе застоялите тютюни, селскостопански продукти, суровини и да получи за макар и слабата си индустрия резервни части и индустриално оборудване. Германия купуваше всичко — разбира се, изцяло в своя полза, тя бе силната страна в тия сделки. Но колелото на търговията, макар и бавно, макар и трудно, се завъртя и все повече увеличаваше скоростта на оборотите, докато дойде вторият етап — клиринговата спогодба — каквато се практикуваше в една или друга степен и в други страни. Първата частична клирингова спогодба за износ на тютюн срещу германски промишлени стоки през време на финансовата криза сключи немският тютюнев концерн Реемтсма, последвана от голямата всеобхватна клирингова спогодба от 9 септември 1932 година.

Тъй като дотогава страната имаше с Германия активен търговски баланс, то и задълженията на Германия нараснаха. Разменяха се стоки, но върху базата на немската марка при съотношение 33 лева за една, което на практика означаваше, че България финансира Германия. Но клиринговата спогодба имаше две сметки. По сметка „А“ Германия внасяше от България тютюни, зърнени храни, яйца, необработени кожи, маслодайни семена и фуражни растения. Срещу тях трябваше да изнесе за българската промишленост суровини като памук, вълна, вълнена прежда, калай, обработени кожи, каучук и други или да плаща тридесет на сто от сметката в свободни девизи. В сметка „Б“ по клиринговата спогодба бяха всички останали продукти и износ на артикули, както и плащането от нетърговски обмен: легации, туристи, пътници, валута за образование на студенти и т.н. Още в началото Германия предпочете да не дава тридесет на сто свободни девизи, а да внася суровините, като го направи по цени над тези на международния пазар. Към 1936 година вносът и износът с Германия надвишаваше 60 на сто от цялата външна търговия на България, с тенденция за непрекъснато увеличаване. Така че в близките години търговията на страната щеше да бъде само с една държава — Германия. Но и тук по клиринговата спогодба, в която имаше клауза за годишно изравняване на сметките, германците, иначе акуратни, не изпълниха задълженията си. Винаги износът на България бе по-голям от вноса и Германия имаше в момента 700 милиона задължения към нея. Една немалка сума за такава бедна страна. И тя щеше да нараства. България се превръщаше в суровинен придатък на Германия, но това го виждаха малцина. Световната война, въстанията, революциите, всеобщата икономическа криза доведоха дотам народа, че хората бяха доволни, ако имат работа и изкарват насъщния хляб, независимо кой им го дава и с каква цел. Така дойдоха на власт фашизмът и Хитлер в Германия. Бяха доволни, че имат работа и никой не искаше да се замисля, че живее в една страна с невиждана дотогава диктатура, че тази страна се готви за реванш, за война с далечни цели — да завладее целия свят. Те не забелязваха или не искаха да забележат огромната полиция, разрастването на армията, антисемитските погроми, липсата на каквато и да е елементарна свобода. Не винаги близкият резултат показва крайния. А свързана икономически с Германия, България неминуемо щеше да тръгне по нейния път.

Ето Скарлатов беше вече десетилетия банкер и потъна до такава степен в работата, че загуби твърде много от така нареченото хуманитарно образование. Не четеше художествена литература, не ходеше на театър, опера или кино. Полека-лека Банката го погълна изцяло. Тя стесни съзнанието му до такава степен, че взе всичко да обяснява с икономиката, с парите и тяхното движение. Но тук бе и неговата сила. Така обяснен, животът на обществото едва ли обхващаше неговото безкрайно многообразие. Но че по тоя начин си изясняваше главното, той бе убеден. И Скарлатов остана верен на извода, че основната връзка между хората е търговията в широкия смисъл на думата, тоест постоянен и тотален обмен на материални блага, което предполагаше безпрепятствено общуване между хората по цялото земно кълбо. Той не се съмняваше вече нито за миг, че за в бъдеще каквито и държави, каквито и общества, каквито и строеве да възникваха, първото нещо, което трябваше да знаят, е какво да правят в икономиката и да бъдат компетентни преди всичко в икономиката!

Главният му девиз остана свободната търговия! И той тясно свърза двете понятия: за да има търговия, трябва да има политическа свобода, за да има свобода, трябва да има търговия без ограничение! Погледната в този стопански аспект, историята на човечеството му изглеждаше като цикли на търговска свобода във времена на мир с бързо нарастване на материалните блага, а оттам и на духовните, следвани от период на общества, класи и държави, стремящи се към световно господство и задушаващи на първо място търговията — епохите на непрекъснатите войни. Та не пореха ли вълните на моретата корабите на финикийците, на гърците и не създадоха ли те една обща култура на Средиземноморието, а непосредствено след търговското замогване дойдоха философията, литературата, театърът, демокрацията, свободните полиси. И ако този процес продължеше, може би търговците щяха да тръгнат към нови земи и да открият Америка хилядолетия преди Колумб, да търгуват с Индия, Китай, Япония, да колонизират огромните пространства на планетата и светът щеше да бъде друг, единен. Но дойде Рим и всичко за векове отиде по дяволите!… Защото Рим в своята хегемония ограничи свободата на всички останали, ограничи обмена и подкопа собственото си съществувание, за да се срути в праха, който затъмни за нови векове небето на Европа и тя потъна в мрака на средновековното закрепостяване. А по-късно наново търговците вдигнаха знамето на човешкото единение и откриха пътищата към непознатите континенти.

