Ина Ритер
Той искаше любов, а не пари (6)

Глава VI

Граф Дален целуна церемониално ръката на госпожа Шюте.

— Уважаемата госпожа днес пак изглежда очарователна — каза той носово.

Госпожа Маргарете се изкикоти поласкана.

— И вие също, господин графе, съвсем честно.

— Много благодаря, уважаема госпожо — Кнут фон Дален удари токовете си. — Аз винаги съм щастлив, когато мога да бъда гост в тази очарователна къща. Една тъй културна обстановка, при толкова духовити и остроумни дами от обществото.

Госпожа Маргарете отправи триумфален поглед към дъщеря си. Той я беше нарекъл остроумна, това Розмари трябваше да го запомни добре, тъй като винаги упрекваше в нещо майка си.

— Какви хубави рози сте купили пак, господин графе, макар че трябва да кажа, нашите в градината… Та така де, ние имаме само най-добрите, сортове.

Розмари почувствува някакъв гъдел във всичките си крайници.

— Не бихте ли искали да видите розите? — попита тя приятелски и стана, преди още той да беше отговорил нещо.

— Ако уважаемата госпожа бъде така добра да ме извини? — Граф Дален отново чукна токовете си.

„Той не може да прикрие някогашния офицер — мислеше си госпожа Маргарете. — Униформата навярно му стои блестящо. Косата му е малко оредяла, но това не може да се промени. При мъжете човек трябва да се примирява с това.“

Но затова пък имаше хубава фигура. Особено когато глътнеше шкембето си. Той въобще беше склонен към затлъстяване около корема й бедрата.

— Само не правете никакви глупости вие двамата! — напомни тя и вдигна закачливо показалеца си.

Розмари пое дълбоко въздух. Тя се срамуваше заради майка си, която във всяко отношение беше толкова проста. „Тя и не бива да яде толкова много — мислеше си тя, докато излизаше с Кнут. — Колко пъти съм й казвала, че трябва да спазва своята диета.“

— Сърдита? — попита Кнут, когато бяха навън. — Да не съм те оскърбил с нещо, любима?

— Ядосах се с мама — когато бяха сами, те си говореха интимно на ти. — Тя е така ужасно недодялана.

— Но аз намирам твоята стара майчица по свой маниер очарователна, мила. Тя е така… оригинална — около секунда той търсеше някоя по-подходяща дума.

Но за Розмари нямаше никакво значение, че майка й за него била оригинална.

— Вие имате чудесна къща — установи замислено граф Дален, докато разглеждаше фасадата на къщата отвън.

— Но ти си привикнал на нещо съвсем друго, Кнут. Колко жалко, че си загубил замъка си.

— Наистина, голямо нещастие! Ти щеше да се чувствуваш там много добре, любима. Ах, да бяхме вече женени! Аз копнея безкрайно за деня, в който ти ще станеш моя.

„Колко добре се изразява!“ — мислеше си Розмари, която не различаваше добре бомбастичните изрази.

— И аз също желая да бъда твоя завинаги — опита се тя да отговори подходящо, на неговото ниво. — Моята майка е много възхитена от теб. Тя постоянно мечтае за зет като тебе.

— Крайно ласкателно, любима! Добре съзнавам честта. Намирам твоята майка за очарователна. Наистина очарователна.

Розмари го гледаше подозрително. Мислеше ли той това, или искаше само да й каже нещо приятно? Понякога тя не го разбираше. Той идваше от един съвсем друг свят. От един свят, в който знаеха как да се държат.

А нейният баща все още се измъчваше да яде правилно с вилицата и ножа. Най-често той нарязваше месото си на дребни късчета, тогава вземаше вилицата в дясната си ръка и поглъщаше лакомо яденето.

— Нямам нужда да играя театро пред фините хора, мое дете — отвръщаше той на нейните упреци. — Който има пари, може да накара куклите да танцуват, както си иска.

Пари те имаха повече, отколкото им трябваха, но достъпът във висшите кръгове на обществото все още оставаше затворен за тях. Баща й дружеше само с политиците от града, защото това беше добре за неговите гешефти, но така нареченото общество не беше им отворило вратите си. За действително фините хора, Лудвиг Шюте оставаше един плебей.

И тогава Розмари се запозна съвсем случайно с графа в едно кафене. Той беше седнал на тяхната маса и бяха започнали разговор. Златната му табакера носеше неговия герб с корона и тя направо го беше запитала, дали той е от благородниците.

И оттогава той стана чест гост в техния дом и щеше да се ожени за нея. „Като графиня Дален аз ще принадлежа вече към обществото — мислеше си тя. — Тогава те ще ме канят навсякъде.“ Тя вече мечтаеше, че ще дружи с най-аристократичните кръгове.

— Най-сетне сме сами — една група храсти ги скриваше от къщата. Граф Дален взе Розмари в обятията си и я целуна страстно. — Кога ще ме посетиш пак, скъпа? — запита той. — Моля те, ела пак скоро!

— Но това не е прилично, Кнут.

— Любовта не признава никакви забрани. И в нашите кръгове един мъж е мъж, миличка…

— Ти си винаги толкова буен…

— Вълните на страстта се разбиват върху мен — уверяваше я графът. — И аз съжалявам, скъпа. Ние ще се оженим, ако твоят баща е съгласен.

— Той няма да отказва повече! — По челото на Розмари се появиха няколко бръчки.

