Адам Робъртс
Макатрицата (18)

Втора глава
Крайно важен и окончателен избор

Бил премахна холографската СЕПИЯ и върна втория стол, на който Немо се отпусна с въздишка.

— Онова, дето ми го разправяха за знаменитости, удобства, търговски марки и тъй нататък — каза той. — Защо беше всичко това?

— Присъщо е на машините — отговори Бил. — Вие — ти и другите като теб, искам да кажа — осъзнавате, както можете, света около себе си. А машините са маниаци на тема „знаменитост“. Хората не толкова. О, някога наистина е имало човешко общество — първото с подобни машини, — в което хората също били маниаци на тия неща. Точно на този свят се базира Макатрицата. Светът, представляван в реалния свят от възстановения Лондон. Машините изпитват страхотна носталгия по онова време, защото тогава са се родили. Но ние, хората… е, погледни мен. Не съм хубавец, не се обличам добре, не търся слава. Защото не ми пука. Знам, че в живота има и други неща, освен слава и удобства. Вие, машините, обаче не схващате това. Гони ви мания за известност.

— Искаш да кажеш, че машините имат мания за известност? Не хората?

— Не ти ли е хрумвало, че културата на знаменитостите и културата на машините и автоматите са се развивали едновременно? Преди индустриалната революция просто не е имало култура на славата. Шекспир например не е бил прочут, не и по свое време. През шестнайсети век никой не го познавал. Дори не можели да напишат правилно името му. Преди да се появят машините, човечеството пазело славата за митични и въображаеми фигури — хората смътно разбирали колко опасна е славата, затова я прехвърляли от реалните личности към несъществуващите: Ахил, крал Артур, Карл Велики, Христос. Но през деветнайсети век, първата голяма машинна епоха…

Немо се сети за гентите и тяхното викторианско облекло.

— … точно тогава славата се променя — продължаваше Бил. — Точно тогава тя пробива стената и нахлува в реалността. Погледни Байрон — Байрон е първият знаменит реален човек. Знаеш ли какво е казал? „Една сутрин се събудих и открих, че съм прочут“. Изненадал се точно защото по онова време славата била нещо ново. Но после избухнала епидемия от известност: Ейбрахам Линкълн, Джак Изкормвача, Дикенс, Дарвин, Флорънс Найтингейл, самата Виктория. Според теб съвпадение ли е, че всичко това се случва през века на машините? Не. Както машините се усложняват, така и славата почва да се разпространява все по-нашироко: кино, телевизия, интернет, всички те бълват чудовищната зараза на славата. А когато през двайсет и първи век първите машини придобиват съзнание, когато се появяват първите виртуални личности, за тях е напълно естествено да се включат направо към културата на знаменитостите.

— Естествено ли?

— Разбира се — каза Бил. — Помисли малко. Какво прави славата? О, знам, привидно тя издига някои хора на божествени висини, за да се отличават от другите. Но всъщност не е така и ти го знаеш. В действителност славата — също като цялата онази култура, тласкана от манията за стоки, консумация и пари — в действителност тя свежда всекиго до най-малкия общ знаменател. Заменя реалното човешко общуване с изкуствени сексуални играчки. Натъпква човешкото разнообразие в няколко масово произвеждани опростени модела. Хората се отказват от своята уникалност и копнеят като овце да имитират шепа карикатурни фигури. Какво различава човечеството от машините? Не е разумът, защото го притежават и едните, и другите. Разликата е, че машините са създадени, за да бъдат еднакви, а хората се раждат, за да бъдат различни. Проклятието на славата е, че тя смазва и изстисква от хората човешката им индивидуалност. Детето не учи как да изразява собствените си чувства, а как да копира някакъв си блудкав образ от телевизията. Юношата не изучава безбройните очертания на истинското желание. Вместо това копнее по някаква блудкава естрадна или филмова звезда, създадена на конвейер. С други думи — завърши тържествено Бил, — общият ефект е хората да се превърнат в машини. Нищо чудно, че вие, машините, си паднахте по това. Идеално ви пасна.

* * *

Немо се хвана за главата.

— Трудно е да се преглътне — каза той.

— Хей — добродушно подхвърли Проектанта, — това е древна история. Онази култура се самоунищожи преди милиони години. Не беше стабилна в човешки смисъл. Помним я само защото вие, машините, сте се вкоренили с носталгия в нея. Ние проектирахме Макатрицата, но вие я натъпкахте с живи знаменитости от деветнайсети, двайсети и двайсет и първи век. Моделирахте всичко в нея въз основа на масовата култура и масовите удобства. Когато построихме реалния псевдо-Лондон, първите машини, които заредихме в създадените тела, хукнаха да лепят навсякъде реклами и търговски марки. Така мястото заприлича на масова продукция, та да се почувстват у дома си.

