Лий Голдбърг
Г-н Монк излиза в открития космос (9)

8. Г-н Монк и развалената закуска

— Разбирам, че поведението на тези почитатели на „Отвъд Земята“ е обида за изтънчената ти чувствителност — обърна се Стотълмайер към Монк в коридора. — Но ако не си в състояние да го преодолееш, не си от никаква полза за мен или за това разследване. Трябва да се овладееш.

— Ами те? — Монк посочи към две жени, които минаваха покрай нас.

И двете жени бяха облечени като Старела и имаха по четири гърди, по две от които, според мен, бяха фалшиви. Не исках да размишлявам за алтернативата.

— Те не работят за мен — каза Стотълмайер. — А ти — да.

— Ще направя най-доброто, на което съм способен — рече Монк. — Но ще бъде истинско изпитание.

— Обикновено си е такова — каза Стотълмайер. — Ще бъда в „Белмонт“ с Ранди. Бих искал да останеш тук и да видиш дали можеш да забележиш нещо, което не си пасва.

Монк отново хвърли поглед към двете жени. Всяка от тях имаше опашка.

— Всичко е погрешно.

— Трябва да научиш нещо за шоуто и за света на тези фенове — нареди Стотълмайер на Монк. — Още не знаеш какво е нормално точно в този свят.

— В тях няма нищо нормално.

— Не и според теб или според мен: гарантирам ти обаче, че те си имат собствени правила — каза Стотълмайер. — Разбереш ли веднъж какви са тези правила за поведение, веднага ще видиш какво не е наред и все едно сме хванали убиецът. Това ти е дарбата.

— И моето проклятие — допълни Монк. — Искам копие от направения от охранителната камера запис на стрелбата.

— Разбира се — каза Стотълмайер. — Ще се срещнем по-късно в „Белмонт“ или в управлението и ще си сравним бележките.

Той ни даде два пропуска „за всякакви цели“ за конференцията и си тръгна.

Наистина се възхитих на начина, по който Стотълмайер се беше справил с Монк този път и мислено си отбелязах да изкопирам тази техника. Стотълмайер даде на Монк ясна мисия, структура за справяне със заобикалящата го лудост. Ако Монк се съсредоточеше върху основната рамка на поведението на всеки, може би нямаше да се разсейва толкова от самото поведение. Това беше блестяща стратегия.

Всъщност Монк вече изглеждаше по-спокоен и по-съсредоточен.

— Хайде да посетим конференцията — каза той, като си пое дълбоко дъх. — Приготви мокрите кърпички.

— Винаги са готови — отвърнах.

Отправихме се към конферентния център, като спряхме първо на регистратурата да вземем книжка с програмата. Според разписанието на всеки час през целия ден вървяха по три успоредни дискусии.

Темите в разписанието включваха „Земяни срещу Земляни: Заплаха за развитието на почитателството към «Отвъд Земята»“, „Галактичното икономическо влияние на Космическите заповеди за междупланетни отношения“, „Теории относно създаването на сателита «Холокост»“, „Как да пишем завладяващи фенфикшъни, свързани с «Отвъд Земята»“, „Междувидовата сексуалност и капитан Страйкър“ и „Кога «трекерите»^[1] ще отдадат на «земяните» уважението, което заслужаваме?“.

Може би щеше да е забавно да изслушаме някоя от тези дискусии, но когато стигнахме до конферентния център, имаше табела, която оповестяваше, че цялата програма за деня е отменена в знак на почит към Конрад Стайп.

Фоайето пред главната зала беше претъпкано с маскирани посетители, които споделяха скръбта си и търсеха утеха. Те се прегръщаха, ридаеха и като цяло изглеждаха зашеметени.

Монк имаше същото изражение, само че по съвсем различни причини.

— Какво им става на тези хора? — попита той.

— Създателят на шоуто, което обичат, току-що е бил убит, господин Монк. Със сигурност разбирате скръбта.

— Да, естествено, че разбирам — каза Монк. — Онова, което не разбирам, е тяхното преклонение пред едно телевизионно шоу.

