Лий Голдбърг
Г-н Монк излиза в открития космос (8)

7. Г-н Монк и почитателят

Монк изучаваше застопорения единичен кадър, показващ убиеца със слонския хобот.

— Познаваш ли този ненормалник?

— Разбира се, че го познавам — казах.

— Да не ти е старо гадже?

— Не — рекох. — Вие не го ли разпознавате?

— Не поддържам връзки с откачалки — каза Монк.

— Това е господин Хоботко, началник по сигурността на космическия кораб „Дискавъри“ — заявих. — Е, всъщност не точно той, а човек, облечен така, че да прилича на него.

И точно тогава осъзнах защо името на жертвата ми е познато.

— Конрад Стайп не беше ли създателят на „Отвъд Земята“.

Стотълмайер кимна.

— Едно е да застреляш някого — казах. — Но това е било нещо повече — продължих. — Стайп е застрелян от човек, маскиран като един от създадените от него телевизионни герои. Някой изпраща послание.

— Сега започваш да схващаш ситуацията — каза Стотълмайер.

— Толкова ли трудно ще е да открием подобен ненормалник? — попита Монк, като посочи към екрана. — Втурнал се е тичешком в конферентния център. С всички тези свидетели наоколо, някой трябва да го е видял. Няма голяма вероятност да успее да се смеси с тълпата.

Стотълмайер погледна Дишър:

— Покажи на Монк кадрите от етажа, на който е конферентният център.

Дишър натисна няколко бутона и изображението на екрана беше заместено от четири кадъра, показващи огромна банкетна зала, пълна със стотици хора. Те се тълпяха в дълги, тесни редици, оглеждайки десетките амбулантни търговци, които продаваха тениски, книги, видеокасети, фигурки и плакати.

Повечето хора бяха облечени в разноцветни варианти на екипировката, с която беше облечен убиецът, със същия отличителен знак с форма на избухваща звезда на гърдите. И определено поне една трета от тези хора имаха и заострени уши и слонски хоботи. Друга една трета имаха извънземна смесица от големи криви зъби, козина, опашки, хищнически нокти, люспи, многоцветна кожа и какви ли не други допълнителни придатъци.

Монк се наведе напред и се втренчи невярващо в екрана.

— Арестувайте ги всичките — рече той.

— По какво обвинение? — попита го Стотълмайер.

— Шегувате ли се? — рече Монк. — Очевидно здраво са се надрусаш с ЛСД. Отправят се на наркотично пътешествие. Питай Алиса.

— Коя е Алиса? — попита Дишър.

— Цитира книга, Ранди — каза Стотълмайер.

— Беше част от текста на песен на „Джеферсън Еърплейн“ — казах.

— Това беше предупреждение, приятели, и най-добре да се вслушате в него — каза Монк. — Кажете „не“ на наркотиците или ще изтръгнете собствените си очни ябълки.

— Не си спомням Алиса да си е изтръгнала очните ябълки — казах.

— Такъв е бил подтекстът — рече Монк.

— Не виждам тук никакви доказателства за употреба на наркотици — каза Стотълмайер.

— Погледнете ги, капитане. Това са надрусани хипита. Какво друго обяснение би могло да има?

— Това е конференция на почитатели на „Отвъд Земята“, господин Монк — казах. — Всички те са маскирани като извънземни от телевизионното шоу.

— Какво телевизионно шоу? — попита Монк.

— Онова, за което Конрад Стайп написа сценарий и го продуцира през седемдесетте — каза Стотълмайер. — Има култ, създаден от негови последователи и почитатели.

— А, значи са членове на култ — каза Монк, като кимна разбиращо. — Сега всичко се връзва. По-добре да ги арестуваме сега, преди да принесат в жертва някоя девица.

— Тук има девица? — рече Дишър. — Къде?

— Вероятно всичките са девствени — казах.

— Бих искал да извърша арест, Монк — заяви Стотълмайер. — Бих искал този, когото ще арестувам, да се окаже убиецът. Но как ще го отличим от тази тълпа? Тук вътре сигурно има сто господин-Хоботковци. Ще бъде все едно да извадиш игла от кутия с игли.

— Мога да извадя игла от кутия с игли — каза Монк.

— Знам. На това разчитам — рече капитанът, — защото когато убиецът се е втурнал тичешком в конферентния център, той моментално се е изгубил в тълпата. Никой не би го погледнал втори път. Ако някой може да го забележи там вътре, това си ти.

— Не можете ли да вземете от всички, присъствали на конференцията, проби за остатъци от барут по ръцете и дрехите? — попитах.

— Първо ще трябва да намеря съдия, достатъчно откачен, за да ми издаде заповед за това. Но дори и да можех, доколкото ни е известно, убиецът си е сменил облеклото и се е измъкнал, преди да стигнем тук.

