Том Кейн
Специалист по злополуките (36)

34.

Малко след девет часа таксито на Пиер Папин спря пред централната гара на Лозана, чиято каменна фасада имаше цвят на мед. Директорът и неговите подчинени бяха истински швейцарци, което ще рече способни като германци, сърдечни като италианци и отракани като французи.

За един час успя да научи всичко, което му трябваше. Той тръгна по следите на Карвър, взе влака за Женева, където излезе от гарата на Плас Корнавин, оживения площад, гъмжащ от редици таксита и автобусни спирки, сърцето на градския транспорт. След пристигането му там беше въпрос на старомодна полицейска работа да разпита шофьорите, за да открие тези, които са били на стоянката в късния предобед и да им покаже снимките от охранителните камери на Карвър и Петрова.

След петнадесет минути извади късмет. Един от шофьорите на таксита, турчин, си спомни момичето.

— Как мога да забравя такова парче? — каза той с многозначително намигване като между мъже. — Гледах я през цялото време, докато излизаха от гарата и си помислих, че днес е щастливият ми ден. Бях на ред. Мъжът с нея имаше вид на човек, който може да си позволи такси, и ако аз бях с жена като нея, не бих искал да я споделям с боклуците, които се возят в автобусите. Но не, мина край мен и се нареди да чака на спирката като някой селяндур.

— Видя ли на кой автобус се качиха?

— Да, на номер пет. Минава по Пон де Ил покрай стария град и стига до болницата, а после обратно. Е, какво са направили тези двамата?

Папин се усмихна.

— Те са убийци. Смятай се за късметлия, че не са се качили в таксито ти.

Остави таксиджията да брътви молитви към Аллах и все още представяйки се за Мишел Пикар от Федералното вътрешно министерство, звънна в контролния център на Женевския обществен транспорт, откъдето се ръководеше системата от градски автобусни линии. Естествено, те с радост му предоставиха имената и телефоните на онези шофьори, които са работили по линия номер 5 вчера сутринта и около единадесет са били на началната спирка пред гарата. Ставаше дума за трима мъже и когато паметта им бе освежена от снимките на Папин, единият се сети, че двойката се е качила на гаровата спирка. Освен това си спомни, че е погледнал в огледалото, когато момичето е слязло на спирката на Рю де ла Кроа Руж, пресякло е зад автобуса и е поело нагоре към стария град.

— Някои типове са истински късметлии, нали? — подметна той с печален кикот.

— Не се притеснявай — успокои го Папин. — Късметът скоро ще му изневери.

Двадесет минути по-късно вече крачеше по улиците на стария град. Мястото не изглеждаше много подходящо за скривалище на убиец. Папин знаеше от опит, че повечето убийци малко се различават от недодяланите бандити, които харчат парите си с безвкусна вулгарност и често прекаляват с алкохола. Красотата на стария град беше сдържана и дори сурова. Той имаше усещането, че високите сгради гледат неодобрително надолу към хората, които вървяха по улиците, сякаш бяха недоволни старци. В района нямаше много хотели и не му отне много време да се увери, че нито Карвър, нито Петрова се бяха настанили в някой от тях през последните двадесет и четири часа нито под истинските си, нито под измислени имена.

Петрова беше от Москва, значи Карвър живееше тук.

А това означаваше, че в района има хора, които го познаваха и знаеха точния му адрес. Папин извади снимките и отново започна да разпитва.