Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Том Кейн

Заглавие: Специалист по злополуките

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.06.2008

ISBN: 978-954-585-913-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2387

История

  1. — Добавяне

29.

Сега и двамата бяха на дивана, седнали в двата му края, а бутилката вино, потопена в кофичка с лед, стоеше на пода между тях. Карвър също си беше взел душ. Сега носеше широка бяла тениска и чифт избелели сини ленени панталони. Изглеждаше добре. Алекс беше забелязала как я гледа, откакто се видяха за първи път. Зачуди се кога ли ще направи първата крачка.

— Твой ред е — подсети го тя.

— А трябва ли?

— Да! Аз го направих. Освен това искам да знам как си станал… ъъъ, това, което си. Срещала съм много убийци, но никога не бях попадала на някого, който ми е правил омлети и е изслушвал всичко, което имам да кажа. Как да кажа… никога не съм срещала възпитан убиец.

— Не трябва да се впечатляваш от обноските. Това да знаеш как да се държиш възпитано не значи, че ти пука за хората. Понякога е просто прикритие за факта, че изобщо не ти пука.

Тя го изгледа продължително.

— А на теб пука ли ти?

— За какво?

Тя не отговори.

— Да, на мен ми пука.

Единственото, което трябваше да направи, беше да се наведе към нея, за да разруши невидимата стена помежду им. Пулсът й започна да се ускорява. Дишането й се учести. Гърбът й се изви в очакване. Устните й омекнаха, готови да приемат неговите.

Но Карвър не помръдна.

Алекс се почувства като идиотка. После я хвана яд. Как смее да си играе игрички с нея? Как смее да я гледа с този хладен, преценяващ поглед?

— Ти не довърши историята си — каза той.

Алекс не отговори.

— Разкажи ми за Курск. Какво беше предложението, което ти направи? Онова, на което не си могла да откажеш.

— Разказах ти. Достатъчно казах. Сега е твой ред да ми разкажеш нещо.

— Какво?

— Не знам. Каквото и да е, стига да е истина.

Карвър погледна встрани. Докосна лицето си с ръка.

Облегна се назад и се загледа в тавана.

— Добре, така е честно. Ще ти обясня защо не те целунах преди малко.

Алекс не каза нищо, но очите й се присвиха, щом погледна към него.

— Защото се уплаших. Уплаших се, че ако се отворя дори малко, няма да се спра, докато не отдам напълно всяка частица от себе си. Достатъчно истинско ли е това за теб?

— Да — прошепна Алекс.

Тя наблюдаваше очите на Карвър, докато той говореше. Нещо в тях се бе променило, сякаш някакво перде беше дръпнато встрани, за да разкрие далечна гледка към неговата истинска същност. Но сега го видя да се дърпа обратно. Когато заговори отново, онзи, далечният, си беше отишъл.

— И така… Курск.

Тя почувства желание да му кресне: „Забрави Курск!“. Копнееше да си върне скрития Самюъл Карвър, но трябваше да намери търпение да му позволи сам да се покаже. Затова събра мислите си и каза:

— Много просто, той ме изнуди.

— Какво имаш предвид?

Тя въздъхна.

— Мога ли да пуша?

Тя забеляза как за част от секундата той се поколеба. У Карвър имаше нещо взискателно и дисциплинирано. Сигурно беше резултат от годините му в армията. Всички видеофилми по лавиците бяха подредени по азбучен ред, всички кухненски съдове в кухнята му бяха подредени безупречно. Нямаше да му хареса някой да пуши в жилището му.

Той се засмя, сякаш се беше досетил какво минава през главата й.

— Разбира се, давай. А после започни да разказваш.

Алекс си дръпна дълбоко, а след това изпусна дълга, бавна струя дим, който започна да се извива и върти в светлината на следобедните слънчеви лъчи, които влизаха през прозореца, вграден в дълбока ниша.

— Бях в КГБ по-малко от две години, когато падна Стената. Изведнъж всички стари съюзници се разбунтуваха срещу нас и изхвърлиха войниците ни от страните си. Беше унизително. Всичко, което познавахме, се разпадаше.