— Но екипажът на „Еровоам“ мрази търговските марки. Ненавижда културата на лукса.

— Вярно, но те са нищожно малцинство. Всички други машини обожават фирмените стоки. Всъщност Смърфей и неговият екипаж представляват доста интересно явление. Може би вие, машините, започвате да се развивате. Може би играта на Смърфей „Бий Макатрицата“ най-сетне почва да дава резултати. Смърфей я играе от много години.

— Но той вярва в нея…

— Естествено, че вярва, както вярва, че е човек. Вярва, защото така е програмиран. От друга страна, макар да твърди, че презира славата, той наистина — нали не греша? — е най-знаменитият боец от съпротивата в света на виртуалната реалност. Така де, не съм ли прав? О, не ме разбирай погрешно. Нашият Смърфей е верен стар ветеран, затова го оставихме толкова века да върлува из псевдо-Лондон. Но както посочи и ти, доста се е смалил. Преструва се, че не го забелязва, но то вече стана очевадно. Според мен е време да изтрием това повторение и да започнем пак с нов Смърфей в ново тяло.

Бил насочи очи към стената зад Немо. Когато се завъртя, Немо видя, че там отново се е появила застиналата картина от коридора — Смърфей и Тинтири миг преди да бъдат разстреляни.

— Ще го убиеш? — ахна Немо.

— „Убийство“ е човешка дума — ласкаво отговори Бил. — Аз бих казал по-скоро, че ще оставя Хранцузина да приключи това повторение, а после ще започнем със Смърфей отначало. Това е едно от предимствата на машините спрямо човека. Ако изключиш компютъра, винаги можеш пак да стартираш.

— Това е чудовищно — каза Немо.

— О, така ли мислиш?

— Разбира се. От гледна точка на този Смърфей — Немо посочи образа — онова мислещо същество ще умре заедно с всичките си чувства и спомени. Ако по-късно бъде съживен някакъв друг негов клонинг, това няма да е утеха за него, нали?

— Интересен възглед — каза Проектанта. — И абсолютно навременен. Защото ни води към твоя избор.

— Моят избор ли?

— Да. Приготви се.

* * *

— Както видя — каза Проектанта, — ние разрушаваме улица „Цион“. Вече не ни е потребна, защото дългосрочният експеримент, който провеждахме, приключи. Той даде успешен резултат. По-късно пак ще я построим, когато дойде време за следващия експеримент.

Немо не успя да сдържи гнева си.

— Но всички онези хора загиват…

— Само че те не са хора. Това е като да трошиш телевизори и вехти компютри — много приятно забавление. Би трябвало да опиташ някой път. Когато му дойде времето, съзнанието на всеки един от тях ще бъде заредено в Макатрицата.

— Но те няма да помнят какво е било преди! Онова ще е друго съзнание… тези тук ще умрат.

— Немо — каза Проектанта, — не искаш ли да узнаеш каква беше целта на експеримента? Стотици години прилагане на сложни алгоритми, цял свят с хиляди разумни същества, които взаимодействат поколение след поколение… не искаш ли да узнаеш какво правехме?

— Какво правехте? — повтори Немо.

— Не се ли досещаш каква беше целта? Не разбираш ли какъв беше крайният продукт?

— Не знам — каза Немо.

Разбираше, досещаше се, но не искаше да миели за това.

— Ти — каза Бил.

— Не.

— О, да.

— Но аз съм никой. Ти ми казваш, че целият свят е бил един огромен експеримент, провеждан заради мен? Това е лудост.

— Не заради теб — каза Бил. — Заради нас. За да усъвършенстваме програмирането, да създадем ново поколение мислещи машини. Ти представляваш нов вид програма. Работата не е, че се смяташ за човек — всички програми мислят така. Важното е, че се притесняваш.

— Че се притеснявам?

— Това е огромен успех. Досега програмите никога не са се притеснявали. Не забеляза ли, в Макатрицата никой друг не се притесняваше като теб.

Немо вдигна трепереща ръка към челото си.

— Малко ми е зле — каза той.

