Ина Ритер
Той искаше любов, а не пари (9)

Глава IX

— Утре нямам нужда от вас — Розмари беше много нервна, тъй като утре смяташе да се венчае тайно с графа.

„Нищо не може да се случи междувременно — повтаряше си тя постоянно. — Кнут уреди всички документи и предложението е направено, двама негови приятели ще бъдат свидетелите, а от гнева на татко никак не се боя.“ И въпреки това, през последните дни тя беше просто непоносима. А всичко се подреждаше гладко. Тя се срещаше тайно с Кнут и само когато беше заедно с него, имаше чувството, че всичко ще се нареди.

— Много благодаря, уважаема госпожице — Холгер се поклони. — Тогава утре ще се пренеса, ако позволите.

— Какво ще правите частно, на мен ми е съвсем безразлично. — Розмари установи, че баща й си беше вече вкъщи. Колата му стоеше пред гаража.

„Да беше вече всичко зад гърба ми“ — мислеше си тя. Розмари пренебрегна поздрава на Холгер и влезе вкъщи.

„Дано само не се разболея“ — премина през ума й, защото последните дни се чувствуваше много зле. Тя преглътна, когато през отворената врата на кухнята до нея достигна мирисът на прясно варено кафе. Тя го намираше за ужасно противен. Насмалко щеше да повърне.

„Дали пък не съм бременна?“ — запита се тя. Всички признаци говореха за това. Кнут щеше да се радва, макар че на нея никак не й се нравеше подобна перспектива. Тя би предпочела първо да замине заедно с него, за да може да се порадва на блясъка на новата си титла.

Баща й се беше настанил в най-удобното кресло, а бутилката с коняк стоеше до него на масичката. Той днес изглеждаше много доволен от себе си.

„Вероятно е изпил една чашка повече от обикновено“ — помисли си Розмари, когато му кимна и след това също се хвърли в едно кресло.

— Какво ти е такова изражението? — попита Лудвиг Шюте. — Я изпий една глътка и ще ти стане по-добре.

— Донеси ми една чаша, Астрид — подхвърли Розмари на Астрид.

Младата дама стана веднага и изпълни желанието, макар че Розмари прекрасно можеше сама да направи това.

— Достатъчно ли е? — попита тя, когато беше наляла малко коняк.

— Налей още — Розмари глътна коняка и потрепери. — Отвратително нещо — отсъди тя. — Дай ми още една чаша. Не зная какво става днес с мен. Вероятно е свързано с времето.

— Свърших днес една много хубава работа — Шюте се усмихна широко. Беше му се удало да надлъже своя търговски партньор и оттам идваше доброто му настроение. — Ние трябва да дадем един прием — продължи той — Място имаме достатъчно, а и е време вече да си намериш подходящ мъж, Розмари.

Майката и дъщерята се разбраха с един поглед. „Той няма никакво понятие, съвсем нищо не подозира“ — прочете момичето в очите на майката.

— Човек само трябва да се срещне и да опознае добри хора — Шюте посегна към чашката с коняк. — Защо ти не влезеш в някой от благородните клубове, Розмари?

— Защото те не искат да ме приемат, ти знаеш това добре. Не питай така глупаво.

Ни най-малко засегнат, Шюте изпразни своята чаша.

— Аз не разбирам, защо и на какво се дължи, че действително фините хора не искат да знаят за нас.

— Все пак граф Дален дружи с нас — подхвърли госпожа Шюте, която не искаше да пропусне този добър случай, за да стигне до целта. Тя само не разбираше, какво смешно намираше Лудвиг в това.

Той се усмихна с цялото си лице, когато привлече към себе си кутията с пури и отряза крайчеца на една. Той всмукна няколко пъти, докато пурата се разгоря равномерно.

— Аз още от самото начало ви казах, че това момче не ми харесва.

— Граф Дален произхожда от най-старите благородници на Германия! Неговите прадеди водят началото си още от четиринадесетото столетие.

— А сега го преследват — разсмя се Шюте. — Последната новина, мили мои: Дален е един мошеник!

Госпожа Маргарете шумно пое въздух, докато очите й почти излязоха от орбитите си.

— Един измамник, специалист по женитбите. Аз научих това днес следобед. Как само е възможно, жените да налитат тъкмо на един такъв мошеник? Той не се представя само като граф Дален. Познават го също и като доктор Данеман. Не зная колко точно имена имал. Вие го познавате като граф Дален. Ще се пукна от смях над вас.

— Това не е истина, татко! — Розмари беше побледняла като смъртник. — Ти само се шегуваш с нас.

— Не, истина е. Само дано вие да не сте му дали пари. Ти изглеждаш така разстроена, майко. Да не си му дала нещо? Това би било много, много лошо! И колко?

— Лудвиг, но той е толкова фин човек!

— По професия той е хлебар. А неговите маниери, ако са фини, тогава аз не зная, какво е фино. И във всеки случай няма да го видим повече тук. За няколко годинки ще го затворят, щом успеят да го пипнат. За това ще се погрижат неговите годеници. Ще се съберат такива най-малко половин дузина.

— Един измамник, специалист по женитби! — Гласът на Розмари не искаше да й се подчинява. — Това не може да бъде истина. Той ми каза…

— Той си е поиграл с тебе, мога да си представя това — продължи баща й, когато тя замлъкна. — Той навярно си е мислил, че е намерил в теб една глупачка, с която заслужава да се заеме. Но не е взел предвид мене, навярно. Чрез мен именно цялата работа се разнищи. В края на краищата, аз съвсем не съм глупав.

