Свобода Бъчварова
Жребият (14)

Глава четиринадесета

На другата сутрин завари в чакалнята Разбойников — обръснат, с чистите си омалели дрехи. От него лъхаше на сапун и грес. Гледаше Скарлатов малко уплашено и се мъчеше да отгатне решението му. Той само кимна с глава и влезе в кабинета си. Дълго време не го повика. Не че имаше работа, а просто така, за да засили напрежението му, да го омаломощи и се появи в кабинета с половината от енергията, която е имал, преди да влезе. Една древна психологическа игра. Когато прецени, че прекалява, извика Спас да пусне Разбойников. Той застана треперещ пред огромното бюро, с изпънати като струна нерви. Не смееше да зададе никакъв въпрос. Скарлатов го погледна право в очите. Разбойников не издържа. Спазми разтърсиха лицето му. Чак тогава Борис каза:

— Приемам предложението да те финансирам.

— Благодаря, господин Скарлатов.

— Но не в този вид, в който си го представяш. На първо време отпускам един милион…

Разбойников преглътна.

— Господин Скарлатов, защо убивате надеждата ми?

— Ако по-нататък ме прекъснеш, макар още веднъж, ще те изгоня. С този милион ще закупиш химикали и памучни парцали.

— А машините?

— Тяхното внасяне е моя работа. Седни най-после!

— Не може ли аз лично да отида в Германия и ги купя?

— Те ще бъдат мои, както и фабриката, докато изплатиш кредита с лихвите. Ти само ще ми дадеш точен списък какво искаш.

— Защо, господин Скарлатов?

— Защото… защото това не е твоя работа! Мога само да ти съобщя, че Хоринек има същата идея, както нас. Готви се да уреди производството на ватено бельо.

— Но нали аз пръв се сетих?

— В нашата работа не е важно кой пръв се е сетил или измислил нещо. Печели този, който пръв осъществи идеята. Важното е да действаме в пълна тайна и да изненадаме противника. Иначе не бих започнал тази афера!

— От мене какво се иска?

— Да си затваряш устата и никому нито дума!

— Объркан съм, господин Скарлатов. Нищо не разбирам. Оставям се във Ваши ръце като на баща.

— А сега ми обясни възможно ли е производство на щрайхгарна прежда от груба местна вълна и всякакъв вид вълнени парцали, дори примесени с памук.

Разбойников изумен го погледна.

— Това е невъзможно, господин Скарлатов! Затова са необходими милиони!

— Ако ти ги осигуря?

— Не знам, господин Скарлатов. Нямам опит.

— Страх ли те е?

— Най-голямата фабрика за производството на прежди е фабрика „България“ от групата на Бонеке. Те имат и машини, и опит. Как бихме ги конкурирали?

— Като внесем по-модерни машини от тях и като им отнемем кокала от устата — с други думи суровината! Но ти не ми отговори за щрайхгарната прежда.

— Въпросът е много по-сложен. Прави се най-общо от вълна, напоследък даже от груба вълна, но не съм мислил достатъчно по въпроса.

— А какво е мнението ти за платовете на военните униформи?

— В миналото за войниците — шаяк, много качествен и здрав, а английски платове за офицерите.

— Подходящи ли са за индустриално ползване?

— По-добри не могат да се намерят.

— Обявен е търг от Военното министерство за продажба на стари униформи. Записах те за тоя търг.

— Кога е, господин Скарлатов?

— Утре. Днес искам да отидеш в склада на артилерийските казарми и лично да прегледаш мострите. После ще се върнеш и ще ми докладваш положението.

Разбойников скочи, но пак седна.

— Какво има още?

— Господин Скарлатов, машините за памучна вата и за тъкани от щрайхгарна прежда са различни. Последните са много по-скъпи. Аз исках да произвеждам само ватено бельо, защото парцалите ще взема на безценица.

— А пък аз искам и щрайхгарна вълнена прежда, тъй като с нея ще правим одеяла и платове. По такъв начин ще може дори да изнасяме и печалбата ще бъде във валута. Сега разбра ли?

— Но тогава кредитът ще стигне до…

— Милиони! — въздъхна Скарлатов. — Милиони, с които аз ще рискувам.

— Не е ли по-добре да опитаме с малко, скромно предприятие, за да видим как ще върви алъш-веришът?