— „Отвъд Земята“ не беше типична поредица — рекох. — Стайп създаде цяла своя собствена вселена, а после разказваше истории в рамките на тази вселена. Ако искаше да гледа шоуто, човек трябваше да научи всичко за неговата вселена и как действа тя. Невъзможно е то да се гледа така небрежно, както някой типичен полицейски сериал. Предполагам, че някои хора са се вживявали в него много повече от други.

Сетих се за Хиблър и ушите му и потръпнах.

— Откъде знаеш толкова много за „Отвъд Земята“? — попита Монк.

— Участвам в нещото, което наричаме американска поп култура.

— Няма да разпространя новината, че членуваш в това нещо — каза Монк, като сниши глас. — Ако се разчуе, това може да се върне да те преследва.

— Всеки човек в Америка и в по-голямата част от цивилизования свят е затънал в нея — поясних. — С изключение на вас.

— Ами ако някога решиш да се кандидатираш за обществена служба? Пресата ще разкрие в какво си замесена. Името ти не е в никой от списъците на членовете им, нали?

— Няма списък, господин Монк.

— Винаги има списък — каза той.

Реших да зарежа темата, преди да получа някое главоболие, като онези, които Монк докарваше на Стотълмайер.

— Искате ли да знаете за шоуто, или не? — попитах.

— Предполагам, че нямам кой знае какъв избор, ако искам да разкрия това убийство.

— Добре, значи нещата стоят така — казах. — Когато първият космически кораб на Земята, „Дискавъри“, нарушил границата на нашата галактика, той минал покрай извънземен сателит, който си стоял там от милиони години, и задействал автоматизираната му програма.

— И това е шоуто?

— Едва започвам — казах.

— О, Боже — възкликна той.

— Сателитът изстрелял метателно оръжие, което унищожило Земята, после пробило дупка и изпратило през нея някакъв сигнал. Миг преди дупката да бъде затрупана, „Дискавъри“ влетял в нея и бил запокитен на светлинни години разстояние в неизследваните селения на дълбокия космос. И така, след като Земята била разрушена, съставеният от най-различни народности екипаж на „Дискавъри“ най-добрият и най-умният на планетата, е всичко, което е останало от човечеството.

— Това шоу е ужасно.

— Още съм в началото — казах.

— Още ли има?

Обясних, че членовете на екипажа скоро откриват, че не са единствените, намиращи се в това ужасно положение. Те се присъединяват към оцелелите от други светове, сполетени от същата участ. Обединяват се и създават Конфедерацията на Планетите. Общите им цели са да открият злата извънземна раса, станала причина за този галактически геноцид, и да попречат той да се случи с други светове, да намерят нови планети, на които да заселят отново расите си, и да проповядват мир и разбирателство в целия космос.

В шоуто имаше дванайсетина герои, но аз разказах на Монк само за най-важните.

Големите трима бяха авантюристът капитан Страйкър, разбира се, и сексапилната и загадъчна Старела, и надареният с блестящ ум господин Хоботко. Имаше обаче и други: тийнейджърът гратисчия на кораба Боби Мюър, интелектуалното и учено слузесто създание Глорп, хирургът новатор д-р Кейт Уилънс и накрая, неизразимо злите шарплинги^[2], извънземните с обърнати отвътре навън тела, които си похапваха души.

— Как е възможно телата им да са обърнати наопаки? — попита ме Монк.

— Органите им бяха от външната страна на телата им, вместо вътре.

— Тогава какво е имало вътре?

— Външните им органи — казах.

— Това е безсмислено — заяви Монк.

— Но беше плашещо. — Всеки път, когато шарплингите се покажеха на екрана, ми се налагаше да гледам шоуто с друг.

— Как можеш да се плашиш от нещо безсмислено?

— Вие се плашите от телефонни кабини — възразих.

— Но в това има смисъл. Те са смъртоносни капани — каза Монк. — Затова вече не могат да се видят такива.

— Не ги виждате вече, защото сега имаме клетъчни телефони. Телефонните кабини изобщо не са страховити. Но извънземните с висящи навън от телата им вътрешности, които могат да ти изсмучат душата през очните ябълки, са ужасяващи.

