Адам Робъртс
Макатрицата (11)

Десета глава
Още един избор

Когато отново се появиха във влака, Немо възкликна:

— Те ме видяха, Тинтири. Изобщо не бях невидим!

Тинтири измъкна куплунга от тялото си и Немо направи същото. После двамата с усилие се надигнаха от столовете.

— Не разбирам — каза Тинтири. — Как може да те видят, нали си Никаквия?

— Ами… — Немо се почеса по брадата. — Там е цялата работа. Отвърстието каза, че в крайна сметка не съм Никаквия.

По лицето на Тинтири се изписа тревожно-слисано изражение.

— Така ли е казала?

Немо изведнъж се сконфузи. Умът му трескаво се мъчеше да пресметне какво отражение би дал този нов развой на събитията върху шанса му да изведе Тинтири на среща.

— Така де… — призна той. — Може и да е споменала нещо от сорта, нали разбираш.

— Защо не ни каза?

— Опитах се да ви кажа — възрази Немо, — ама Смърфей все ми крещеше да си мълча.

— Фантастично — промърмори Тинтири. Колкото и да е странно, тонът и подсказваше, че определено не смята новината за фантастична в положителен смисъл.

— Казах ви за другото — добави Немо с тон на оскърбена невинност. — Нали знаеш, за избора той или аз. Смърфей или аз. Което, между другото, наистина се случи. И бях готов да се жертвам, за да го спася, честна дума.

Тинтири се навъси.

— Какво ще правят с него? — попита Немо.

— Ще го заведат на зъболекар — отговори Тинтири.

— О — каза Немо. — Профилактичен преглед, а?

Тинтири го изгледа с дълбоко презрение.

— Не — каза тя. — Няма да е профилактичен преглед. Искат да получат от него сведения за пътя към улица „Цион“. Зъболекарят е най-ефикасният начин да му развържат езика.

— О — каза Немо. — Разбирам.

— Хайде, идвай, трябва да намерим Тонкатой.

* * *

В едно от складовите помещения на влака откриха Тонкатой — махмурлия и здраво овързан с ръчно изплетени конопени въжета. Освободиха го както можаха. Докато той разтриваше крайниците си и мърмореше недоволно, Тинтири подкара „Еровоам“ от временната му спирка на гара „Лестър Скуеър“. След няколко минути Немо видя през прозорците как покрай влака прелита гара „Тотънхам Корт Роуд“ — зловещо пуста, но иначе чиста и осветена.

Тинтири въведе в бордовия компютър програма за движение напосоки, после се върна и седна унило до Тонкатой и Немо.

Настроението не беше весело. Тонкатой разправи как седнал да пийне с Юда „само по чашка“. След това се опомнил вързан в килера.

— Значи Юда го няма, така ли? Юда?

— Предаде ни — каза горчиво Тинтири. — Кой би си помислил?

— И гентите спипаха Смърфей?

Тинтири кимна.

— Знаете ли какво не разбирам — каза Немо, докато зад стъклата се мяркаше спирка „Олдгейт“.

Тинтири и Тонкатой го погледнаха.

— Тези генти — продължи той. — Какво представляват всъщност? Какви ги дъвчат?

— Какви ги дъвчат ли? — повтори с недоумение Тинтири.

— Каква игра водят? Към какво се стремят?

— Задачата на гентите — обясни усърдно Тинтири, — е да охраняват Макатрицата… да изкореняват подривните елементи, та системата да работи гладко.

— Предполагам — каза Немо, — че под подривни елементи имаш предвид…

— Нас.

— А под „изкореняване“? Дано чрез употребата на тази градинарска метафора да намекваш за нещо удобно, едва ли не уютно — нещо типично английско като следобедния чай. „Изкореняване“ ми звучи като леко подръпване и почистване.

— Имам предвид убийство — каза Тинтири.

— Убийство — бързо повтори Немо. — Ясно. Разбирам. Ама съвсем ли, или само на ужким, както някои хора казват „ще ме убиеш“, когато ги разсмееш до сълзи?

— Съвсем.

