Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Том Кейн

Заглавие: Специалист по злополуките

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.06.2008

ISBN: 978-954-585-913-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2387

История

  1. — Добавяне

Встъпление

Нощният въздух бе натежал от горещина и морето мързеливо облизваше камъчетата на плажа.

На дървения пристан стоеше пазач, но вече минаваше десет и на небето нямаше луна, така че мъжът, въоръжен с АК-47, не видя Самюъл Карвър, докато плуваше под водите на Адриатическо море, не го чу, когато излезе на повърхността под пристана, не усети присъствието му точно под краката си.

Карвър бавно и тихо се насочи към брега, където водата беше най-плитка. Там свали очилата, плавниците и надуваемата жилетка, към която бе закрепена кислородната бутилка. После закачи очилата и плавниците на халката отстрани на жилетката, внимателно пусна екипировката за гмуркане във водата и я остави да потъне на дъното.

Изчака, докато не чу звука от хеликоптера в далечината. После се премести на изходната си позиция в подножието на стълбата към морето в тъмния край на пристана, защото разчиташе на човешката природа. Когато хеликоптерът минеше над тях, човекът щеше да погледне нагоре. Всеки би го направил, особено ако на борда е началникът му.

Към бедрото на Карвър бяха закрепени две непромокаеми торбички. Когато шумът на витлата се превърна в оглушително кресчендо, той отвори едната и извади от нея стандартен ветеринарен въздушен пистолет. Изчака светлината на фаровете за кацане на хеликоптера да го отмине, хвана се за стълбата и се набра нагоре.

Прехвърли се и се отпусна на дървените греди, после вдигна очи и видя, че пазачът още гледа към хеликоптера „Бел 206 Джет рейнджър“, който се рееше на около четиристотин метра от тях, готвейки се да се спусне върху частната хеликоптерна площадка. Гърбът на мъжа представляваше отлична мишена за приспивателната стреличка, която Карвър изстреля. После той се хвърли напред и подхвана постовия, преди да се строполи на гредите и да вдигне шум. Извади стреличката и я хвърли във водата. След това тръгна към имението, готов за задачата, която трябваше да изпълни.

 

 

Самюъл Карвър беше специалист по гадни злополуки, които се случваха на още по-гадни хора. Настоящата му мишена беше един четиридесет и три годишен етнически албанец на име Скендер Визар. Официалното наименование на бизнеса на Визар беше трафик на хора, но Карвър предпочиташе по-традиционното описание. Според него албанецът беше търговец на роби.

Визар пренасяше човешки същества в контейнери от Китай, Африка и бившите комунистически държави в Източна Европа. Пращаше мъжете като наемни работници на полето и в невзрачни фабрички, за да вършат работа, която беше под достойнството на западняците. Купуваше жени от семейства, които бяха толкова бедни, че продаваха собствените си роднини. После ги сломяваше с бой, пристрастяваше ги към наркотици и безмилостно ги изстискваше в бардаците, баровете и салоните за масаж, които притежаваше из цяла Европа и в Съединените щати. Малцина от робите изкарваха повече от две-три години, но на Визар не му пукаше. Дотогава те вече бяха върнали в стократен размер разходите по купуването, транспорта и скромната им издръжка. Освен това там, откъдето идваха, имаше още много, още стотици хиляди.

Робството бе възходяща индустрия в престъпния свят, печалбите от него бързо настигаха тези от търговията с незаконни оръжия и наркотици.

В доста отношения този бизнес беше много по-хитър: можеш да продадеш пистолет или грам кокаин само веднъж, а сексробинята шиткаш десет пъти на вечер. Обаче лесните пари породиха силна конкуренция. Визар живееше в състояние на непрекъсната параноя, постоянно внимаваше за врагове и възможни заплахи, независимо дали са въображаеми, или истински.

Беше на почивка със семейството си на своята 54-метрова яхта, плавайки по далматинското крайбрежие на Хърватска, когато научи, че един от старшите му помощници, Ергон Али, се опитва да сключи сделка с друг от босовете. Информацията беше лъжлива, пусната за заблуда, но предизвика желаното въздействие.