Всъщност точно докато казвах това, покрай нас мина човек, облечен като шарплинг, и аз едва не сграбчих Монк, за да се защитя. Знаех, че е просто човек в маскараден костюм, но въпреки това ме побиха тръпки.

— Телефонните кабини съществуват — каза Монк. — А шарплингите — не. Те нямат прототип в действителността.

Монк също нямаше прототип в действителността, но аз не го казах.

— Не всички шоупрограми могат да са толкова добри, колкото каналът с прогнозата за времето — казах.

— Не мога да повярвам, че някакво шоу с участници с обърнати навън вътрешности е имало успех.

Е, добре, тук вече ме хвана натясно.

— Всъщност, не беше — признах. — Излъчването на „Отвъд Земята“ беше спряно само след два сезона. Но десет години по-късно то се завърна на екран като анимационна поредица, с гласовете на актьорите от оригиналното шоу.

— Някой гледаше ли я?

Поклатих глава.

— Тогава защо връщат шоуто на екран сега?

— Може би защото има толкова много хора, които все още са негови страстни почитатели, трийсет години след свалянето му от екран. Не са много телевизионните програми, които вдъхновяват подобно преклонение.

— Казваш го, сякаш е нещо положително — отбеляза Монк.

Влязохме в конферентната зала, където видях, че убийството на Стайп не пречеше на почитателите да пазаруват. Мястото беше претъпкано и изглежда, че търговците успяваха да продадат доста предмети, свързани с „Отвъд Земята“.

Може би почитателите превъзмогваха скръбта си, като си купуваха предмети за спомен от шоуто. Знам, че майка ми често се справя със стреса чрез пазаруване. Когато избягах с Мич, тя веднага изтича навън и похарчи триста долара за дрехи.

Спрях до масата на една търговка, която продаваше кутии за храна, игри за маса и фигурки на герои от „Отвъд Земята“, повечето от които явно бяха в оригиналните си опаковки.

Имаше дори неотворени пакетчета дъвка „Отвъд Земята“ — от онези с картинките, изобразяващи снимки на актьорския състав и сцени от шоуто. От етикетчето с цената се виждаше, че всяко пакетче струва по 350 долара. Предположих, че десетичната запетая сигурно е погрешно написана.

Посягах да разгледам етикета с цената по-отблизо, когато жената зад масата леко ме плесна по ръката и ме изгледа строго.

Беше на моята възраст и два пъти по-широка от мен, облечена в униформа на Конфедерацията, която беше твърде тясна да побере пълната й талия.

— Не пипайте. Това са антики — поясни тя. — Могат да се пипат само с ръкавици. Влагата от върховете на пръстите ви може да повреди опаковката.

— Съжалявам — казах. — Не знаех.

— Не си ли взехте списъка с Най-често задаваните въпроси за новаците от бюрото за регистрация?

— Не, боя се, че не.

— Това е задължително четиво — каза тя. — Съдържа също и препоръки към новаците как да започнат създаването на колекция. Плочиците със сцени от „Отвъд Земята“ са забавни и са евтин начин да се започне.

— Защо да не мога да започна с играчки от „Отвъд Земята“? — попитах. Посочих към няколко пластмасови космически кораба, които още бяха в оригиналните си опаковки.

— Това е все едно да започнете сбирката си от произведения на изкуството с картина на Пикасо. Наистина трябва да сте експерт, за да оцените стойността им и да разбирате как да се грижите за тях — каза тя. — Това са много редки предмети, с музейна стойност.

Не можех да си представя какъв музей би се заинтересувал от тях.

— Така ли? Какво ги превръща в такива редки ценности?

— Единственият начин, по който е било възможно човек да се сдобие с някой от тях, е бил чрез покупката на детско меню във веригата ресторанти „Бъргървил“ през февруари 1978 г. Оттогава се пазят в първоначалния си вид в недостъпно за прах помещение, с контролирана температура.

— Аз се отнасях с играчките си по същия начин — каза Монк.

Той беше в далечния край на масата и гледаше няколко кутии със зърнени закуски „Отвъд Земята“.

