Елена Павлова
Белязани лебеди (2)

Пролог

Кайл изкрещя.

— Никой не може да се разхожда безнаказано по моята територия! — кротко му обясни Лайт. — Тази привилегия се заплаща.

Момчето продължаваше да крещи и се опитваше да изпълзи по-надалече. От раните на краката му стърчаха счупени кости.

— Болниците плащат отлично за детски органи — добави Лайт след кратка пауза. — Толкова много деца, които се нуждаят от присадки!

Кайл стигна до стената и задраска по нея. Ноктите му бяха изпочупени. От премазаните му пръсти течеше кръв.

— Мисля — заключи Лайт, — че това, което ще получа за тялото ти, точно ще покрие таксата!

Из „Светлина“ — Ким Нюмън

Лейзи Форест беше малко градче и Дженифър Дейвис лесно откри кръчмата, но обиколи три пъти главната улица, докато събере смелост да влезе.

Толкова рано следобед почти липсваха клиенти — дори закоравели пияници. Само трима души се ширеха на голямата ъглова маса. Джен се приближи до бара и плахо поръча бира.

Клиентите дори не я бяха забелязали. Тя остави петарка на бармана и се обърна към тях. Бяха шантава групичка, не ще и дума. Единият приличаше на Хемингуей — същото шкембе, брадата, дори грубовато одяланото лице. Другият носеше бачкаторски гащеризон с отрязани ръкави. Мускулите на гърба му изпъваха плата и бицепсите се издуваха, както си седеше спокойно. И третият минаваше шейсетте, но косата му още беше черна.

— Извинете, имате ли огънче?

И тримата се извърнаха към Джен.

— Девойче — Хемингуей се усмихна, — на бара има рекламни кибрити, сигурно си ги забелязала!

Гащеризонът й подаде запалка и дръпна четвъртия стол:

— Сядай, пиле! Хари, я дай насам бирата на дамата!

Барманът се приближи и сложи халбата на Джен на масата.

— Предполагам, че искаше просто да се запознаеш с нас? — полюбопитства чернокосият. — Доста народ се извървява оттук, дума да няма. Имаш ли къде да ти напишем автограф?

Джен смутено измъкна от чантата си „Три килии“ и му я подаде.

— Стив? — Чернокосият кимна на Хемингуей. — Нарисувай ни, моля те!

Стиви Вайс пое книгата и с няколко бързи движения скицира на първата страница масата в кръчмата и тях четиримата около нея. После се подписа в ъгъла. Гащеризонът взе томчето от него и написа: „Винаги гори ярко. И в двата края. Ким Нюмън“. Чернокосият прокара петолиние и драсна няколко закачливи ноти. Подписът му гласеше: „Марк Корниш“

Забелязал, че Джен още стиска запалката, Ким я потупа окуражително по ръката. Връчи й книгата и се ухили.

— Как се казваш, миличка? — попита я Стив.

— Джен. Джен Дейвис! — Тя плахо притвори очи. Томчето в ръката й трепереше и гръбчето на корицата почукваше лекичко по масата. — Аз… аз… от Академията по журналистика бях разпределена за стаж в „Артхаус“… ама вие сте чували за списанието…

— Журналистка, охо! — Марк вдигна чашата си. — Обичам журналистките за обед!

Джен прехапа устни и се пребори да продължи:

— Навярно искат да се отърват от мен, защото ми възложиха да взема интервю от вас тримата… Съжалявам! Не трябваше да идвам, но… Бива ме в занаята, честна дума! А и исках поне да… Така де, и аз идвам от Смогерада^[1] и съм учила в Спецучилище. И… Исках поне да ви видя!

Тя притисна книгата към гърдите си и рязко стана.

— Чакай малко! — Ким я дръпна обратно на стола. — Намислила ли си поне темата на интервюто?

— Всъщност аз… Не… — призна Джен. — Нямаше смисъл. Вие не говорите с журналисти, не сте давали интервюта от години.

— Кое те накара да мислиш, че сега ще бъде същото?

— Аз… най-добре да си гледам провинциалните парцали. В Академията все ми казваха, че не съм достатъчно нахална. Съжалявам!

— Няма как да се върнеш в Сентръл тази вечер, единственият влак минава през Форест в осем сутринта, а нямаше да пиеш, ако си с кола — Ким се усмихна. — Защо не дойдеш с нас в ранчото и да поговорим? Чий да го дириш по провинциалните вестничета? Глупости на търкалета.

— Ами… — Джен объркано присви рамене. — Предполагам, че с радост ще приема поканата ви…

— Откъде си?

— Уолдо Сити, Марс.

— Хари, донеси по едно питие насам, моля! — Ким махна на бармана и се настани по-удобно. — Ще ми се да науча нещо повече за пясъчните червеи!

— Всъщност не съм виждала червей… — изчерви се Джен.

— Той имаше предвид марсианските фермери — поясни Стив.

— Върнах се оттам още на девет. Едва ли моят живот…

— Мила — Ким се наведе напред, — разкажи ни! Ако искам да пиша за Марс от другата страна на барикадата, трябва да имам информация от първа ръка. Знам какво е в каторгата. Сега искам да науча какъв е за свободните хора! И… — Той се усмихна отново. — Така де, май имаме да натрием носа на шефа ти. Докато говориш, намисли си тема за интервюто.

— Това е подкуп! — засмя се Джен, но притвори очи и се съсредоточи. Когато отново погледна към тримата мъже, вече беше на милиони километри от тях, а в зениците й проблясваше червеният пясък на марсианската пустиня.