— Какво си направил ти? — проплака госпожа Маргарете. — Ти ли го обвини?

— Аз натоварих един детектив да събере сведения за него. Искате ли да прочетете доклада? Любопитен като криминален роман. Едно трябва да се признае на хлапака, фантазия има. Но не е могъл да се обогати. Там пет хиляди марки, тук осем, на друго място няколкостотин. Никоя голяма риба не е могъл да улови. Вероятно е смятал тук да се настани за цял живот, но той не може да надхитри един Лудвиг Шюте! Той не ме познава!

Розмари беше станала съвсем зелена в лицето, стана от креслото и изтича навън.

— Какво й е? — попита бащата, неподозиращ нищо. — Нима така присърце взема тази история? Почакайте само, ние ще намерим за нея един истински граф. Разчитайте на вашия баща! Зная много добре какво искам. Ние ще купим някой граф за Розмари. Но той трябва да бъде поне някой способен, работлив човек.

— Розмари го обича, Лудвиг. Двамата искаха да се оженят.

— Мога да си представя. За съжаление той вече е женен. Неговата жена естествено не подозира кой финансира домакинството й. Хората от детективското бюро още не са й съобщили нищо. Трябва да е някоя мила женица и две деца има отгоре. Едното ходи вече на училище, а малкото е на половин година. Жената ще има много да страда. Но защо се е омъжила за един такъв мошеник? А къде толкова се забави Розмари?

— Аз ще ида да я потърся! Един измамник! А беше винаги толкова благороден, толкова изискан…

— Учен хлебар. Може би също и сладкар. Може би от сладкарството е придобил своята сладост — Лудвиг Шюте се разсмя доволно.

Но жена му не можа да се разсмее на неговите шеги. Ако те двамата утре действително се бяха оженили! А този мошеник, този подлец да бъде отгоре на всичко и женен!

В банята тя намери Розмари да повръща над умивалника.

— Какво става с тебе? — попита тя уплашено. — Да не би да си бременна?

— Може би. И аз още не зная.

— Ти си допуснала такава интимност е него? Нима не можа да забележиш, че той не е истински граф? На мене той отдавна ми се струваше особен. Само че не исках да го кажа.

— Моля те, мамо, дръж си поне сега устата! — избухна Розмари. — И ти беше полудяла по него като мене.

— Но само защото мислех, че той е един граф. При това той беше вече полуоплешивял. Това трябваше да ни обърне внимание.

— Да не мислиш, че на графовете не капят косите? — попита Розмари горчиво. — Аз просто не мога да повярвам. Той ме обича. Един човек не може така да лъже!

— Той бил хлебар по професия!

— И? — попита Розмари. — Татко е механик и какво от това.

— А какво ще стане сега? — Госпожа Маргарете седна на ръба на ваната. — Ако го заловят, дали трябва да идеш в съда? Може би ще получиш обратно нашите десет хиляди марки. Татко ти нищо не знае за тях.

— Аз няма да се разкарвам из съдилищата. Не искам всички да ми се надсмиват. Аз разправих на моите приятелки, че аз… че ще се омъжа в най-висшия благороднически кръг.

— Назовала ли си неговото име?

— Слава богу, не. Само съм намеквала, а те не ми вярваха, майко. Те мислеха, че само важнича. А сега ще имам и едно извънбрачно дете! „Шюте е глупаво същество — ще казват те, — такова нещо само на нея може да се случи.“ Аз ще го убия, ако мога да го пипна.

— Заради един такъв мошеник искаш да идеш в затвора? И женен бил отгоре на това. Най-малкото му дете било на половин година. Не казвай на баща си, че ти… Може би това не е вярно. Това не може просто да бъде истина!

— Аз съм наистина една нещастница, мамо. Защо никой не ме обиква? Не ми възразявай, зная, че никой не може да ме търпи.

— Те само ти завиждат, защото ние имаме толкова много пари — утешаваше я госпожа Маргарете.

— Не, не е това. Какво съм им направила, мамо? Никой не ми желае щастието, поне мъничко щастие. Най-добре ще е да се обеся!

— Още една дума и ще получиш нещо отзад, мило дете! Разглезена си, това е всичко. На тебе винаги ти е вървяло добре. Не направихме ли всичко за тебе? Ти посещаваше горния курс на гимназията, а татко ти заплащаше всички частни уроци, с които трябваше да ти се помогне…

— Иначе аз никога не бих издържала матурата. В класа бях най-глупавата. Колко често ми са се присмивали, когато ме изпитваха…

— Все пак ти завърши горния курс.

— Но кой пита за това. Аз мисля, че за мене би било по-добре, ако татко нямаше толкова много пари.

— Тогава щеше да седиш в някоя прашна канцелария. Ти си много неблагодарна. Засрами се!

— Той трябва веднага да е забелязал, че аз съм глупава и ще попадна в мрежата му. При други той съвсем не би опитал. Но Шюте не забелязват играта.

— Измий си лицето и ела пак във всекидневната. И престани да се самосъжаляваш. Тъкмо сега баща ти каза, че ще ти намери един добър мъж. И при това дори граф. Щом баща ти обещава такова нещо, той положително ще удържи думата си.

— Един истински граф? — попита Розмари горчиво. — Такъв той не може да намери. За малката Шюте остават само фалшиви графове.

— Глупаво същество! — Госпожа Маргарете енергично я плесна.

— Един хлебар! — изскърца със зъби Розмари, когато завъртя крана да се измие.