Лий Голдбърг
Г-н Монк излиза в открития космос (4)

3. Г-н Монк и тялото

Качихме се по стълбите на петия етаж и излязохме в коридора, който беше претъпкан с полицейски фотографи и криминалисти, които влизаха и излизаха от един офис.

— На петия етаж сме — каза Монк.

— Да, Монк, знам това — рече Стотълмайер.

— Чувството е неловко — каза Монк и хвърли поглед към мен. — Чувстваш ли се неловко?

— Не повече от обикновено — казах.

Била съм на много местопрестъпления, откакто се запознах с Монк, но все още се чувствах, сякаш мястото ми не е там. Първо, не бях ченге. Нямах никаква цел, освен да помагам на Монк, което обикновено означаваше да правя каквото мога, за да огранича броя на нещата, които могат да го разсейват, и да го държа съсредоточен върху конкретния случай.

— Мисля, че и двамата бихме се чувствали по-удобно на четвъртия етаж — каза Монк. — Или на шестия. Сигурен съм, че и жертвата също.

Стотълмайер сграбчи Монк за ръката и ни въведе във външния офис срещу стълбището.

— Жертвата се казва Брандън Лорбър и е бил главен изпълнителен директор на „Бъргървил“ — каза капитанът. — Снощи работел до късно. Убиецът влязъл през входната врата, използвайки електронна карта, докато охранителят правел обиколките си. Арчи не разбрал, че има външен човек или че нещо се е случило, докато не намерил тялото.

Стените бяха покрити с поставени в рамки снимки на мъж, за когото предположих, че е Брандън Лорбър, застанал пред различни ресторанти на „Бъргървил“ в десетки градове, макар че нямаше да разбера, че снимките са направени на различни места, ако имената на местата не бяха гравирани върху всяка от рамките.

— Охранителят не е ли чул изстрелите? — попита Монк.

Стотълмайер поклати глава:

— Убиецът сигурно е използвал заглушител.

От снимките виждах, че Лорбър е един от онези мъже, чиято сива коса го правеше да изглежда изискан, интелигентен и по-скоро богат, отколкото стар. Беше минал петдесетте, а се справяше добре с бремето на възрастта си, поне докато не го бяха убили.

— А видеозаписът от охранителните камери? — попита Монк. — Трябва да имате лицето на убиеца на касета.

— Имаме го — каза Стотълмайер. — Но е носел дълго палто и шапка, смъкната ниско върху лицето. Освен това тялото му беше обърнато по такъв начин, че не можахме да го видим ясно. Знаел е къде се намира всяка една от камерите от фоайето до петия етаж.

— Имаме си работа с професионален убиец, който е бил експедитивен и добре подготвен — каза Монк.

— Хладнокръвен професионалист, който умее да си прикрива следите, няма да остави следи, каквито би оставил обикновен, неопитен убиец — обясни Стотълмайер. — Вероятно се е измъквал безнаказано след извършено убийство много пъти преди. Не искам да се измъкне безнаказано и с това. Затова ти се обадих, Монк.

Минахме покрай бюрото на секретарката и влязохме във вътрешния офис на Лорбър, който вонеше на дим от пури. Хубавото беше, че вонята бе толкова силна, че почти задушаваше мириса, идващ от мъртвото тяло на Лорбър на стола зад голямото дъбово бюро.

Монк се закашля и това привлече вниманието на Ранди Дишър, който стоеше до бюрото и си водеше бележки.

— Защо се забавихте толкова? — попита Дишър.

— Погледни с кого съм и използвай въображението си — каза Стотълмайер. — Възможностите са безкрайни.

Дишър сбърчи лице, докато мислеше:

— Заради счупения брояч на паркинга?

— Има счупен брояч? — Монк се обърна да си тръгне, но Стотълмайер го сграбчи за ръката и го бутна обратно в стаята.

— Ранди се шегуваше — каза Стотълмайер, сурово загледан в Дишър. — Нали?

— Шегувах се — каза Дишър.

Монк се засмя престорено. Прозвуча като кашлицата му.

— Добре. Шегата си я биваше.

Тъй като Монк нямаше чувство за хумор и се смущаваше от това, нямаше да постави под въпрос лъжата на Дишър. Вместо това започна да оглежда местопрестъплението, дори това да беше само за да скрие смущението си, че не е схванал шегата.

— Някакви нови развития по случая, докато ме нямаше? — обърна се Стотълмайер към Дишър.

— Изясних всичко, с изключение на това, кой го е извършил — каза Дишър.

— Така ли? — попита скептично Стотълмайер.

Погледнах към Монк, който вече беше започнал да крачи из стаята, изпълнявайки своя ритуал, като държеше ръцете си изпънати и разперени пред тялото като филмов режисьор, определящ границите на кадър.

— Тялото показва какво се е случило — каза Дишър. — Ще забележите, че е прострелян два пъти в гърдите и веднъж в главата.

— Да — каза Стотълмайер. — Забелязах.