— О — възкликнах, а после ми хрумна друга идея. — Не бихте ли могли да го проследите, като проверите местата, където се продават носове като на господин Хоботко, островърхи уши, и униформи на конфедерацията от „Отвъд Земята“?

— Сигурно само в помещението за разпространители в конферентния център има петдесет амбулантни търговци, които продават такива неща, както и безброй търговци по интернет — каза Стотълмайер. — Тук дори не се броят хората, които създават свой собствен грим и костюми. И се съмнявам, че тези хора държат подробен отчет за продажбите за всяка отделна покупка. Дори не знаем кога стрелецът е купил тези неща. Дали е било днес? Миналата седмица? Преди двайсет години?

— О — изстенах.

— Както виждаш, Натали, това е трудна работа, която е най-добре да се остави на професионалистите — каза Дишър. — Ние имаме опита, ресурсите и старомодното ноу-хау, за да свършим работата.

Дишър погледна към мен, после към Монк, после обратно към капитана.

— В повечето случаи. Бих казал между половината и две трети от случаите — каза Дишър. — Повече или по-малко.

Стотълмайер въздъхна уморено и ме погледна.

— Сега виждаш ли какъв ми е проблемът?

Виждах. А виждах също, че щеше да се превърне и в мой проблем.

 

 

Морис Хиблър, организаторът на конференцията, би могъл да бъде определен като сравнително привлекателен мъж, ако не бяха пурпурната униформа от „Отвъд Земята“, заострените уши и слонският хобот, който висеше, полюлявайки се, от носа му.

Стотълмайер, Монк и аз говорехме с него в апартамента му в хотела на летището „Еърпортър“, където той пиеше кутия „Севън-ъп“ и очакваше резултатите от взетите с дифениламин проби за остатъци от барут, които великодушно бе позволил на служител от криминологичната лаборатория да вземе от ръцете и дрехите му. Дишър още беше навън и вземаше свидетелски показания.

— За почитателите, убийството на Конрад Стайп е трагедия от междузвездна величина — каза Хиблър. — Фактът, че е било извършено от офицер на конфедерацията, е немислим.

— Офицер от конфедерацията? — попита Стотълмайер.

— „Дискавъри“ отговарящ на изискванията на Конфедерацията космически кораб, клас „Пилър“ — каза Хиблър. — Всеки член на екипажа е положил клетва да зачита живота във всичките му форми. Това отвратително деяние е грубо нарушение на Космическите заповеди за междупланетни отношения. То просто ме отвращава.

— Би трябвало да изпиете още един „Севън-ъп“ — каза Монк. — Ще се почувствате по-добре.

— Не, благодаря — каза Хиблър. — Още не съм допил този.

— Какво е правел Стайп тук? — попита Стотълмайер.

— Беше наш почетен гост, разбира се. Щеше да положи клетва като член на конфедерацията, да направи игра на въпроси и отговори със звездите и да прожектира някои от класическите епизоди.

— Имате ли някаква представа какво е правел в хотел „Белмонт“ тази сутрин? — попита Стотълмайер.

Хиблър кимна.

— Беше отседнал там. Стайп постави изисквания за удобства, отговарящи на четиризвезден хотел. Не можехме да си позволим да наемем място за конференцията там, а и те не биха ни приели, дори да можехме. Те са фанатични почитатели на научната фантастика. Не искат такива като нас на своя територия.

— Кой знаеше, че той ще се появи тук?

— Почти всички — каза Хиблър, като отпи нова глътка от питието си. — Той прави по шест-седем такива конференции на година.

Монк изопна плещи и посочи с глава към кутийката „Севън-ъп“.

— Тези трябва да се пият по двойки.

— Не, не трябва — каза Хиблър.

— Да, трябва. Те са като чорапите — каза Монк. — Само че газирани.

Сигурна съм, че на Монк това му звучеше логично по някакъв начин, но не и на нас, останалите. Продължих упорито нататък.

— Шоуто е било в ефир трийсет години — казах. — Бихте си помислили, че на Стайп сигурно му е втръснало да отговаря на едни и същи въпроси отново и отново.

— Мислите ли, че на папата му втръсва да обсъжда Библията? — рече Хиблър.

— Сравнявате „Отвъд Земята“ с Библията? — попита Стотълмайер.

— Това, което казвам, е че то е като Библията — каза Хиблър. — Колкото повече задълбавате, толкова по-задълбочено започвате да разбирате и да оценявате историята, ценностите и запомнящите се задълго житейски уроци, които ви дава.

— Ако бяхте прочели надписа върху предната страна на кутията — каза Монк, — щяхте да знаете, че от вас се очаква да пиете по два наведнъж. Това също е като Библията. Само че написано върху метална кутийка. Трябва да го съблюдавате като религия.

