Ина Ритер
Той искаше любов, а не пари (11)

Глава XI

— Аз поканих госпожица Фон Цигелхоф на кафе в неделя — княгиня Кристине беше тъжна, че от това нищо няма да излезе.

— Вие можете да изпиете кафето си без мен — каза Холгер, усмихвайки се. Ако той отсъствуваше четири седмици, тогава майка му щеше да може да спести парите само за себе си. Госпожица Шюте щеше да се грижи за него. — Как намираш госпожица Астрид? — попита той майка си.

— Много приятна. Не очаквах да я видя в такава къща. Аз се чудя, че тя още стои тук. Защо не си намери някаква друга работа, за да се изхранва?

— Ти сама знаеш, че това не е така лесно — отвърна Холгер замислено. — Госпожица Астрид искала след вземането на матурата да изучи някаква професия, но леля й не й позволила. Те не искат да се лишат от нея в домакинството.

— Това е голямо нещастие за нея. Аз ще приготвя сега твоя куфар, Холгер. И ми пиши, ако знаеш къде ще останете повече. Може би ще заминете на юг, към Ривиерата! Аз бях там някога с баща ти. Какво прекрасно време беше!

— Днес и там е голяма бъркотия. Нищо не е вече така спокойно, както по-рано. Поне аз мисля така. Но госпожа Шюте обича бъркотията. Тя се чувствува най-добре там, където на едно място са събрани много хора.

— Но всички не могат да бъдат като нас. Ти се нуждаеш от един нов костюм.

— По-късно, когато ще можем да спестим нещо, мамичко — Холгер все още обличаше ливреята си във вилата на Шюте и направо се страхуваше от мига, в който майка му ще го види за пръв път с нея. „Може би ще мога още известно време да отлагам този момент“ — мислеше си Холгер.

За следващите четири или шест седмици беше сигурен. Той извади куфара от шкафа и го постави на един стол, докато майка му грижливо подреди нещата му.

— Къде собствено си научила това? — попита той, когато видя, колко сръчно тя сгъна неговото сако. Когато го извади, то положително няма да има гънки.

— Човек може всичко, каквото трябва, момче — каза госпожа Кристине. — Когато някому животът върви добре, той мисли, че много неща няма да може да понесе. Човек е по-жилав, отколкото си мисли. Дали не съм забравила нещо? Ти нямаш дори един смокинг. Твоят баща имаше няколко. На юг той винаги носеше един бял смокинг…

— Каква нужда имам аз от смокинг? — попита Холгер усмихнат.

— Зная. Това бяха само спомени. Карай утре внимателно, Холгер. Не се оставяй да те подтиква госпожица Шюте.

Госпожа Кристине притежаваше достатъчно чувство за хумор, за да се присъедини към неговия смях. Сама знаеше, че нейните предупреждения всъщност бяха излишни, но тя трябваше все пак да изрази своята загриженост.

Холгер притисна куфара и ключалката щракна.

— Всъщност ние би трябвало да си позволим една бутилка вино, мамичко. Или ти си много уморена?

— Не — това не беше истина, но госпожа Кристине не искаше да му разваля радостта. В края на краищата, по този повод тя беше купила едно шише, макар да й беше жал за парите.

— Ние би трябвало да поканим и госпожица Астрид, тъй като тя много спомогна ние да се подредим днес така уютно — каза Холгер между другото.

Майка му се усмихна насила.

— Върви я доведи. Но може би тя е много уморена. Тя беше през целия следобед на крака.

— Мога да я попитам — при излизането Холгер взе куфара и го изнесе в коридора. След това се приготви да иде във вилата. — Госпожица Астрид е вече в стаята си — установи той след един поглед към осветения й прозорец. Той се усмихна в себе си, когато влезе във вилата и се огледа из хола.

Господарите се бяха оттеглили във всекидневната, а Герда беше на кино. Тя често ходеше на кино, тъй като само там можеше спокойно да се отмори, както му се беше доверила.

„Тогава аз сам трябва да се кача при нея“ — помисли си Холгер и тази възможност го зарадва. Той никога още не беше прекрачвал прага на нейната стая и беше много любопитен как се е наредила тя.

Пред вратата на стаята й той забави стъпките си, преди да почука. Той чу шума от един стол, който беше тикнат назад, а след това един приглушен вик: „Розмари?“

— Не, аз съм Холгер.

— Ах, вие! — Това прозвуча с облекчение и веднага Холгер чу как ключът се завъртя в ключалката.

Светлината падаше зад гърба на Астрид, а лицето й беше в сянка и все пак Холгер го намери по-хубаво от преди. Тя беше полуотворила устните си при усмивката, а в очите й се четеше сърдечно: „Добре дошъл“.

— Вие искате нещо да ми кажете? — Астрид отстъпи назад, за да го остави да влезе.

— Искам да ви поканя. Бихте ли имали желание тази вечер да изпиете с нас чаша вино? Ние много бихме се радвали, ако дойдете — погледът на Холгер беше паднал върху тетрадката и книгата, която лежаха върху масата.

Той сам не знаеше как си беше представял стаята й, но във всеки случай тя беше съвсем различна от това, което беше очаквал. Мебелите бяха само едно желязно легло, дървена маса, два стола и един износен килим. Единственото хубаво в стаята бяха няколкото картини на стената.

— Безпокоя ли ви? — попита Холгер с поглед върху масата.

— Аз малко четях.