За известно време ние в Москва продължавахме така, сякаш нищо не се бе случило. В известен смисъл беше станало по-лесно. Сега в града идваха повече западняци. Те си мислеха, че Студената война е свършила и че те са я спечелили, затова не им пукаше какви момичета чукат и какво ни разправят. Тогава свалиха Горбачов, Елцин пое властта и изведнъж се оказа, че няма пари за заплати. Цялата страна премина под управлението на бандитите. Колкото и лошо да беше преди, сега стана сто пъти по-зле. Нямахме нищо, а трябваше някак да живеем.

— Говориш така, сякаш очакваш да те съдя. Нямам право да върша подобно нещо.

— Може би. Както и да е, аз извадих късмет. Тъй като мога да говоря английски, получих работа в хотел „Мариот“ като рецепционистка. Намерих си добър мъж, лекар. Не беше богат или красив, но се отнасяше към мен с уважение.

Дълго време смятах, че всичко е наред. И тогава в хотела започна да идва Курск. Беше работил с момичетата като „телохранител“. Поне така го наричаха. Истинската му задача беше да следи да не би да въртим търговия за своя сметка и да не избягаме с някой богат чужденец. На Курск му беше приятно да ми припомня каква съм била и какво съм правила. Можеше да ме издаде по всяко време. Всичко, за което бях работила, щеше да бъде съсипано. Предложих му пари, за да се махне, но той отказа. Повече му харесваше да ме дразни, да ме държи като риба, закачена на кордата. Знаех, че рано или късно ще ме извади на „сухо“.

И точно така стана. Един понеделник сутринта Курск дойде в хотела. Каза, че му трябва партньор за една задача. Искаше да е жена, за да привлича погледите на хората, защото така нямаше да му обръщат много внимание… Каза ми да зарежа работата си, да кажа на началника си, че ми е лошо. Ако отидех с него, щеше да ми плати десет хиляди американски долара. А ако не…

— Позволи ми да отгатна. Той все още е имал някои от твоите стари снимки и си щяла да паднеш в своя собствен сладък капан.

Алекс кимна.

— А какво стана с лекаря?

— Там си е. Иска да се ожени за мен.

— А ти?

— Той ще ми даде дом. И може би семейство. Ще стана почтена жена.

— Но?

— Но аз не го обичам. Просто отново ще се продавам.

— Ела — каза Карвър.

Разтвори ръце и Алекс се сгуши на рамото му. Той я прегърна. Тя почувства как притиска носа си в косата й и вдишва нейния мирис. После се отпусна назад върху кожения подлакътник на дивана, а тя полегна върху слабото му мускулесто тяло.

На Алекс й трябваха няколко минути, докато осъзнае, че Карвър беше заспал. Тя се усмихна тъжно сама на себе си. Сигурно вече губеше силата си, щом някой можеше да я прегърне и да не бъде обзет от луда страст. Но може би това, че човек като Карвър си е позволил да заспи, беше много по-голям комплимент. Това беше мигът на най-голямата уязвимост. Сега можеше да направи с него каквото поиска.

Тя се измъкна от обятията му и стана. Отмести кичур от челото му и го целуна там, както майка би целунала детето си. После вдигна бутилките от вино, чашите и кофичката за лед и ги отнесе в кухнята.

Тръгна по коридора към спалнята на Карвър и се усмихна, когато видя телевизора върху поставка в долния край на леглото, точно както беше предсказала. На нощното шкафче имаше снимка в сребърна рамка, на която Карвър стоеше на щурвала на яхта заедно с някаква жена, която го беше прегърнала изотзад. И двамата се смееха.

Алекс почувства бързото остро промушване на ревността. Коя беше жената, която правеше Карвър толкова щастлив? В апартамента нямаше никакви следи от женско присъствие. Значи сега тя не беше част от неговия живот. Дори и така, Алекс се почувства засегната от близостта между тях и непринудената радост в смеха им.

Каза си, че просто постъпва като истински професионалист, докато преглеждаше гардероба му и опипваше плата на класическите му английски и италиански костюми. Усмихна се при вида на износените му джинси и торбестите якета без ръкави. Сети се и за панталоните с много джобове. Колкото повече остаряваха дрехите, толкова повече мъжете ги обичаха. Защо?

На най-горната лавица на гардероба, над закачалките с костюми и ризи, имаше две сгънати одеяла и навит юрган. Алекс трябваше да застане на пръсти, за да го достигне. Тя го издърпа и го занесе в дневната, за да завие безчувственото тяло на Карвър.

А къде щеше да спи тя? Това беше ергенски апартамент с едно-единствено легло. Затова Александра Петрова отиде да си легне в него.