Елена Павлова
Белязани лебеди (6)

1.

Лайт остави сака си на леглото и хвърли поглед през прозореца.

— Господи боже! — рече саркастично на мускулестото момче на съседното легло. — Тия сериозно си мислят, че могат да задържат Лайт в дупка като тази! „Общуването с деца на твоята възраст със сигурност ще спомогне за…“ — Сполучливо имитираше психоаналитика от предварителния, но не издържа и се засмя.

— Вярно ли си Лайт? — попита съседът му подозрително.

— Тъй вярно, красавецо! Да нямаме стари дългове? — премери го Лайт с блеснали очи.

— Убил си брат ми, казват!

— Убил съм много хора…

— Казваше се Кайл.

— А, този смотаняк ли?

Момчето му се нахвърли с рев. Лайт го пресрещна спокойно, просна го на пода и методично го преби с ритници. Беше му много приятно.

Из „Светлият боец“ — Ким Нюмън

Марк врътна очи срещу Джен и се засмя:

— Май и на теб отплатата за марсианските истории ти идва малко множко! Можем да прекъснем, ако искаш…

— О, не! — тя поклати глава. — Ако спрем сега, то утре вече ще е късно да започваме отново! Просто… много неща са изменени в биографиите ви!

— Разбира се, че ще е така! — Стив се наведе напред. — Скъпа моя, хората не обичат да знаят как е било всъщност. Не щат да четат истината, честен кръст. Не могат да си представят свят, в който такива като нас са мръсна бандитска паплач. Разбира се — добави той трезво, — от това интервю няма да излезе. „Артхаус“ няма да го публикува.

— Все ми е едно — Джен се пресегна за бутилката, наля си и отпи солидна глътка. — Но… благодаря за истината! Мисля, че след всичко това…

— Да разказваме по-нататък! — прекъсна я Ким. — Иска ми се да свършим до сутринта, защото в градчето не сме само ние за гледане.

— Мой ред е тогава! — Марк се изкашля за да прочисти гърлото си и започна. — Небрежно облегнат на ъгъла, наблюдавах плътния поток от хора, който течеше край мен. Отсреща примигваше рекламата на старото кино. Жана и Ким се приближиха по отсрещния тротоар. Като ме видя, Жана ми махна и аз се отлепих от стената…

… Бяха прекарали три блажени месеца в смогерадата на Стив. Блажени както за Марк, който отново споделяше леглото му, така и за влюбения до уши Ким, залепен като гербова марка за Жана. Марк смяташе, че тя и Стив се срещат от време на време за по-интимни приключения, но това не му влизаше в работата. Докато чакаха Стив, тримата хапнаха сладолед и си поприказваха за бизнес. Марк тъкмо бе започнал да се притеснява да не закъснеят, когато Стив се появи с чантичка в ръка.

— Изкарах парите за пуканките! — провикна се той отдалече.

— Добре ли беше днес? — попита Ким.

— О, да, лепна ми се цяла група. Елате, да влизаме! — Стив прегърна Жана през раменете.

Докато вървяха през фоайето, Марк почувства смътна тревога. В тесния проход към залата вече му се струваше, че ще припадне, а в гърдите му се бе свила болезнена топка. Почти го очакваше — четири ченгета на входа на залата и още четирима изникнаха безмълвно зад гърба им. Нямаше време дори да скрият стоката.

Марк равнодушно дъвчеше дъвка. На скулестото му лице не се изписа нищо, но той завъртя очи и каза повече на Ким, отколкото на Стив:

— Не искам да ни разделят!

Стив и Жана попаднаха в поправителна колония. Ким и Марк се събраха отново в полицейската кола, която ги откара към Спецучилище Х3.

Марк конвулсивно стискаше ръката на Ким. Погледът му уплашено шареше по високата телена ограда, край която минаваха в момента.

— Хайде, слизайте, хлапета! — недружелюбно им подвикна съпровождащият ги полицай.

Безличната бяла сграда спокойно можеше да е и лудница, и обикновено градско училище. Към тях по стълбите се спусна жена с папка в ръце. Каза им:

— Добре дошли, приятели!

Ким я погледна мрачно.

— Добре дошли! — повтори посрещачката им. — Приятно ми е да се запознаем, аз съм главният педагог на това училище. Казвам се Ема Носос и ако занапред имате някакви проблеми, ще трябва да се обръщате към мен. Елате, ще ви покажа вашата стая!

Помещението беше малко, обзавеждането — вехто. Марк остави сака си на едното легло, седна и с гробовен глас заяви:

— Това е краят!

— Така ли? — Ким саркастично му се озъби. — Я се стегни, смотаняк такъв!

Марк сви рамене и се отпусна назад, изпълнен с безразличие. Ким потръпна — беше му пределно ясно, че му предстои да живее месеци наред с напълно отчаян човек…

Случи се обаче друго.

В градината на училището имаше езеро, обградено с нисък камъш, който едва вирееше по тревистите брегове. В езерото живееха десетина бели лебеда с подрязани крила — умен психолог в министерството бе решил, че присъствието на благородните птици ще подейства добре на децата. Лебедите бяха зачислени в училищния инвентар, получаваха храна от дежурните учители и не може да се отрече, че бяха приятна гледка за окото и добра компания, когато искаш да се усамотиш. С настъпването на лятото Ким започна често да води Марк при езерото. Просто не можеше да го гледа как седи отчаян в стаята.

Една сутрин две железни ръце го сграбчиха за раменете и буквално го вдигнаха над леглото.

— Ей! — изрева Ким, опитвайки се да улучи нападателя си. Юмруците му сънено шареха във въздуха.