— И за да сме наясно докрай… — настоя Немо. — Разбираш ли, не искам да сметнеш, че съм страхлив или нещо подобно — той се разсмя храбро. — В никакъв случай. Аз съм твърде храбър, за да бъда страхлив. С други думи, толкова съм храбър, че открито признавам страха си, за което страхливецът е твърде страхлив, ако схващаш какво искам да кажа.

— Схващам — каза Тинтири.

— Тъй че просто за да сме наясно докрай… Когато в Макатрицата те… такова… убият, умираш ли и в реалния свят?

Тинтири кимна.

— Разбрано — каза Немо. — И как така? Нали разбираш, когато умре в компютърна игра или насън, човек не умира наистина, прав ли съм?

— Да, прав си. Но тази компютърна игра не е като другите, които си играл досега. Искаш ли да знаеш защо? Ще ти кажа защо. Защото тази игра бе продадена на човечеството като по-реалистична от всички останали. Знаеш ли какво точно означава реалистична? Знаеш ли определението на реализма?

— Не.

— Смъртта, разбира се. Върхът на реализма е да умреш. Като си помислиш, логично е. В повечето електронни игри можеш да вършиш всичко от реалния живот, освен едно — да умреш. Но във върховната компютърна игра — в Макатрицата — можеш да направиш тази мъничка крачка напред.

— На мен ми се вижда доста голяма — промърмори Немо.

— Когато умираш във виртуалната среда — обясни Тинтири, — програмата за изкуствен интелект, която надзирава облика ти и неговата среда, информира шушулката, където лежи твоето тяло. Тогава шушулката изстрелва нажежена вода под огромно налягане през куплунга в тялото ти. Наричат го „еклизминиране“.

— Май не е много приятно.

— Приятно ли? — обади се Тонкатой. — Не е.

— Убива ли?

— Не само убива. Втечнява вътрешностите ти. Предизвиква експлозивно разпадане на вътрешните органи, мускулите, костите, мозъка и костния мозък, всичко. После куплунгът се задейства в обратен режим и изсмуква от шушулката цялата тази втечнена материя.

— Въх — каза развълнувано Немо. — Гнусотия. Ох. Ужасно е — той направи гримаса. — Противна работа — после, за да е сигурен, че слушателите са го разбрали правилно, добави: — Отврат!

Тинтири беше невъзмутима.

— Това е основната хранителна съставка, която се подава на още живите шушулковци — обясни тя. — Машините са пресметнали, че така им трябват много по-малко хранителни вещества, за да поддържат хората живи. Няма смисъл да прахосват, защото каквото се инжектира в живите шушулковци, то си е чисто прахосничество. Дебелото черво поема всичко необходимо и отново го изкарва без участие на стомаха. Така е много по-ефикасно, отколкото в природата.

— Природата — повтори презрително Немо. — Хе! — но не можеше да прогони от главата си мислите за страховития процес на еклизминиране. — Ами тази инжекция с нажежена вода под огромно налягане…

— Технологията е пренесена с леки изменения от заводите за говеждо в началото на двайсет и първи век — обясни ласкаво Тинтири.

— Но дали боли? Болезнено ли се умира?

— Едва ли — отвърна Тинтири. — Би могло да се нарече „да издъхнеш в съня си без болка“.

— Но дали се усеща? Ако си включен към Макатрицата, искам да кажа. Нали тогава не усещаш собственото си тяло.

— Защо говориш така? — попита Тинтири. — Въобразяваш си го, защото през повечето време в шушулката не усещаш нищо, което да те разсее от живота на Макатрицата. Намираш се в камера за сетивна изолация. Но макар и да е в Макатрицата, умът ти си остава в тялото. Ако играеш компютърна игра и някой те мушне с молив по врата, ще го усетиш, нали? Независимо колко си се увлякъл в играта.

— О — каза Немо.

— Както сам разбираш, не съм умирала нито в Макатрицата, нито извън нея, тъй че не мога да говоря от личен опит. Но съм била с хора в момента, когато умират. Те се търкалят по пода, притискат гърдите си с длани и крещят: „О, как боли, как боли!“

— Но ние не сме в шушулка — побърза да изтъкне Немо. — Значи това не се отнася до нас, нали? Вероятно сме защитени от макатричната смърт.