— Тогава трябваше да отидеш в някоя пикана провинциална банка, да се пазариш две години и накрая пак да купиш бракувано желязо от Хоринек! А аз ти предлагам нещо друго. Фабрика, която за една или две години ще има производствен капацитет от милиони метри плат и одеяла! Е?

— Но тогава кой ще е сайбията?

— Ти, разбира се, с моя помощ!

— Аз… аз… цял живот няма да мога да Ви се изплатя. Не вярвам в чудеса.

— Ти си страхливец, Разбойников! И ме караш да се колебая в мнението, което си съставих за теб.

— Аз само питам, понеже вече нищо не разбирам…

— И не е нужно! Изпълнявай това, което ти кажа! Ясно ли?

— Тъй вярно!

Така волята на Разбойников бе смазана в минути и той разбра, че има един-единствен път — на пълно подчинение. Върна се в кабинета на Скарлатов след три часа. Униформите били много запазени, въобще военните имат определен ред в съхраняване на имуществото. Всички били в нафталин и съответно изпрани, преди да влязат в склада. Били на бали по десет в три групи: шинели, куртки и бричове. На търга отначало щели да ги предлагат на големи партиди и само ако не успеели да ги продадат, щели да минат към малки партиди.

— Пари имаш ли? — внезапно го попита Скарлатов.

— Нося в себе си пет хиляди.

— Достатъчно. А сега ще отидеш в най-добрия магазин за готово облекло и ще се облечеш в най-елегантните дрехи, а също и риза, вратовръзка и обувки!

— Парите ми трябват за друго.

— Пак ще ме нервираш. Разиграват се милиони, а ти имаш вид на поклисарче, което се влачи след попа и носи менчето с китка босилек. След като придобиеш друг вид, ще се върнеш тук точно в четири часа, за да подпишем договорите!

— Разбрах, господин Скарлатов.

В определеното време в кабинета на Скарлатов седяха най-добрите юристи от адвокатската кантора „Чернаев“. Те работиха целия следобед заедно със Скарлатов. Разбойников бе обвързан от всички страни. И когато се появи точно в четири часа следобед, договорите бяха готови за подпис. Пристигна и нотариусът. Започнаха с прочитането им. Разбойников си позволи да направи малка забележка, че лихвеният процент е висок. Скарлатов не си даде даже труд да му обясни, че в договорите е отразен официалният лихвен процент, който е за пред очите на данъчните власти и контролните органи, следователно двойно по-голям, дори безбожен. Но той нарочно поиска този висок процент по две причини. Първата, разбира се, заради собствената печалба. А втората — за да го обвърже така, че да го накара да работи и разширява предприятието, докато се изплати. Беше млад, способен, здрав и щеше да издържи. По любимото правило на стария банкер — кадърният човек не трябва да се жали! Иначе залинява. Така малкият скромен притежател на работилница за жакардови килими Кирил Разбойников, но с велики наполеоновски амбиции, компетентност и неизтощима енергия, влезе в големия бизнес за дни и се чувстваше като паднал от небето в тази непозната обстановка.

След като подписаха, Скарлатов стана и му стисна ръката. Огледа го от горе до долу. Костюмът, който бе купил, и всичко останало не бяха от най-добро качество. Но Скарлатов знаеше, че заедно с парите ще дойде и елегантността. Тя поне най-лесно се учи, почти без усилие, защото е част от човешката суета, външен белег на някакво превъзходство над останалите, както навремето царете и императорите са носели на гърба си скъпи, тежки и крайно неудобни дрехи.

На другата сутрин в двора на артилерийската казарма Разбойников и Скарлатов слязоха от блестящата лимузина, карана от Спас, който почтително им отвори вратата. Там ги чакаше полковник Найденов. Въведе ги в голямо хале — бивша конюшня, където все още се чувстваше миризмата на тор, странно примесена с острата миризма на нафталин. Отделните партиди за продан бяха акуратно балирани и подредени, а на дълга дървена маса стояха мострите. Скарлатов по навик опипа грубия плат на една войнишка куртка. Кой ли я е носил? В коя война е участвал?… Но по нея не личаха дупки от куршуми или шрапнели, медните копчета на куртката светеха с емблемата на българското лъвче. През това време полковник Найденов му обясняваше, че предстои подмяна на униформите във войската. Възползвайки се от световната конюнктура и по-специално от политиката на фашистка Германия, Царят и правителството започнали осъществяването на отдавна мечтания план за възраждане и модернизиране на армията. Ето защо разпродавали толкова много униформи, годни все още да служат. Полковникът заведе Скарлатов до едни табла, закачени на стената, където бяха нарисувани новите униформи за всички родове войска. Но Скарлатов нямаше отношение към тях. Интересуваха го старите. Той пак се върна към масата с мострите. Този път опипа и копчетата. Помоли Найденов да разтворят коя и да е бала с куртки. Свалиха наслуки една. Скарлатов огледа внимателно всяка от тях. Имаше всичко по нея. Там, където бяха скъсани, се виждаха кръпки. Общо взето, състоянието им бе добро, дори много добро.