— Видяхте ли обаче, че има също и минаваща от край до край огнестрелна рана на дясната ръка? — попита Дишър.

Надникнах над масата и видях дясната ръка на Лорбър да се полюшва над ръба на стола: през средата на дланта му минаваше дупка от куршум.

— Да, видях и това — потвърди Стотълмайер.

Някога от гледането на подобна рана ми призляваше. Все още се чувствах неудобно, но бавно ставах по-аналитична и по-малко емоционална по отношение на реакциите си спрямо телата на хора, починали от насилствена смърт. Предполагам, че това беше неизбежно психологическо приспособяване, като се има предвид колко трупове виждах в крайна сметка за един типичен месец.

Погледнах към Монк, който изучаваше една кутия от пури, паднала от масата близо до краката на Лорбър — съдържанието й се бе разпиляло по пода.

На бюрото имаше купа с отделно увити бонбони с кафе. Ако съдех по пурите и бонбоните, ми се струваше, че Лорбър е бил човек с орални предпочитания. Зачудих се дали е бил кърмен като бебе.

— Това е смъртоносният триъгълник — каза Дишър.

— Моля? — рече Стотълмайер.

— Двата изстрела в гърдите и последният, нанесен с цел довършване на жертвата, изстрел в главата — каза Дишър. — Това е смъртоносният триъгълник, с който един наемен убиец се служи, за да потвърди, че е убил жертвата си.

— Тогава защо е прострелял Лорбър в ръката? — попитах.

— Това не е била целта му — каза Дишър. — Лорбър е вдигнал поглед, видял е убиеца да стои пред него с пистолет, и е вдигнал ръце във възпиращо движение, сякаш за да каже: „спри, моля те, не ме убивай“. Убиецът е стрелял през ръката към сърцето му.

Дишър вдигна ръце пред тялото си, за да покаже как е станало. На мен ми звучеше логично. Дори Стотълмайер кимаше одобрително.

— Добро мислене, Ранди. — Стотълмайер хвърли поглед през рамо към Монк, който бе присвил очи към най-горното чекмедже, което бе леко отворено. — Ти какво смяташ?

— Има голям проблем с твоята теория — обърна се Монк към Дишър. — Брандън Лорбър не е убит.

— В гърдите и главата му има дупки от куршуми — каза Стотълмайер.

— Смъртоносният триъгълник — повтори Дишър.

— Да — каза Монк. — Виждам това.

— Тогава как можеш да кажеш, че това не е убийство? — попита Стотълмайер.

— Защото не е — каза Монк. — Умрял е от естествена смърт.

— Аз не съм детектив, господин Монк — казах, — но не мисля, че има нещо естествено в това да те прострелят три пъти.

— Не това го е убило — рече Монк.

— Никой не би могъл да оцелее, ако е прострелян между очите и право в сърцето — каза Стотълмайер. — Тези рани определено са смъртоносни.

— Ако е бил жив, когато са го простреляли — заяви Монк. — Но Лорбър вече е бил мъртъв. Починал е от инфаркт.

Всички се втренчихме в Монк. Това често ни се случва.

— Откъде знаеш това? — попита Стотълмайер.

— Ризата му е набръчкана — каза Монк.

— Моята също — рече Стотълмайер. — А аз не съм получил инфаркт.

— Усещам известни палпации^[1] — каза Монк, като погледна набръчканата риза.

— Ако успееш да ме убедиш, че си прав за това — каза Стотълмайер, — ще си изгладя ризата.

Монк извади от джоба си химикалка и посочи с нея към гърдите на Лорбър.

— Лорбър е бил десняк — каза той. — Когато е почувствал пробождащата болка, инстинктивно се е хванал за гърдите с дясната ръка, набръчквайки ризата си.

Всички — Стотълмайер, Дишър и аз — се наведохме над бюрото да погледнем ризата на Лорбър. Беше набръчкана на гърдите, което не бях забелязала преди. Вниманието ми беше насочено към огнестрелните рани. Мисля, че и това на Стотълмайер и Дишър също.

— Мятал се е отчаяно наоколо — обясни Монк. — Съборил е кутията с пурите си от масата с лявата си ръка, докато се е опитвал да стигне до най-горното чекмедже на бюрото, където си е държал таблетките нитроглицерин, но не е успял.

Дишър отвори чекмеджето с ръката с ръкавицата и наистина, вътре имаше шишенце с изписани по рецепта таблетки.

— Заради това почти си струваше проблемите по вкарването ти в сградата — обърна се Стотълмайер към Монк. — Значи смяташ, че шокът от гледката на тип с насочен към него пистолет със заглушител е докарал инфаркт на Лорбър?

— На мен би ми докарал — казах.

Монк поклати глава:

— Получил е инфаркта преди това.

— Откъде можеш да си сигурен? — попита Дишър.

— Тук няма достатъчно кръв — каза Монк. — Ако сърцето му още е изпомпвало кръвта, когато е бил застрелян, тогава кръвта щеше да е много повече. Сигурен съм, че медицинският експерт ще потвърди наблюдението ми.