— Спиш като пор, глупако! — изкрещя в ухото му Марк и го задърпа към прозореца. — Ела да видиш нещо!

Ким неразбиращо примигваше срещу залетия от слънце двор.

— Ей там гледай, човече! — Марк му посочи езерото.

Ким хвърли едно око на жабунясалото езеро и сви рамене.

— Не виждаш ли черния лебед? — изгуби търпение приятелят му.

В далечния край действително плуваше изящен черен лебед.

— Чудесен е, нали? — Марк целият сияеше.

— Ами, да, наистина е страхотен! — съгласи се Ким. Беше доволен, че най-сетне нещо е заинтригувало приятеля му, но защо, по дяволите, трябваше той да си плаща за това?

2.

Лайт влезе в учителската стая и попита невинно:

— Викали сте ме?

Харингтън вдигна глава от папката, която държеше, и кимна:

— Точно така, Норман! Тъкмо четях заключението на психоаналитика ти от предварителния арест!

— Блестящ човек беше! — Лайт се усмихна.

— Беше?

— Скоро ще стане в минало време.

Харингтън пропусна тази забележка край ушите си. Просто продължи:

— Той препоръчва да ти поверим домашно животно! Какво би си избрал?

— Тигър? — предложи Лайт.

— Говоря сериозно!

— Питбул тогава!

— Приготвили сме ти папагалче.

— Много лесно ще умре! — Лайт поклати глава. — Аз обичам да има малко борба, преди да убия животинчето!

Из „Светлият боец“ — Ким Нюмън

Марк се усмихна и в бръчиците под окото му татуираният лебед поклати глава.

— Падам си по лебедите още от преди онази училищна история… — Той се усмихна. — Знаеш ли, Джен, лятото и есента, които прекарах в Спецучилището, бяха наистина прекрасни, ако щеш вярвай. Мина доста време, преди да се сприятеля с лебеда, но си заслужаваше! Нарекох го Белязания. Всеки ден след училище ходех при него, той излизаше на брега и заедно си седяхме там до мръкване… Ким май не беше много доволен. — Марк дяволито се засмя. — Ама признай си, човече, харесваше ти!

— Все още си го спомням с топло чувство! — смигна му Ким. — Но ти забравяш как завърши цялата работа с птицата!

— О, да! — Бузата на Марк затрепка конвулсивно и лебедът изпърха с крила. — Дойде зимата, винаги идва, знаеш…

… Навън виеше зимна буря. Когато Ким се събуди, снеговалежът вече беше спрял, но вятърът все още блъскаше яростно по прозорците.

Марк вече беше станал. Гледаше езерото. Разсеяно се усмихна, когато усети, че Ким се раздвижва. Ким му се усмихна на свой ред — лебедът бе обсебил приятеля му, но му бе върнал и желанието за живот, бе го излекувал от отчаянието… Можеш ли да се сърдиш на една птица след нещо такова?

Третия час имаха литература. На Ким този предмет му вървеше добре и си позволи да позяпа през прозореца. Видя как дежурният учител излезе да нахрани лебедите. Белите, привикнали с това, веднага доплуваха до брега. Черният също се приближи — плашлив, предпазлив и изящен. Учителят изкрещя нещо и Белязаният се отдръпна. Правеше малки кръгчета близо до останалите. Изглежда беше гладен. Учителят се наведе и хвърли по птицата камък. Грачейки, лебедът заплува през езерото, пляскайки немощно с криле. Движеше се някак странно, леко килнат на една страна. После внезапно започна да потъва.

Ким още зяпаше недоумяващо, когато Марк скочи от чина си и хукна към вратата.

— Марк Корниш, какво си мислиш, че правиш? — извика след него учителката, но той вече беше изхвърчал от стаята. Миг по-късно Ким го видя да пресича двора. Беше сигурен, че и двамата ще отнесат по едно наказание за цялата тази работа, но стана и изтича да помогне на приятеля си. Просто не можеше да го остави сам…

Когато излезе навън, Марк вече бе изнесъл Белязания на брега и го мъкнеше към купата сено в дъното на двора.

— Хайде, моето момче — увещаваше го дежурният учител — ела и остави този…

— Мръсник! Идиот! — Марк се обърна към него разтреперен. — Ти го направи, ти наистина го направи, убиец такъв! Садист!

Когато най-сетне ченгетата от охраната успяха да качат Марк в стаята му, той беше посинял от студ и трепереше, но яростно се съпротивляваше. Накрая единият дневален го заплаши със затвор за телесни повреди и Марк се укроти.

Ема Носос помами Ким с пръст и тихо го попита:

— Какво се опитваше да направи твоят човек?

— Удариха лебеда му, нищо повече… — Ким поклати глава. — Не беше честно, а и знаете, че той държи на тази птица!

Марк трепереше неудържимо под одеялото и Ким се пъхна при него. Марк го прегърна и сгуши глава на гърдите му.

— Толкова си топъл…

Ким го притисна към себе си и нежно погали гърба му:

— Спи сега! После ще отидем да видим Белязания…

Марк постепенно се затопли и се унесе.

Следобеда намериха лебеда мъртъв. Някой варварски беше пречупил врата му. В стъклените очи на птицата бе застинал ужас.

Марк плака. Безпомощен да му помогне, Ким го държеше здраво в прегръдката си. После погребаха Белязания близо до езерото. Вечерта дежурният учител намери пред вратата си удушен бял лебед. На следващия ден имаше още един. Когато на третия ден Марк вдигна висока температура и го закараха в болница, всички смятаха, че това е краят на удушените птици. Само че Ким също обичаше Белязания…