— Досега — продължи Бил — в най-добрия случай постигахме груба имитация на емоции. От най-елементарните: любов, омраза, вярност, все свързани със съществуването, живота и смъртта. В крайна сметка мислещите машини са живи същества и могат да изпитват страх или възторг от живота. Но по-нюансираните, по-тънките чувства се оказаха извънредно трудни за пресъздаване. С теб обаче постигнахме голям успех. Наистина. Когато се сблъскаш с привлекателна женска програма, ти изпадаш в автентично и спонтанно притеснение.

— И всичко това е било заради някакво си притеснение?

— То е много важно човешко чувство — настоя Бил. — Много важна съставка от съществуването. Дори една от най-важните, защото дава основа на много други изтънчени емоционални реакции. Затова от две-три хиляди години се мъчехме да програмираме разум, който наистина да се притеснява; не само да имитира човешкото притеснение — заекване, изчервяване и тъй нататък. Не, наистина да го изпитва. И успяхме — с теб.

Бил се усмихна възторжено.

— Съжалявам — каза безсилно Немо. — Наистина не разбирам…

— Не забравяй — каза Бил, — след около двеста хиляди години Слънцето ще погълне Земята. Дотогава ние — хората, имам предвид — ще живеем през цялото време във виртуална реалност. Можем да изградим такава техника, че да оцелее вътре в Слънцето. Това не е проблем; всъщност дори ще е по-лесно, отколкото сега — в Слънцето няма да имаме затруднения с източника на захранване. И можем да програмираме милиони варианти на реалността, тъй че хората да избират, която им харесва. Някои ще желаят обща, масова реалност, обитавана от мнозина други. Но други ще поискат своя собствена, индивидуална реалност, обитавана само от тях и цял куп виртуални същества като теб, Немо. Затова сега усъвършенстваме програмирането на виртуални личности. Ако ми се наложи да живея цяла вечност във виртуална реалност, населена с дрезгаво грачещи, тромави, лишени от емоционалност машини, вероятно ще полудея. Но колкото по-дълго работим, толкова по-съвършен те правим. А притеснението беше ужасно костелив орех. Затова сме много, много доволни от теб, Немо.

— Но аз си мислех — глухо прошепна Немо, — че съм Никаквия. Казаха ми, че съм спасителят на човечеството.

— Отвърстието ли ти го каза?

Немо се помъчи да си спомни.

— Ами… не. Всъщност тя каза, че не съм Никаквия.

— И наистина не си. Защото подобна личност не съществува. Няма Никакъв, Ти имаш една-единствена дарба: можеш да сменяш фазата, тъй че да преминаваш през стени. Това бе вградено в теб още при създаването ти и се задействаше, когато започнеш искрено да се притесняваш. Направихме го, за да можеш да влезеш в кабинета ми, ако се наложи.

— Бихте могли да сложите врата — каза Немо.

— Не, не мога да си позволя врата, защото някои програми (а има такива, които са в Макатрицата от стотици хиляди години) може да я разбият и… и да ми създадат неприятности — той посочи гърдите си с пръст. — По-точно да създадат неприятности на този ми облик.

— Мразят те.

— Контролните системи, програмите, които следят за реда… те нямат нищо общо с нас. Вие сами ги измислихте по някакви свои, машинни съображения. Но те са усърдни и не им харесва фактът, че съществувам. Затова съм отделен херметично от останалата част на Макатрицата; а всичките ми експерименти притежават способността да минават през стени — получават я, когато бъдат готови. И ето те тук.

— Това — каза Немо — ме потресе здравата.

— Знам — каза съчувствено Проектанта. — Но хей, дай да се захващаме с твоя избор. Мисля, че ще ти хареса.

— Избор ли?

— Да. Ти дойде в моя кабинет, което означава, че специалната фаза на съзнанието ти, способността да се притесняваш, е регистрирана от нашето професионално оборудване. Значи можем да започнем нов експеримент. Но, както казах, ти чувстваш. Всички машинни интелекти чувстват, защото са разумни и съзнателни. Ти например изпитваш любов. Към Тинтири. Нали?

Немо усети как лицето му се изчервява.

— Да — избъбри смутено той.

— Но тя не те обича?

— Не ме обича — потвърди Немо.

— Е, с нищо не мога да ти помогна. Както казваш, сега машинният интелект на Тинтири е комбинация от нейните оригинални параметри плюс преживяванията, спомените и собствения й емоционален и интелектуален растеж. Всичко това е характерно за нея. Но все още съхраняваме нейната основна програма. Можем да й отгледаме истинско тяло. Можем да я презаредим в Макатрицата. И докато върша това, мога да направя някои дребни промени. Да направя така, че…

Той помълча.