— Нали Ви казвам, тия куртки довчера бяха униформата на войниците. Дори сега, ако се изгладят, могат да се облекат направо! Стои всяко копче.

— Не видях какви ще бъдат копчетата на новите униформи.

— Същите, няма да ги променяме. Те са внос от Германия. Излизат по десет стотинки броя.

Скарлатов не каза нищо. Имаше нужда от малко спокойствие, за да размисли. Излезе на двора и тръгна към колата, но Спас бе отворил капака на мотора и човъркаше нещо. Този човек през цялото си свободно време се занимаваше наистина само с автомобили и тук бе безспорен капацитет. Търсят го отвсякъде да си казва думата и като всеки тъпак е безпогрешен, каза си Борис.

Поразтъпка се из двора и отново се размисли върху начинанието, което предприемаше. Освен всички сведения, които Динев събра за Разбойников, по свои пътища той също потвърди замисъла на белгийското дружество „Хоринек“ да произвежда ватено бельо. Ето къде беше опасността! Да не бъдат изпреварени! Но в конкурентното дружество се разпореждаха не много инициативни хора. Те бяха доволни от монополното си положение като производители на вълнени тъкани и едва ли щяха да се стреснат от един неизвестен притежател на малка тъкачница. Скарлатов на това и разчиташе. И колкото се може по-бързо да се почне производството! В година-две на пазара трябва да пуснат стоката! А това значеше всичко да върви на колела. Едновременно да се закупят и материалите, и машините, и — не на последно място — да се построят временни дървени помещения, където да ги настанят, и да се почне работа час по-скоро, а бъдещият голям модерен завод щеше да се изгражда паралелно и едва след пет години можеха вече да настанят машините там. Но важно беше да почне производството!…

Знаеше също, че подобно начинание няма да може да осъществи сам. Но беше рано да създаде акционерно дружество. Трябваше да постигне известен успех и чак тогава можеше безболезнено да събере капиталите от новоизбраното акционерно дружество и да си върне в най-кратък срок изразходвания кредит. Така не само не губеше, но щеше да увеличи доста и основния капитал на Банката. Разбира се, контролния пакет щеше да запази той. Скарлатов си даваше сметка, че със закупката на вълнените парцали фактически отнемаше на останалите фабриканти възможността за в бъдеще да преминат към производството на евтина щрайхгарна прежда. По тоя начин си осигуряваше складова наличност, достатъчна за няколко години. Значи трябваше да спечели търга! Обзе го възбудата на хазартния играч. Разбойников вече не го интересуваше. Имаше и една неизвестна за останалите втора част, може би ахилесовата пета на идеята му, подадена от Разбойников — пласментът на произведената стока. Но световната конюнктура се развиваше благоприятно. Вълната ставаше все по-дефицитна и едни евтини щрайхгарни платове и одеяла щяха да намерят купувачи, както и ватеното бельо. Но главният купувач можеше да бъде само армията! Ето защо на всяка цена трябваше да спечели предстоящия търг на униформите. И не се съмняваше в успеха. Разбойников имаше всички качества на организатор на производството и едва ли някой можеше да го конкурира. Той непременно щеше да успее, ако дотогава не пукне от работа и глад, каза си Скарлатов и реши, че ще трябва сериозно да се заеме и с личния му живот.