— Беше по-забавно, отколкото да напълниш бъчва с маймуни — каза той. — Ако всъщност в бъчвата няма никакви маймуни, и никога не е имало, защото маймуните създават хаос и цапат и са много нехигиенични. Всъщност, най-забавно е, когато бъчвата е непокътната, а маймуните са на друг континент.

Изгледах го.

— Значи искате да кажете, че да държите играчките си херметично запечатани, е било забавно колкото празна бъчва.

— Добри времена бяха.

Обърнах се отново към играчките от „Отвъд Земята“ раздавани с детското меню.

— Жалко е, че никога не са били отваряни — обърнах се към жената. — Мисля, че е жестоко да подариш на някое дете играчка, но да не му позволяваш да играе с нея.

— Аз не исках — каза жената. — Никога не съм си играла с никоя от моите играчки от „Отвъд Земята“.

— Защо не?

— Не исках да ги счупя — каза тя.

— Но играчките са за това — да се играе с тях и да се чупят — възразих.

— Това са просто откачени приказки — обърна се Монк към мен.

— Това е забавно, господин Монк. То е част от порастването. Нарича се детство.

Търговската вдигна една от играчките в облечената си в ръкавица ръка.

— Нямаше да го кажете, ако това беше ваза от времето на династията Мин.

— Но не е — казах.

— За мен е — рече тя.

Точно тогава вниманието й бе отвлечено от някакво движение в другия край на масата. А после тя нададе измъчен вой, израз на болка и ярост, който сякаш си бе пробил път с нокти и беше излязъл направо от дълбините на душата й. Всъщност, звучеше точно като писъците, които хората надаваха, когато биваха поглъщани от шарплингите.

Тя се беше втренчила ужасено в Монк, който стоеше пред едно кошче за боклук в далечния край на масата.

— Какво направихте? — изкрещя му тя.

— Просто разчистих няколко неща — каза Монк После ми направи знак. — Кърпичка. Кърпичка.

Дадох му две.

Воят на жената привлече десетки хора, които се събраха около кошчето за боклук да видят за какво е цялата суматоха. Присъединих се към тях и всички надникнахме вътре.

Най-отгоре върху купчина хотдози, разтопен сладолед и други лепкави боклуци имаше четири неотворени картонени опаковки със зърнени храни „Отвъд Земята“. Отпред на всяка от кутиите се виждаше усмихнатият капитан Страйкър, готвещ се радостно да погълне пълна лъжица блестящи, покрити със захар овесени ядки с форма на звезди. До него стоеше господин Хоботко, който ентусиазирано засмукваше с хобота си късчета от зърнената закуска.

Поне така изглеждаха кутиите, преди да бъдат захвърлени в боклука върху кетчупа, шоколада, битата сметана и безалкохолните напитки.

Устната на продавачката потрепна от ярост, очите й се напълниха със сълзи.

— Това бяха автентични кутии със зърнена закуска „Отвъд Земята“ — каза тя. — Устояха на три земетресения, едно наводнение, два брака, три премествания и шест котки. Никога не са отваряни.

— Хубаво, че не са — каза Монк. — Срокът за годност на тази зърнена закуска е изтекъл преди трийсет години.

— Знаете ли колко ценни бяха тези кутии? Можех да взема хиляда долара за комплекта. — Цялото й тяло се тресеше от ярост. — Сега са съсипани. Вече никой няма да ги купи.

— Вие сте ги продавали? — Монк беше смаян. — Би трябвало да се срамувате от себе си. Ами ако някой беше изял тези зърнени закуски? Щяха да го убият по-бързо от отрова за плъхове.

— Искате ли да знаете кое убива бързо? Ще ви покажа. — Тя грабна един закривен нож от масата си. — Унглукиански^[3] ритуален кинжал!

Тя скочи върху масата и се хвърли към Монк, но аз я сграбчих за глезена, докато летеше, и вместо това тя се търкулна в кошчето за боклук.

— Време е да вървим — казах, отвеждайки Монк.

Монк погледна назад към нея.

— По-късно ще ми благодарите.