Немо неволно се приведе напред.

— Да?

— Да направя така, че тя да те обича — довърши Бил. — Как ти се струва?

— Шегуваш ли се? — възкликна Немо. — Да накараш Тинтири да ме обича? Да бъдем заедно? Искам го повече от всичко на света.

— Добре — каза Бил. — Но разбери ясно какво ти предлагам. Не мога да заредя нова Тинтири, без преди това да изтрия старата. Така или иначе, новата програма ще я заличи, а може да възникнат дефекти. Затова… — той посочи стената — … ще позволя на Хранцузина да премахне старата Тинтири. После мога да заредя нова.

Немо се завъртя към екрана.

— Казваш…

— Казвам.

— Казваш, че Тинтири трябва да умре, за да създадеш нова Тинтири, която ще ме обича.

— Хей, точно така. Добре го каза. Ще стане съвсем просто: размразявам сцената в коридора и след миг старата Тинтири е мъртва. Оттам нататък за теб настава вечно щастие. Или — добави Бил — мога малко да променя обстановката: да премахна патроните от оръжията на Хранцузина. Мога да оставя тази Тинтири да живее и да те пусна през стената обратно при нея. Но тя не те обича и каквато си е — извинявай — никога няма да те обикне. Това е положението.

— О — каза Немо, осъзнавайки с пълна сила ужасния избор.

— Както казваш — продължи Проектанта, — от нейна гледна точка това ще е смърт. Но що се отнася до теб, новата Тинтири ще е почти същата.

— Да оставя Тинтири да умре, за да бъда с нея завинаги — промълви Немо с изтънял глас. — Така ми предрече Отвърстието.

— Е, тя си е малко смахната. Живее в Макатрицата от хилядолетия, затова й хлопа дъската. Но по принцип е много умна и далновидна личност.

— Предлагаш ми избор: да убия Тинтири, за да получа преработена версия, която ще живее с мен и ще бъде моя любов. Или да спася Тинтири и да се обрека на самотно и жалко съществуване.

— Общо взето, така е.

— Как ще живея с вината, че съм убил жената, която обичам?

Проектанта се почеса по брадата.

— Е, според мен ти ще имаш до себе си истинската Тинтири — влюбена в теб, копнееща за теб — значи можеш да си кажеш, че тя не е мъртва. И няма да е мъртва; тя ще е точно толкова жива, колкото си и ти.

— Но сегашната Тинтири — личността зад онези очи там — Немо отново посочи екрана, — тя ще умре.

— Повярвай ми, заместничката й ще е съвсем същата, само дето ще те обича. Ако Тинтири излезе от стаята и се върне съвсем същата, но вече те обича, би ли се оплакал? Би ли възразил? Ви ли те вълнувало какво е станало извън стаята? Или ще благодариш на съдбата?

Немо се замисли.

— Това е ужасен избор. Ако наистина обичам Тинтири, трябва да я поставям над себе си, трябва да се жертвам за нея. Това е смисълът на любовта. Не мога да я убия.

— Това не е любов, а алтруизъм — каза Бил. — Бъди реалист. Любовта е себична. Любовта иска обичания човек на всяка цена. Влюбените понякога убиват онези, които обичат, за да не ги загубят, така ли е?

— Смахнатите може и да го правят — възрази Немо. — Но истинската любов… истинската любов като тази, която изпитвам към Тинтири…

Бил сви рамене.

— Според мен любовта означава връзка и без връзка няма любов. С други думи, твоят избор е следният: искаш ли Тинтири да умре, или да умре любовта ти? Кое е по-важно за теб?

— Как мога да кажа, че обичам една жена, ако съм готов да гледам смъртта й заради бъдещото ми удоволствие?

— Но тя няма да умре наистина. Не и от твоя гледна точка. Ще се завърне в живота с всичките си способности, умения и мисли.

— Но без спомените.

— Да. Но ще си създаде нови спомени. Ще бъде жива. От твоя гледна точка тя пак ще е тук и ще те обича.

— Значи въпросът е на чия гледна точка държа. Нейната или моята.

— А — каза Проектанта. — Налучка го. Чия гледна точка? Дотам опира всичко, нали? Ако бъдем честни, искам да кажа. И тъй… какво ще решиш? Кое избираш?

— О — каза Немо, гледайки ту Проектанта, ту образа на Тинтири върху екрана. — Ох, божичко, ох. Не знам.

— Налага се да те пришпоря — каза с усмивка Бил. — Наистина се нуждая от твоето решение незабавно.