Впрочем нейният баща не държеше много за Кнут.

Неговата титла не му правеше впечатление, тя си спомни неговите думи:

„Със своята графска титла, той нищо не би могъл да купи, Розмари, а състояние няма. За него навярно е удобно да се настани в нашето готово гнездо. Но от това няма да излезе нищо. Ти ще се омъжиш за мъж, който има пари, тъй като само парите са нужни в живота.“

— Силата на нашата любов ще победи неговите предразсъдъци — заяви Розмари и се зарадва на тази удала й се формулировка. Иначе тя не се изразяваше така, но Кнут я вдъхновяваше за такива духовни полети.

— А ако остане на своето „не“? — попита графът ядосано. — Ще дойде ли той да вечеря с нас? Или ще си останем само тримата?

— Не зная още. Той винаги има много работа, може би ще трябва да ръководи още една конференция. Аз се радвам, че ти няма да има нужда толкова много да работиш, Кнут.

— Моето най-голямо желание е да бъда заедно с тебе, миличка. Аз ще те разглезя толкова много, ще те нося на ръце. Говорила ли си ти пак с баща си?

Розмари прехапа долната си устна.

— Той е съвсем различен от нас. Той мисли винаги само за своите проклети пари. Аз мога да ти дам само десет хиляди марки, Кнут.

— Това не стига. С петдесет хиляди бих могъл да вляза във фирмата и до половин година ще бъда вече богат човек. Много е глупаво всичко да се осуети заради такава смешна сума. Петдесет хиляди за вас не са пари.

— Татко е скъперник. Той нищо не ми дава. И мама няма повече от десет хиляди марки. Не би ли могъл да вземеш кредит? Татко много работи с кредити.

— Кредит получават само хора, които всъщност нямат нужда от него — измърмори Кнут. Той потърка с лявата ръка оредялата си коса. — Банките изискват сигурност. Да, ако бяхме женени…

— Какво би било, ако се оженим тайно? — попита Розмари боязливо.

Графът затвори очи като при размисъл.

— Съвсем не е така глупаво, миличка. Ние просто ще го поставим пред свършен факт, тогава той ще трябва да се бръкне, да даде. Готова ли си обаче да го изненадаш?

— Аз нищо не му дължа! — потвърди Розмари напълно убедително. — Той не ме разбира. Той мисли само как да печели пари. Би било прекрасно, ако се оженим тайно. Голямата сватба бихме могли да отпразнуваме по-късно. Тогава ти ще трябва да поканиш всички свои благородни приятели.

— Много естествено — мъжът още размишляваше над нейното смайващо предложение. — Но няма ли твоят баща така много да се разсърди, че да те лиши от наследство и да те изгони от къщи?

— Аз съм негова единствена дъщеря, той няма да направи това никога — каза практично мислещата Розмари. — Първоначално ще побеснее, ще повика, но скоро пак ще се успокои. Той знае, как да се справя със свършените факти. Мисля, че трябва да се върнем вкъщи, струва ми се, че чух гонга.

— Колко жалко — да свърши блаженството да бъдем с тебе насаме — Кнут я целуна за последен път. И тази целувка беше малко по-бегла от предишната. — Посети ме утре в моя апартамент. Там ще можем спокойно да си поговорим.

— Ще броя часовете дотогава. Ах, как се радвам на това да бъда насаме с тебе. Аз всъщност това не би трябвало да го казвам, нали? Не върви една млада дама да прави такива признания. Но от тебе моето сърце няма тайни.

— Ето ви пак — установи госпожа Шюте, когато те се завърнаха. — Можем сега да ядем, господин графе. Има хайвер. Можете да си вземете, колкото искате. Дори и всичкия да се изяде, няма значение, пак ще купим. Важното е на вас да се услади.

— Умея да оценя гостоприемството на уважаемата госпожа — измърмори граф Дален. — Вие сте се прославили сред моите приятели.

— Той говори със своите приятели за нас? — обърна се със сияещо лице госпожа Маргарете към дъщеря си. — Доведете някога у нас някои от вашите приятели. Аз имам слабост към графовете и бароните. Когато чета, тогава най-много обичам романи, които се разиграват във вашите кръгове.

— С удоволствие ще се възползувам от вашето предложение, уважаема госпожо — каза носово граф Дален. — Мога ли да отведа уважаемата госпожа до трапезата? — Той й предложи с галантен жест ръката си.

Госпожа Маргарете се подсмихваше като младо момиче, когато я пое.

— Моят Лудвиг никога не би се сетил да ми предложи ръката си — довери се тя на графа. — „Ти сама ще намериш пътя, старо“ — би ми казал той.

— Майко! — напомни Розмари ужасена.

— Господин графът знае, че баща ти е откровен. Там, в онова блюдо е хайверът. И колко хубави са чиниите! Като ги гледа, на човек му се прияжда! Собствено аз не би трябвало много да ям, но като вижда човек такива неща!… — Тя взе една хапка и я пъхна в устата си, преди още да седне. — Такива са сега времената, нали, господин графе. Като си помисля, как по-рано ние някога…

— Майко!

— Та това не е позор! Не всички имаха какво да ядат, но хубаво, че дойдохте при нас, господин графе, при нас няма да срещнете бедни.

„Слава на Бога, наистина не му става зле, че мама е така проста!“ — мислеше си Розмари, която наблюдаваше Кнут с крайчеца на очите си. Той самият ядеше с най-добър апетит.