— Пише само „Севън-ъп“ — каза Хиблър.

— Тирето означава „и“, както в „и така чак до четиринайсет“ — поясни Монк. — Означава, че трябва да посегнете към нова кутийка.

— Не, не означава. — Хиблър поклати глава, от което слонският му хобот се разлюля.

— Това изисква здравият разум — каза Монк.

Стотълмайер започна да разтрива челото си. Цялата стая се разтресе, когато над нас премина самолет.

— Държите се нелепо — изкрещя Хиблър.

— Аз ли? Аз? — кресна в отговор Монк. — Напоследък да сте се поглеждали?

Между двамата мъже бяха разменени още някои реплики, които бяха милостиво заглушени от самолета. Когато ревът утихна, Стотълмайер проговори пръв, при което и двамата млъкнаха.

— Достатъчно по въпроса с напитките, Монк. Провеждаме разследване на убийство — каза той. — Да не отклоняваме вниманието си от фактите.

— Фактът е, че ние, останалите, живеем в реалния свят — каза Монк. — В който един човек е бил убит и в който разумните човешки същества нямат заострени уши, а седем плюс седем е равно на четиринайсет!

— Аз не нося заострени уши — каза Хиблър. — Това са си моите уши.

Втренчихме се в него. Това беше реплика, която бе в състояние да прекрати разговора ни.

— Така ли? — попитах.

— Заостриха ми ги оперативно — каза Хиблър.

— Защо? — попитах.

— Заради еротичното привличане — рече той. — Със сигурност го чувствате.

Наистина чувствах нещо, но то не беше привличане. Всъщност, точно обратното.

— Ами слонският хобот? — попита Монк. — И той ли е част от вас?

— Само в емоционалния и духовния смисъл. Протеза е — каза Хиблър. — Изработена от оригиналната сплав, използвана в шоуто. Но следвам примера на Хоботко в живота.

Стотълмайер се прокашля:

— Сигурно ви струва много пари да настаните Стайп в „Белмонт“. Защо изобщо си направихте труда да го каните? Със сигурност сте чували всичко, което има да каже.

— Една конференция на почитателите на „Отвъд Земята“ изглежда съвсем недостоверна, освен ако на нея не присъстват Стайп и поне двама членове на първоначалния актьорски състав — каза Хиблър. — Имаме четирима от шестимата. Само капитан Страйкър и Старела не са тук.

— А те са…? — попита Стотълмайер.

Хиблър погледна невярващо Стотълмайер, сякаш току-що го бяха попитали кой е първият президент на Съединените щати.

— Командирът на „Дискавъри“ и жената медиум, с която живее на съпружески начала, от Умглук.

Стотълмайер отново си разтърка челото. Монк започна да тършува за нещо в минибара. Възцари се неловко мълчание. Чувствах как разговорът се отдалечава от нас.

Когато капитанът заговори отново, го направи с овладян глас, какъвто обикновено използваше, за да се справи с Монк.

— Имах предвид в истинския живот — поясни той с равен глас.

Хиблър се втренчи в него. Стотълмайер му отвърна с втренчен поглед.

— Кайл Бетани и Минерва Клейн — каза Хиблър. — На коя планета сте живели през последните трийсет години?

— На Земята. — Монк грубо издърпа кутията „Севън-ъп“ от ръцете на Хиблър и го стресна. — Би трябвало да пробвате някой път.

— Какво правите? — попита Хиблър.

— Въдворявам закон и ред. — Монк подаде на Хиблър една бутилка от минибара.

— За какво е това? — попита Хиблър.

— Това е „В–8“^[1] — каза Монк.

— Виждам — рече Хиблър. — Защо ми го дадохте?

— Така ще ви се налага да държите само едно питие — каза Монк.

— Но аз не обичам зеленчуков сок — възрази Хиблър — Обичам „Севън-ъп“.

— За ваше добро е — каза Монк. — Това е много вкусна, състояща се от четен брой съставки напитка. По-късно ще ми благодарите.

Още си мислех за Кайл Бетани. Като малка много си падах по него. Не обичах много научната фантастика, но в епизод на „Отвъд Земята“ винаги можех да разчитам на две неща: че ризата на капитан Страйкър някак ще се разкъса и ще се смъкне, и че накрая той ще се окаже вкопчен в романтична прегръдка с някоя извънземна. А ако наблизо нямаше женски извънземни, там винаги беше Старела, космическата психиатърка с космическото късо потниче, очевидно отхвърлящо закона на гравитацията.