Явиха се нови, чисто търговски нации, като холандците и англичаните например. А после?… Наполеон, пак войни, пак разединение на Европа… Ами в съвсем близкото минало на нова България човек можеше спокойно да отиде в банката, да обмени левове за каквато и да е валута и с един печат на паспорта, който се даваше без особени формалности, да тръгне по света!…

И винаги, когато човечеството си отдъхваше в епохите на мирен и свободен обмен, идваше финалът на цикъла и започваше ерата на разрухата. И въпреки че историята, както и противоречията в картината на произвеждането, натрупването и разпределянето на благата опровергаваха тезата на Скарлатов за единение единствено чрез свободна търговия между народите, което да премахне митническите и граничните бариери, забраните на свободното придвижване с крайна цел — една обединена планета без държави и нации, съставена от свободни хора, той вярваше, че само това е пътят, а не религиозните и социални идеи. В крайна сметка те в ръцете на недобросъвестни личности се превръщаха в средства за разединение на човечеството с прякото последствие — войни и унищожение на хора заедно с материалните блага. И сега Скарлатов бе от малцината умни хора, който предчувстваше, че влакът на Планетата навлиза в някакъв безкраен тунел под знака на смъртната гибел…

Вярно е, че клиринговата спогодба помогна на България да се изправи донякъде на крака. Безработицата намаля, чувстваше се оживление във всички сфери на стопанството. Но нима само в България бе този процес? Нима само по системата на германците можеше да се стигне до този резултат? Можеше, разбира се, и със свободна търговия, с опити за пробив в пазарите на главните капиталистически страни. Той не си правеше илюзии, че именно този начин е най-трудният, най-неприемливият, защото всеки искаше да живее добре не в бъдеще, а сега, в момента, и всеки, който му посочеше път за лесно и бързо замогване, ставаше в очите на хората спасител. Те не виждаха, че краят на този път е врата на кланица и вървяха зад пророци, политици и недобросъвестни хора право към своята погибел. Той не можеше да се бори срещу тази мощна тенденция за сближение с Германия. Следователно то бе исторически предопределено. България отдавна нямаше свободна воля.

Така Скарлатов наново застана срещу течението, предварително примирен с поражението си, но по никой начин не обезверен в своите изводи. Държа пред индустриалци и политици голяма сказка в „Ротари-клуб“. Изслушаха го с внимание и никой не си взе бележка. Всички очакваха спасение от Германия. Само един-единствен човек го последва и колкото и да е странно, това беше Йосиф Карасулиев. Последва го не теоретически. Той бе стигнал по собствен път до тези заключения. Дали интуитивно? Едва ли. По-скоро практическият му опит на голям търговец го доведе до изводите на Скарлатов. И след беседата единствен Йосиф Карасулиев поиска да разговаря с него. Потресен от думите му пред толкова много хора, те го окрилиха и дадоха смисъл на практическата му дейност. За негова чест Скарлатов трябваше да признае, че макар Йосиф да не формулира положението, в замяна на това вече действаше, сякаш отдавна го бе сторил.

Пръв Карасулиев от всички банкери и индустриалци започна да се освобождава от акционерни дружества, предприятия и фабрики. Пръв той търсеше всякакви законни и незаконни, изврътливи начини, за да превърне по възможност всеки лев в конвертируема валута и я изнесе на сигурно място. Запази връзките си предимно със страни, чиято валута вървеше навсякъде. Това неминуемо доведе до спад на търговската активност на банката. Любимата му фраза беше: „Не съм боклукчия да събирам германски парцали“. Имаше предвид германската марка.

Тези му действия удивиха Скарлатов. Йосиф да се откаже от печалба, пък каквато и да е тя?!… Това беше нещо неестествено за човек, който не можеше да се сдържи пред вида на плячката. Но той се пребори с първичния си инстинкт на хищник и погледна надалеч в перспектива. С други думи, се превърна в истински банкер. Колко ли му е струвало това?… Той приключи в себе си една гигантска борба и стана човек, който мисли различно от предишния Карасулиев. А това е постижение, отдало се на малцина в живота. Той доказа, че има не само инстинкт, не само ум, но и огромна воля. Сля се с Генералната банка, защото Скарлатов отказа такова сливане, а и не можеше при наличието на втория директор — Неделев.