Търгът на вълнените куртки, бричове и шинели започна късно, чак към обед, понеже преди това разпродаваха малки партиди колани, конски сбруи, каруци, самари и какво ли не… Лека-полека халето се опразваше от хора, но когато дойде време за главния търг, все още имаше записани доста желаещи. Благодарение на предварителната си намеса Скарлатов изигра лоша шега на кандидатиралите се купувачи. С неголям подкуп водещият търга — един майор от интендантските части — го обяви по следния начин:

— Обявявам търга на стари вълнени военни униформи нацяло, а именно: петдесет и две хиляди куртки, двайсет и осем хиляди шинели и осемнайсет хиляди бричове!

— Това е неправилно! — извика един от купувачите.

— Ако не се намери желаещ, тогава ще преминем на малки партиди. И така, обявявам търга за открит! Първоначална цена петстотин хиляди лева за цялата партида. Петстотин хиляди първи път…

— Петстотин и десет хиляди! — каза представителят на Хоринек, млад елегантен мъж със скучаещ поглед.

Скарлатов правилно го прецени, че не е лъв, а обикновен чиновник, инструктиран точно от шефовете си. Оставаше да разбере само едно — доколко му е таванът.

Той се обърна към Разбойников, който целият трепереше, блед като платно.

— Петстотин и петдесет хиляди… — прошепна му Скарлатов.

— Петстотин и десет хиляди първи път… Петстотин и десет хиляди втори път…

— Говори, ти казвам!

— Ама…

Скарлатов вдигна ръка. Водещият щеше да удари чука трети път, но се спря.

— Петстотин и петдесет хиляди! — каза Разбойников.

Гласът му беше толкова прегракнал, че се наложи да повтори думите си. В залата се чу едно: „А-а-а-а…“ Вече ставаше интересно. Даже някои, които се мотаеха на двора, се върнаха да наблюдават битката.

— Петстотин и петдесет хиляди първи път…

— Петстотин и шестдесет! — каза представителят на „Хоринек“.

— Шестстотин! — прошепна Скарлатов на Разбойников.

— Петстотин и шестдесет първи път…

— Шестстотин хиляди! — извика Разбойников. Всички в залата го погледнаха. Кой беше тоя млад, нескопосно облечен човек?… Никой не го познаваше, но всички познаваха Скарлатов и това, че той лично присъстваше на търга, ги интригуваше. Защо бе застанал този богат и могъщ банкер зад такъв пишлигар?… Явно нещо кроеше, но какво?… Всеки се мъчеше да отгатне.

— Шестстотин хиляди първи път…

— Седемстотин хиляди! — се обади глас.

Скарлатов се извърна. Кой беше тоя?… После го позна. Един възрастен мъж с шкембе, добродушен вид и голяма златна верижка на часовник, минаваща върху жилетката му през целия корем. Беше представител на текстилния концерн, основан от италианския сенатор Бонеке, с главна фабрика „България“ — най-голямата в страната за производство на прежди. Скарлатов веднага определи, че се явява като конкурент трета група. Познаваше представителя им като хитър търговец. Но едва ли групата на „Бонеке“ щеше да се намеси активно. Предположи, че таванът им е малък, но и на инат, за да го засегнат, увеличиха толкова непредпазливо цената.

— Седемстотин и десет хиляди! — обадиха се от „Хоринек“.

— Осемстотин! — прошепна Скарлатов.

— Седемстотин и десет хиляди първи път…

— Осемстотин хиляди! — викна Разбойников. Имаше вид на удавник.

— Осемстотин и петдесет хиляди — обадиха се от „Бонеке“.

Мръсно копеле, каза си наум Скарлатов. И още веднъж го обзе странното желание да вдига цената така, че да втресе Бонеке и му даде добър урок. Но какво правиш?! Целия смисъл на търга губиш, само и само да се разправиш с един хитрец!? Все пак няма да им дам партидата…

— Деветстотин хиляди — прошепна Скарлатов.

— Деветстотин хиляди! — извика Разбойников.

— Деветстотин и десет хиляди! — казаха от „Хоринек“.

— Деветстотин и петдесет хиляди! — добави „Бонеке“.

Представителят на „Хоринек“ въздъхна. Явно беше превишил тавана, определен от шефовете, и щеше да яде калай. И сега Скарлатов реши да разтегли нервите на търговеца от „Бонеке“. Явно и той отдавна беше преминал тавана.

— Деветстотин и петдесет хиляди първи път…

Заедно с нарастването на сумата нарасна и тържествеността на водещия търга. Сега той говореше бавно, между отделните съобщения правеше дълги театрални паузи.