Тинтири мрачно поклати глава.

— За жалост не е така. Вярно, нашите куплунги не са свързани с храносмилателната система на Макатрицата. Но все пак са нейни куплунги, задигнати от системата. Те съществуват в информационна обратна връзка със системата на Макатрицата — така действат. Ако получат от Макатрицата команда — например „вали дъжд“, — те симулират усещането за дъжд в нервните канали на мозъка ти. Ако си помислиш „тръгвам напред“, чрез куплунга подаваш информацията на процесорите в Макатрицата и положението ти в програмата се променя. Разбираш ли?

— Разбирам.

— И затова, ако Макатрицата изпрати на куплунга информация, че си мъртъв, това предизвиква късо съединение във веригата: пробата се нажежава за миг до червено, изгаря и освобождава в тялото ти смъртоносен електрически заряд. Така или иначе, умираш.

— Не може ли куплунгът да се измени?

— Може, ама след това не работи — каза Тонкатой. — Повярвай, опитвали сме.

* * *

Върнаха се във вагона, където бяха столовете. Смърфей изглеждаше дълбоко заспал, но всъщност бе изгубен из дебрите на Макатрицата.

— А защо просто не вземем… нали ме разбирате — каза Немо, — да измъкнем куплунга? Да прекъснем връзката. То ще е като да свалиш виртуалния шлем насред играта. Нали така?

— Да — каза Тонкатой. — Само че куплунгът е активиран.

— Активиран — кимна Немо.

— Знаеш ли какво означава „активиран“? — попита Тонкатой.

— Естествено — отговори Немо.

Кратко мълчание.

— Знаеш ли какво означава „активиран“ — настоя Тонкатой — в този контекст?

— Не, в този контекст не го знам — призна Немо.

— Означава — обясни Тинтири, пристъпвайки към тях, — че връзките на куплунга са блокирани във вътрешните портали. Ако сега извадим куплунга, той ще изтръгне вътрешностите на Смърфей. Като пчелно жило.

— Като черно жило? — попита Немо. Не знаеше какво точно означава това, но звучеше много зловещо.

— Пчелно — изрече Тинтири бавно и с подчертана досада — жило.

— О. А не можем ли просто… нали разбираш, да срежем жицата?

— Жицата ли? — попита Тонкатой. — Какво имаш предвид под „жица“?

— Кабелът — каза Немо, — който свързва куплунга с… нямам представа с какво. Никога не съм разбирал от електроника. Но трябва да има някаква жица.

— Няма жица — каза Тонкатой. — Куплунгът е самостоятелно устройство, свързано по безжичен път с процесорите на Макатрицата. Жица? — той изсумтя презрително. — Ама че допотопна идея.

— О — каза Немо.

— Не можем да го измъкнем от тази страна — каза Тинтири. — Той трябва да се добере до точка за изключване. А в момента не може да го направи. Не и докато дружеството на гентите го държи. Не и докато е вързан на стола за мъчения в зъболекарския кабинет.

— Тогава какво можем да направим?

Лицето на Тонкатой стана мрачно. Той извади от един стенен шкаф някакъв дълъг предмет, омотан с парцали. Разгъна ги и отдолу се разкри лъскав самурайски меч.

— Да си послужим с това срещу него — каза зловещо той. — Няма друг начин.

— Не е ли малко… ъ-ъ-ъ… грубичко? — усъмни се Немо.

— Няма страшно — успокои го Тонкатой, гледайки проснатото тяло на Смърфей. — Ще му резна главата завчас.

— Ужасно съжалявам — каза Тинтири. — Но нямаме избор. Няколко часа мъчения и той ще издаде на мислещите машини точно как да стигнат до улица „Цион“. Не бива да го допуснем. Затова… сбогом, Смърфей.

Тонкатой вдигна меча за удар.

— Убуо — каза той. — Сега ще му видя сметката.

— Спрете! — извика Немо. — Спрете!

Той вдигна ръце, Тонкатой и Тинтири се завъртяха към него.