Визар изпрати екип от четирима в стриптийз клуба в Берлин, който служеше за главна квартира на Али. Те го повалиха в безсъзнание с приклада на пушка помпа „Мосбърг“, натикаха го като вързоп в багажника на „Мерцедес“ Ес класа, вкараха му голяма доза хероин и подкараха по магистралата на юг. Четиринадесет часа по-късно пристигнаха в Сплит, хърватския крайморски град, който някога бил любим курорт на римските императори. Момчетата на Визар увеличиха дозата на Али, за да го накарат да мълчи. После качиха своя „Мерцедес“ на ферибота за остров Хвар и го паркираха до автокаравана, пълна с австралийски студенти, тръгнали да обикалят Европа. Прекараха тричасовото пътуване в бара, мерейки сили с австралийците, като поглъщаха бира след бира. Единственият друг посетител беше брадат мъж с омачкана панамена шапка, на чийто врат висеше бинокъл. Докато отпиваше от голяма чаша чай, той непрекъснато ровеше в някаква книга за наблюдаване на птици.

Когато хората на Визар пристигнаха във вилата, те захвърлиха Ергон Али в мазето, вързан и със запушена уста. Не искаха да губят времето на шефа си, затова прекараха остатъка от нощта и следващия ден като биеха, изтезаваха с електричество и давеха мъжа, който доскоро беше техен приятел. Едва когато усетиха, че Али е готов да се пропука, се обадиха на Скендер Визар, за да му съобщят, че всичко е подготвено за неговото пристигане. В мига, когато Визар остави слушалката, витлата на хеликоптера му вече започваха да се въртят. Той тръгна, за да положи довършителните щрихи в разпита на Ергон Али. А Самюъл Карвър, сега напълно забравил наблюдението на птичия свят, го очакваше.

Той се присви в сенките в края на хеликоптерната площадка. Визар и неговите телохранители вече бяха тръгнали нагоре към господарската къща, където Ергон Али очакваше съдбата си. Пилотът остана няколко минути, за да изгаси двигателя, и също тръгна нагоре по алеята. Карвър изчака, за да се увери, че няма никого, и се промъкна по алеята до утихналата машина.

„Бел 206“ е известен като работното добиче на небесата. Въведен е в експлоатация през 1967 г. и оттогава почти не е променян. Задната част на апарата се състои от дълга опашка, в чийто край са разположени опашното витло и вертикалният стабилизатор, който стърчи над и под опашката като скосените перки на акула. Стабилизаторът е захванат към фюзелажа на хеликоптера с четири болта, разположени в правоъгълник.

Карвър нахлузи ръкавици, бръкна във втората торба на бедрото си, извади оттам френски ключ и отви двата болта от долната страна. След това използва малка ножовка и ги сряза наполовина, за да ги отслаби. После зави отново гайките на местата им, затегна ги, като внимаваше много да не ги скъса. Отви и двата горни болта, както бе направил с долните, но този път ги сряза напълно близо до главите. Пъхна отрязаните части в торбичката и използва малки капчици бързо съхнещо лепило, за да залепи главите на болтовете по местата им върху вертикалния стабилизатор. Ако някой провереше хеликоптера сантиметър по сантиметър, щеше да открие какво е направил, но повредата със сигурност щеше да остане незабелязана от уморения пилот при огледа преди излитане.

Той прекара наново цялата процедура през главата си, за да се увери за последен път, че е направил всичко, което трябва, и се върна обратно при пристана. Когато пазачът се събуди от дрямката си, Самюъл Карвър отдавна беше изчезнал.

 

 

На Ергон Али му трябваше дълго време, за да умре, като до последно се кълнеше в своята невинност и вярност. Когато Скендер Визар се качи отново на борда на хеликоптера, вече се съмваше. Уморен и погълнат от страховете си, че между бандите ще избухне опасна и скъпоструваща война, той се питаше кой ли ще бъде следващият предател. Искаше да се върне отново на яхтата си. Пилотът му нямаше желание да го ядосва допълнително, така че претупа процедурите преди излитане и вдигна машината от земята колкото може по-бързо.

Бяха вече пет мили навътре в морето, когато започнаха вибрациите. Инстинктът на пилота му нашепваше да се върне обратно, но знаеше, че Визар няма да позволи, така че увеличи скоростта с надеждата да свърши с това пътуване възможно най-бързо.