— Разбира се, че си сигурен — каза Стотълмайер.

— Ами огнестрелната рана в ръката? — попита Дишър. — Това не доказва ли, че е умолявал убиеца да пощади живота му?

— Ако погледнете по-отблизо — каза Монк, — ще видите, че изходната рана е в дланта, а не в опакото на ръката, което показва, че той още се е държал за гърдите, когато е бил прострелян. Ако беше държал ръката си вдигната, входната рана щеше да бъде в дланта му.

Стотълмайер взе един бонбон с кафе от купата, разви го и го пъхна в устата си, докато обмисляше онова, което Монк му каза. Потръпнах.

— Значи това не е убийство — каза Стотълмайер.

— Не, не е — рече Монк.

— На мен определено ми прилича на убийство — каза Дишър. Той изяде един бонбон и пъхна още два в джоба си за по-късно. Отново потръпнах.

— Но не е — повтори Монк.

Втренчих се в Стотълмайер и Дишър:

— Как можете да слагате в устата си тези неща?

Стотълмайер сви рамене:

— Ами предполагам, защото обичаме бонбони с кафе, Натали.

— Но тук е умрял човек. — Посочих с глава към трупа зад бюрото, за да подчертая думите си. — Точно пред вас е.

— Да, виждам това — рече Стотълмайер. — И какво?

Не можех да повярвам, че не виждат проблема.

— Навсякъде около него витае усещането за смърт — казах.

— Усещането за смърт — рече Стотълмайер. — Не мога да кажа, че това ме безпокои. А ти, Ранди?

— Никак — рече той.

— Добре, чудесно — казах. — Откъде знаете, че бонбонът не е отровен? Може би именно това е убило Лорбър.

— Ако беше изял бонбон преди смъртта си, някъде щеше да има обвивка — каза Монк. — А няма.

Погледнах го:

— Мислех си, че точно вие ще се съгласите с мен по този въпрос.

— Усещане за смърт? — рече Монк. — Хайде, Натали. Това просто е глупаво.

В сравнение, например, с това да пускаш дръжките на вратите си в миялната машина веднъж седмично. Но не изтъкнах този довод. Разполагах с по-добри боеприпаси.

— Тогава защо вие не си вземете бонбон?

— Те причиняват разлагане на зъбите — каза Монк, като огледа един бонбон и го върна обратно, сякаш беше опарил пръстите му. — Разлагането и аз сме смъртни врагове.

— Изненадан съм, Монк. Всичко се разлага. Това е природен закон — каза Стотълмайер. — Като гравитацията.

Стотълмайер се ухили, доволен от себе си. Монк го изгледа студено.

— За какво му е на някой да застрелва човек, който вече е мъртъв? — попита Дишър.

— Не знам и не ме интересува — каза Стотълмайер. — Ако медицинският експерт успее да потвърди, че Лорбър вече е бил мъртъв, когато са го простреляли, тогава няма престъпление.

— Да, има — каза Монк. — Някой е осквернил труп.

— Това, което исках да кажа, Монк, е, че това не е убийство и следователно не е престъпление, за чието разследване отговарям.

— В такъв случай кой отговаря? — попита Дишър.

Стотълмайер сви рамене:

— Не знам, Ранди. Отрядът по разследване на оскверняването, предполагам.

— Ние имаме ли Отряд по разследване на оскверняването?

Стотълмайер се вгледа продължително в Дишър:

— Да, имаме.

— Така ли?

— Всъщност, ти отговаряш за него — каза Стотълмайер.

— Сериозно?

— Вече да — каза Стотълмайер.

— Мой собствен отряд — рече Дишър, грейнал. — Ще получа ли повишение?

— Честта е награда сама по себе си, не мислиш ли?

— Можем ли да го наречем специално поделение вместо отряд? — попита Дишър.

— Наричай го както искаш. Просто се обади на медицинския експерт да побърза с аутопсията на Лорбър, за да мога да разчистя този случай от бюрото си — каза Стотълмайер, а после се обърна към нас: — Няма да имаме нужда от услугите ти по този случай, Монк. Можеш да се прибереш вкъщи и да се заемеш с онова петно на килима.

— Това е безнадеждна кауза — изпъшка Монк.

— Съжалявам да го чуя — каза Стотълмайер.

Едва ли съжаляваше толкова, колкото аз.

— Сега можете да си изгладите ризата, за да не е набръчкана — каза Монк.

— Ще го направя — рече Стотълмайер. — При първа възможност.

— Сега е моментът — настоя Монк.

— Не мога просто да зарежа всичко, за да си гладя ризата — каза Стотълмайер. — Имам работа за вършене.

— Но това е спешен случай от личен характер — Настоя Монк. — И се споразумяхме.

— Да, споразумяхме се. — Стотълмайер въздъхна и погледна Дишър. — Ще трябва да довършиш тук без мен, Ранди. Аз трябва да си изгладя ризата.

— По-късно ще ми благодарите — каза Монк.

— Не разчитай на това — каза Стотълмайер, докато излизаше от стаята.