Още веднага след кризата между двамата започна една мълчалива необявена война. И вместо Скарлатов решително да скъса с Неделев, остави да текат нещата по-старому, защото нема силата да се пребори с една фикс-идея за национална индустрия, завещана от баща му. А практическо олицетворение на тази идея беше Неделев — най-мощният индустриалец в страната. Така се стигна от кредитиране на собствена индустрия до самокредитиране и внос на оборудване от Германия отначало върху базата на компенсационните сделки, а после върху базата на клиринга. Само едно не позволи Скарлатов в тоя период — да се посегне на авоарите на Банката в конвертируема валута (и без това силно намалели), а също и на златния трезор. И докато Неделев съсредоточаваше в ръцете си индустрията, Скарлатов почна да концентрира именно този капитал и да го превръща не в банкова, а в лична собственост, която по един или друг начин изнесе в чужбина. В този период капиталът на Банката нарасна, но в левове и марки, тоест в пари, с които можеше да боравиш в твърде тесни параметри. Конфликтът назряваше и дочака деня, в който Неделев открито обяви войната. Той постави въпроса за чуждите авоари на Банката и трезора като абсолютно необходими за понататъшната му дейност. Скарлатов рязко отказа. Неделев настоя да види именно тази светая светих на Банката. Тогава, усмихнат, Скарлатов цинично му отговори, че тази част от храма липсва. А за нещо, което го няма на този свят, не могат да се пазарят. Неделев заплаши, че ще се оттегли като съдружник заедно с всичките си капитали и ще премине към Кредитната немска банка. Това беше единственият му коз да принуди Скарлатов да приеме неговото искане. Но зле си бе направил сметката. Наистина, ако той изпълнеше заплахата си и ликвидираше общите предприятия, Банката автоматично се превръщаше в една от средните по мащаб и слизаше от пиедестала на водеща в страната. Неделев неминуемо щеше да повлече след себе си и главното ядро от индустриалци и фабриканти, свързани с Банката. Но Скарлатов предварително бе изчислил загубите от такъв акт. С остатъка от левове, без да засегне трезора и авоарите, можеше да остане да съществува. И той прие тази алтернатива. Неделев не очакваше това. Опита се да преговаря. Не му се удаде. Скарлатов назначи срок за ликвидацията и му заяви, че ще сформира, от своя страна, група експерти, която да преговаря със съответната такава на Неделев. Последният направо се обърка. Седмица по-късно той тържествено влезе в кабинета на Скарлатов, говори твърде дълго за миналото, за съвместната им работа, за общите мероприятия и за националната индустрия, за бъдещето им и накрая излезе с ново предложение да се обединят с немската Кредитна банка под нейно име. Скарлатов се изсмя и приключи разговора с думите:

— Докато съм жив, ще бъде жива и Търговската банка! А сега напусни кабинета ми!

За негово учудване на другата сутрин Неделев пак влезе при него с ново предложение. Немците са съгласни да обединят банките под името на Търговската банка, но с четирима души директори: от българска страна Скарлатов и Неделев, а от немска — двама техни финансисти.

— Какви права ще имат отделните директори и лично аз? — попита го Скарлатов.

— Според внесения капитал.

— Мерси — каза Скарлатов. — Бил съм банкер и такъв ще си остана, а не германски чиновник дори с титлата таен съветник!

Така Борис се отказа от най-важната линия на Банката — да финансира националната индустрия, защото разбираше, че ако приеме предложението му, щеше да финансира Германия, фашизма, милитаризма и бъдещата война. Но на инат щеше да остави Банката и макар да се превърнеше в средна, щеше да пречи с всички сили! Когато имаше възможност, щеше да слага прът в колелото на немската финансова група и тази бъдеща борба го изпълваше със задоволство. И вместо да бъде създател-строител, Бог-творец на индустрията, щеше да се превърне в рушител-Сатана. Той си спомни Славчо Кюлев, своя тъст — най-големия износител на злато и познавач на тази търговия върху Балканския полуостров, как завърши с достойнство кариерата си в малкия сарафски магазин. Наистина Банката от кредитно учреждение щеше да се превърне в дюкянче на чаршията, подобно това на Кюлев. Но какво от това?! Поне с открито чело и спокойствие можеше да посрещне всички превратности и бури в живота. Фашист не можеше, не желаеше и никога нямаше да стане! Оставаше му да направи следващата стъпка — да смири своята гордост! А затова имаше достатъчно ако не воля, то инат, великия скарлатовски инат. По-важно е не как изглеждаш в очите на хората, а какво си всъщност — често си повтаряше Скарлатов в тия дни.

Беше се отдалечил много и сега вървеше по една тъмна алея. Гората наоколо шумеше, тъмнината беше непрогледна. Чак сега той се откъсна от своите мисли и тръгна обратно, вече душевно успокоен, за срещата с професор Иванов.

Бележки

[1] Екзистенциална (лат. — фр.) — засягаща съществуванието.

[2] „Пиротска“ — улица по името на бившия български град Пирот, намиращ се в югославска територия. Днешната улица „Жданов“.