Бетани беше романтичен герой, винаги се гмурваше презглава в опасността и държеше разпалени речи за свободата, демокрацията и човечеството, при които гърдите му се повдигаха от вълнение. Не си спомням речите, но не съм забравила повдигането на гърдите.

След като излъчването на „Отвъд Земята“ беше преустановено, Бетани се снима няколко пъти като гостуващ актьор в няколко шоупрограми като „Лодката на любовта“ и „Джейк и дебелакът“, но като цяло изчезна и аз прехвърлих неудовлетворения си романтичен копнеж към Рик Спрингфийлд.

Минерва Клейн се снимаше в „Младите и неспокойните“, докато се превърна в една от Старите и Изпускащите се. Не много отдавна видях нейна снимка в „Нешънъл Инкуайърър“, докато чаках на опашката пред касата в „Сейфуей“. Беше си направила толкова много пластични операции на лицето, че приличаше на някой, който си е сложил маска на Минерва Клейн.

— Защо Бетани и Клейн не се появиха? — попитах. — Не ми се вярва да са заети с работа.

— Участват в Галактическия метеж.

— Напълно съм объркан — каза Стотълмайер.

— Те предвождат разбунтуваните почитатели в бунта срещу преработката и новото представяне на шоуто „Отвъд Земята“.

— Все още съм объркан — каза Стотълмайер.

— Телевизионната мрежа на Ю Би Ес продуцира нови епизоди на „Отвъд Земята“.

— Не се ли борехте именно за това още откакто шоуто беше отменено през седемдесетте? — попитах.

— И да, и не — каза Хиблър. — Връщат го с нов актьорски състав, нови сценаристи, и с онова, което наричат по-смел подход на повествованието. Много от почитателите се чувстват предадени.

— Как се почувства Стайп от това? — попита Монк. Сега, когато Хиблър държеше зеленчукова напитка с осем витамина, Монк вече можеше да се съсредоточи върху случая.

— Това е един от въпросите, които искахме да му зададем — каза Хиблър. — Важните клечки в мрежата назначиха нов изпълнителен продуцент — същият, който направи филмите „Яжте си месото“. Но не можеха да го направят без одобрението на Стайп.

Нищо чудно, че почитателите бяха разстроени. Бях мярнала няколко минути от „Яжте си месото III“ по „Синемакс“. Пред него филмите, показващи истински убийства или жертвоприношения на хора, изглеждаха като анимационни филмчета на Дисни. Филмите от поредицата „Яжте си месото“ бяха неописуемо кървави и необяснимо успешни филми на ужасите за един садист, който отвлича жени на възраст за женене и едри мъже и ги поставя в страховити ситуации, в които те трябва да отхапят собствената си ръка или да изядат някой друг, за да оцелеят. Ако питате мен, такива филми са по-лоши от порнографията.

Обаче носеха пари. Много пари.

— Феновете в този Галактически бунт… — подхвана Стотълмайер.

— Групировката „Фен“ — прекъсна го Хиблър.

— Да, добре, каквито ще да са там — продължи Стотълмайер. — Та, колко разстроени казвате, че са?

— Искат да предявят към Стайп обвинение в престъпления срещу общността на феновете — каза Хиблър. — Настървени са за кръв.

— Мислите, че ще стигнат толкова далече? — попитах.

— „Отвъд Земята“ е тяхната култура и тяхната религия — каза Хиблър. — Върнете се назад през историята и вижте какво са правили хората, за да защитят от унищожение онова, в което са вярвали. Помните ли кръстоносните походи? Испанската Инквизиция? Новата „Кока-Кола“?

Точно тогава се върна криминалистът. Беше към трийсетте и ако се съдеше от сипаничавите му бузи, изглеждаше така, сякаш през половината от тези години бе чоплил пъпките по лицето си.

— Резултатите от пробите се оказаха отрицателни, капитане. Няма следи от барут. Чист е.

Стотълмайер кимна:

— Добре, господин Хиблър, с това нещата приключват засега. Остана само лейтенант Дишър да вземе показанията ви.

— И проби от кръвта и урината — каза Монк.

— За какво? — попита криминалистът.

— Наркотици — каза Монк.

— Не търсим доказателства за употреба на наркотици, Монк — каза Стотълмайер.

— Не се и налага — отсече Монк, като погледна Хиблър в очите. — То си е изписано на лицата им. Ако имаме късмет, не е твърде късно да спасим девицата.

— Много мъже на моята възраст още живеят вкъщи с родителите си — възмутено каза Хиблър. — Това не ни превръща в девственици!

— Мога да гарантирам за това — каза криминалистът.

— Благодаря. Това е добре да се знае. — Стотълмайер хвана Монк за рамото и го издърпа от стаята. — Тръгваме си вече, Монк.

— Аз съм много сексуално активен — извика Хиблър след нас. — С други хора!