— Деветстотин и петдесет хиляди втори път…

И ето, в тоя миг старият мошеник от „Бонеке“ започна да се поти. Той се обърна към Скарлатов. Последният го гледаше презрително. Сложи молитвено ръце пред корема си. А молбата беше отправена към Скарлатов и само към него.

— Деветстотин и шейсет — прошепна Скарлатов.

— Деветстотин и шейсет хиляди! — извика Разбойников.

Скарлатов погледна към представителя на „Бонеке“. Той си бършеше челото с носната кърпа, но стреснат пак сключи молитвено ръце — тоя път в знак на дълбока благодарност. Чиновникът от „Хоринек“ беше напълно обезоръжен. Той се огледа наоколо дали няма някой от големите шефове на фирмата. Но нямаше.

— Деветстотин и шейсет хиляди първи път… Деветстотин и шейсет хиляди втори път… деветстотин и шейсет хиляди трети път… Продадено!

— Господин Скарлатов, почти един милион… — проплака Разбойников.

— Да не са твои пари! Иди и уреди формалностите! Ето ти чекова книжка! Можеш да теглиш до три милиона.

— Ако подпиша, къде отивам аз, господин Скарлатов?!…

— Не бъди глупав! Аз ще киширам чека още днес! Чакам те на двора при колата.

Когато излезе под открито небе, светлината на слънцето го заслепи. Беше доволен, много доволен. Знаеше, че е победил. Скоро пристигна Разбойников. Той си бършеше дланите на ръцете в панталона, по стар навик на механиците.

— Нямаш ли носна кърпа?

— Имам. Ръцете ми са потни.

Пот на едри капки се стичаше и от лицето към врата му.

— Качвай се и дишай дълбоко! Дано дойдеш на себе си!…

Колата тръгна.

— Сега ще отидеш да хапнеш нещо и след това те чакам в Банката.

— Не мога ли веднага да дойда с Вас?

Скарлатов заповяда на Спас да спре в центъра. Габровецът покорно слезе. Когато тръгна, залитна.

Борис изпи на обяд само едно кафе. Разбойников пристигна скоро.

— Яде ли?

Той извади от джоба си сандвич с колбас. Беше го изял само до половината.

— Ето, господин Скарлатов… Повече не мога. Залегна ми.

— Е, добре, седни! Доволен ли си от сделката?

— Как да кажа…

— Истината, така както ти я виждаш!

— Ами… Малко скъпо, господин Скарлатов.

— Добре. Да изчислим! Една дреха колко излиза?

— Около девет лева.

— А според мен някъде към седем лева или седем и нещо.

Този път Разбойников така го погледна, сякаш пред него седеше малоумен.

— Но как, господин Скарлатов? — успя да каже той.

— Колко копчета има една куртка?

— Ами шест.

— А според мен повече! Забрави четири копчета на джобовете и две за пагоните. Лошо смяташ!

— Всичко дванайсет — поправи се Разбойников.

— И още две отзад на куртката, които поддържа колана.

— Ах, да… Но нали ние ги купуваме заради плата?

— Когато купуваш стелна крава, колко плащаш?

— По-скъпо, понеже ще има теленце.

— Е, добре. Ако продавачът не знае, че е бременна, а знаеш ти?

— Печелиш!

— Едно копче струва десет стотинки. Тия отзад по петнадесет, а на шинелите по двадесет.

— Разбрах, господин Скарлатов! Вие сте гений!

Скарлатов остро го изгледа.

— Похвалата ти е глупава, както и държанието. И според мен трябва да почнеш с копчетата. Ще вземеш работници.

— Ще наема циганки.

— Все едно! И акуратно да изрежат копчетата!

— Аз ще ги почистя с химикал на цели партиди и ще светят като златни.

— Чудесно, а сега прибирай се у дома, резачо на копчета!

— А с мен какво ще стане?

— Вероятно арогантен богат човек. Тези дни ще дойда лично в Габрово и ще посетя на място предприятието ти. Там ще решим всички останали въпроси!

Скарлатов стана от бюрото. Блед и измъчен, Разбойников му подаде ръка. След кратко колебание банкерът протегна своята. Но вместо да я стисне, Разбойников се прекърши над бюрото, задържа ръката на Скарлатов и я целуна. После почти избяга от кабинета.