Когато хеликоптерът ускори, въздухът започна да протича още по-бързо около вертикалния стабилизатор и го заблъска насам-натам. Ако и четирите монтажни болта си бяха на мястото, те щяха да задържат тази част изправена неподвижно на мястото й. Но тъй като горните изобщо ги нямаше, долните два се извиха и стабилизаторът започна да се люлее. И колкото повече газ даваше пилотът, толкова повече се люшкаше стабилизаторът.

Когато хеликоптерът излетя, между стабилизатора и опашното витло имаше просвет от около тридесет сантиметра. Но с всяко полюшване това разстояние намаляваше. Двадесет сантиметра… десет… пет… все по-близо и по-близо… Тогава стабилизаторът се сблъска с перките на витлото в оглушителен писък от удара на метал в метал, който на мига спря двигателя, сякаш някой бе запратил прът между спиците на велосипедно колело. Внезапната, почти пълна загуба на скорост откъсна перките на витлата, двата болта на стабилизатора се счупиха като солети и цялата опашна част бе запратена надолу към водите на Адриатическо море, излъскани от лъчите на изгряващото слънце в златистомедни отблясъци.

Сега хеликоптерът започна да се върти около оста си все по-бързо и по-бързо. Скендер Визар, който спокойно бе наблюдавал смъртта и унижението на толкова много човешки същества, реагира на собствената си предстояща гибел с животински вой от ужас. Пилотът просто изключи двигателя и остави главното витло да се върти от само себе си като перките на вятърна мелница. За един кратък миг това възстанови спокойствието. Кабината престана да се върти. Визар се усмихна слабо в отчаян опит да прикрие страха си. Пилотът изпращаше сигнала за бедствие, молейки за помощ.

Хеликоптер „Бел 206 Джет рейнджър“, който се върти около оста си, пада с около 27 километра в час. С опитен пилот пред пулта шансовете за оцеляване са добри дори когато машината се приводнява. Но Карвър разчиташе на нещо друго. Задното витло на хеликоптера се задвижва от вал между двигателя и опашката, но силата му не може да бъде предадена без скоростна кутия. Тя представлява тежък къс метал, монтиран в края на опашката, който действа и като противотежест на кабината и двигателя в другия край. Когато задното витло се откъсна, то изтръгна скоростната кутия от монтажните й гнезда и тя се люшна увиснала на вала. Благодарение на земното притегляне тя остана на мястото си десетина-петнадесет секунди, като се полюшваше на вятъра. После връзката със задвижващия вал се скъса и скоростната кутия се присъедини към отломките, които вече бяха паднали в морето.

Без нейната тежест хеликоптерът изгуби всякакъв баланс. В един момент пилотът гледаше към небето, а в следващия носът сочеше право надолу към морето. Машината вече не беше летателен апарат, превърна се в ковчег от метал и стъкло, който се носеше към пенестите вълни. Единственото, което пилотът чу, бе страховитото свистене на въздуха и предсмъртният вой на Скендер Визар.

 

 

Самюъл Карвър спеше дълбоко, когато трафикантът на хора умря. Няколко часа по-рано бе доплувал обратно до наетата моторница, вързана от другата страна на носа зад вилата на албанеца. Свали неопрена, подсуши се и обу чифт дънки в комбинация със свободна памучна риза. После се върна в курорта Хвар, където беше отседнал, завърза лодката на мястото й и се почерпи с късна вечеря в един ресторант на брега. Поръча си печени морски дарове и бутилка охладено „Посип гара“, младо бяло вино от съседния остров Корчула. Нахрани се на маса отвън, докато гледаше преминаващите момичета. После се върна пеша в хотела си и точно както всеки друг турист, каза лека нощ на нощния портиер, преди да поеме към леглото си.

На следващата сутрин закуси с пресни кифлички и сладко черно кафе, а после напусна хотела, като плати в брой. Качи се на ферибота за италианския град Пескара от другата страна на Адриатическо море — още един анонимен турист без кола в разгара на летния сезон. Щом пристигна в Италия, си купи билет за влака, с който щеше да се прибере у дома. Така нямаше да има следи, не се искаше лична карта, за неговото пътуване нямаше да останат никакви сведения, а парите в брой се приемаха без въпроси.

Карвър пътува в първа класа. Чете книга, но не за наблюдението на птици. Включваше се в разговора, когато спътниците му проявяваха желание да си поговорят, и хапна добре няколко пъти. Изобщо правеше всичко възможно, за да не мисли за онова, което току-що беше направил.