— Курс за секретарки, за напреднали — прочете Холгер на корицата. Брошурата показваше, че многократно е била прелиствана.

— Моето занимание вечерно време. Искам да положа изпит за секретарки и да взема специалност преводач от английски и френски.

„Нека той знае с какво се занимавам“ — си беше помислила Астрид, преди да му направи това признание.

Тя не беше очаквала тази усмивка на мъжа. Изглеждаше, че той не само я разбира, но и се радва на нейното желание да използува своите способности.

— Ако желаете, бихте могли да говорите с моята майка на френски. Тя говори перфектно. Ние имахме вкъщи една гувернантка французойка и една англичанка. Но англичанката не беше много симпатична. С французойката си правехме много шеги. Тя беше много дребна, но беше пълна с живот! — Холгер внезапно изтръпна. „Аз луд ли съм, че й разправям такива истории?“ — помисли си той. — Желаете ли да оставите всичко и да дойдете у нас? — попита той с променен, дори делови тон. — Да се преобличате няма нужда, ние не празнуваме някакво празненство, само началото на един по-добър живот, на което се надявам.

— Ще дойда с удоволствие — Астрид не се преструваше. Тя се чувствуваше привлечена от шофьора, както от никого другиго. Досега тя не беше срещала хора, които да й са така симпатични както Холгер и майка му.

Госпожа Кристине беше сервирала на масата във всекидневната. Винените чаши във всеки случай не подхождаха на скъпата покривка. Те бяха от един универсален магазин. Формата им беше хубава, но когато тя си спомнеше за чашите, които бяха имали вкъщи…

Това беше и за княгиня Кристине началото на един нов жизнен период и затова никак не беше чудно, че мислите й се връщаха толкова често към миналото. Какви само празненства бяха имали те в Лобвайден! Нейният мъж носеше своя фрак, украсен с множество ордени, а тя вечерна рокля със скъпоценности. „Какво ли е станало с нашите скъпоценности?“ — мислеше си тя. Те бяха изчезнали и повече не бяха намерени.

Безмълвно младите хора преминаха по ниско подрязаната трева. Холгер едва вчера я беше окосил. Те се разбираха, без да си приказват. Холгер й помогна да набере един хубав букет цветя за вазата и тогава взе от ръцете й ножа. Веднъж ръцете им се докоснаха и пръстите на Астрид бързо се отдръпнаха.

Прекараха една много мила и приятна вечер. Говориха за всичко възможно, само нито дума не казаха за самите себе си. Прозорците към градината бяха широко отворени и няколко пъти се разнесе веселият смях на тримата навън из мрака.

Те не подозираха, че бяха наблюдавани. Розмари беше видяла да блести светлина в малката градинска къщичка и от любопитство искаше да хвърли поглед вътре.

Тя стисна ръцете си от яд и завист, когато видя, как добре се разбираха тримата в малката къща. Астрид се смееше и Розмари я мразеше за този и смях. „Тя няма право да бъде така весела — мислеше си тя. — Тя е бедна, тя никога няма да постигне нещо. Аз трябва да се смея като нея, тъй като имам всичко, каквото може да пожелае един човек.“ Но смътно тя почувствува, че тя всъщност беше бедната, а хората вътре бяха богати.

— Аз ще ти го върна — заканваше се тя, докато пронизваше Астрид с погледа си, като с меч. Към нея Холгер беше винаги учтив и резервиран, а към тази лицемерка той се показваше в съвсем друга светлина.

„Един очарователен мъж наистина“ — установи тя. Досега беше така заета с Кнут фон Дален, че към него не беше проявявала дори най-слаб интерес.

А сега тя го видя като мъж. „При него поне зная кой е той“ — мислеше си тя.

Омразата към Астрид почти я раздруса, тя се извърна и изтича обратно в къщата на родителите си. При това сълзи обливаха лицето й.

— Време е вече да си лягаме — напомни госпожа Кристине за напредналия час. — Ти утре може би ще трябва да караш много километри, Холгер.

— За мен това няма значение. Тази вечер тук е така уютно и приятно. Аз не мога да си спомня друг път да съм прекарвал толкова приятна вечер.

„Докато говореше, той ме гледаше, сякаш искаше да каже, че аз съм причината за тази приятна вечер“ — мислеше си Астрид и радостта от това зачерви страните й.

— Вашата майка има право, господин Холгер. Аз едва сега забелязах, че съм уморена.

— Вие и двете сте ужасни — да провалите така това истинско удоволствие — заяви Холгер, но стана без повече възражения. — Ще ви придружа.

— Това не е нужно. Аз ще намеря пътя и в тъмнината.

— Елате!

Астрид се сбогува със сърдечни думи с домакинята и излезе първа навън. Тя вдъхна свежия нощен въздух дълбоко в дробовете си.

„В тази къща ценят човека. Тук не значат нищо нито богатството, нито титлата, при Лобвайден от значение е само човекът“ — мислеше тя.

— Много благодаря за хубавата вечер — промълви Холгер, когато застанаха пред вратата на вилата. Той обгърна дясната й ръка с двете си ръце и тогава внезапно наведе глава и я целуна нежно по устните. Веднага главата му се изправи.

— Спете добре, Астрид — каза той с прегракнал глас и бързо се отдалечи.

С върха на пръстите си младото момиче потърка устните си, които той току-що беше целунал.

— Лека нощ, Холгер — прошепна тя.