Ина Ритер
Той искаше любов, а не пари (18)

Глава XVIII

— Влез! — извика Астрид, когато някой почука на вратата на хотелската стая. Тя седеше до масата над единствената книга, която беше успяла да вземе при прибързаното си напускане. „Навярно е камериерката, която иска да почисти“ — помисли си тя.

Но това беше Лудвиг Шюте, който влезе и затвори вратата с тока на обувката си. По лицето му още имаше една нездрава червенина. Той все още не можеше да преживее това, че един никакъв шофьор, макар и с княжеска титла, се беше осмелил да му се опре, да се противопостави на предложението му.

— Добър ден, чичо Лудвиг — поздрави го Астрид, когато той нищо не продума. — Мило е, че идваш да ме посетиш.

Шюте се огледа наоколо. Лицето му издаваше какво мисли той за обстановката. Това беше най-евтината стая, която Астрид бе могла да намери.

— Ти трябва да се върнеш обратно у нас — избърбори той. — Този идиот Лобвайден не иска да се ожени за Розмари. Но аз ще се справя с хлапака, това мога да ти кажа.

— Той не иска да се ожени за Розмари? — Една усмивка се плъзна по лицето на Астрид.

— Той е напълно оглупял. Аз му предложих сто хиляди марки и една голяма заплата, но тези фини благородници все още си мислят, че са нещо по-добро от нас. Но затова пък му казах, какво мисля за него.

Астрид все още се усмихваше, когато затвори книгата си и се обърна напълно към него. „Аз се надявах, че той би решил така — призна си тя, — но всъщност не го очаквах.“

— Лобвайден са много горди — каза гласно тя.

— Нищо нямат те, тези хора. И затова така се възмутих, че отказа да се ожени за нашата Розмари. Той щеше да бъде щастлив да живее с нея при нас.

— Аз мисля, че хора като него ти никога няма да разбереш, чичо Лудвиг.

— Но и ти, нали? Ти също си, нещо по-добро. Една фина дама! Но аз плюя на това, Астрид. Опаковай твоите вехтории, аз ще заплатя долу сметката ти. Но побързай, нямам време за губене като другите хора. Розмари се нуждае от тебе.

— Как така?

— Тя лежи в стаята си и ридае, и вие. Погрижи се за нея, утеши я.

— Съжалявам, чичо Лудвиг, аз нямам никакво време за това.

— Какво? — Мъжът наклони напред огромното си туловище. — Какво нямаш ти?

— Нямам време, чичо Лудвиг — повтори Астрид търпеливо. — Другиден ще държа моя изпит. Дотогава трябва здравата да уча. Бъди така добър и нареди да ми изпратят тук моите вещи и книгите.

— Какво значи това? Ти си свърши работата и край! Ние имаме нужда от тебе вкъщи! Не прави глупости, момиче! Не се цупи. Аз не обичам такива работи. Ти познаваш Розмари. Когато се разгневи, тя лесно казва неща, които не мисли. Да не би да настояваш сега пък за извинение?

— Не, чичо Лудвиг. Аз искам най-сетне да стъпя на собствените си крака. Предложиха ми вече едно място, ако издържа изпита добре.

— Едно място? А ние? Ние имаме нужда от тебе. Ти знаеш, че вкъщи не можем да се лишим от тебе. На Розмари човек не може да разчита, а твоята леля не умее нищо да прави. Искаш ли да ти увелича джобните нари? За това можем да поговорим. Ти ще получаваш десет марки повече на седмица.

— Аз няма да се върна при вас, чичо Лудвиг. А какво ще стане сега с Холгер?

— Нямам понятие. Но той трябва да изчезне от очите ми, това е единственото, което ме интересува. Да не иска да се ожени за Розмари, можеш ли да си представиш такова нещо?

Астрид знаеше, че ще раздразни чичо си, но не можеше да не се усмихне. Беше толкова хубаво, че Холгер бе останал верен на себе си, не се беше продал. Кой друг мъж на негово място би проявил такова самоуважение?

„Аз те обичам!“ — струваше й се, че чува гласа му до ухото си.

— Но ти не можеш да го уволниш така внезапно. Той в нищо не се е провинил. Ако иска, той може да те обвини пред работническия съд. Аз бих могла да ти назова параграфа, който важи при такъв случай. В задочните курсове се четат също така и лекции по правните въпроси.

— Пощади ме от твоите мъдрости, хлапакът трябва да изчезне, а на работническото право аз плюя. В края на краищата аз плащам, а не съда.

— Ти трябва да му предложиш заплата за четвърт година. А също така трябва да му заплатиш и дрехите.

— А не трябва ли да му купя също така и една къща? — подигра се Лудвиг Шюте. — Ти глупаво, дръзко същество! Но това става с вас, като завирате главите си в книгите. Нищо разумно не може да излезе тогава от вас.

— И работниците също имат права. Или ти искаш да представиш пред съда като причина за уволнението, че Холгер, въпреки голямата зестра, е отказал да се ожени за Розмари?

— Кой говори тук за работнически съд?

Астрид забеляза, че чичо й беше неуверен. Тя се бореше за Холгер и затова беше готова да отиде докрай!

— Той може да направи скандал. Най-добре ще бъде да се разбереш с добро с него. Предложи му една сума и му дай време да си потърси квартира. Понякога тези съдебни решения ги описват във вестниците. И аз мога да си представя, че на тебе никак няма да ти е приятно да поведеш един съдебен процес.

„Дали той ще направи такова нещо?“ — питаше се Лудвиг Шюте, но на основанието на своя жизнен опит, той вярваше в хорската подлост. А когато се касаеше за пари, хората нямаха скрупули.

— Ще видя какво ще направя. Ще трябва да говоря с моя адвокат. От мене да мине, бих могъл да го оставя временно да поживее в градинската къщичка, докато си намери нещо. Само да не се вестява пред очите ми.

„Аз спечелих“ — помисли си Астрид.

— А сега, ела. Аз и без това загубих много време. Имаш ли чаша вода? Трябва да глътна едно хапче. Такива вълнения винаги се отразяват зле на моя стомах.

Астрид взе чашата от мивката, напълни я с вода и му я подаде.

— Аз няма да се върна обратно, чичо Лудвиг. И искам да ти благодаря за всичко, което си направил за мене.

— Ти можеш сега да докажеш своята благодарност. Вкъщи единствено ти си разумната. Твоята леля се носи из цялата къща като подплашена кокошка, а Розмари играе ролята на полудяла. А отгоре на всичко тя очаква дете.

— Розмари?

— Нали за нея говоря през цялото време, Астрид. Бъди добра, не ме изоставяй сега.

Такъв тон от неговата уста беше съвсем нов за младото момиче и за един миг тя се поколеба дали не трябва да отстъпи.

Но след това си спомни за безбройните унижения, които бе трябвало да преживее от него и неговото семейство.

— Съжалявам много, чичо Лудвиг, но аз трябва сега да мисля за своя изпит. Ако го издържа, с удоволствие ще ви посетя.

— Тогава ще можем да се откажем от твоето посещение. Ти трябва сега да решиш, тук и на момента. Или ще дойдеш с мене, или нашата къща остава завинаги затворена за тебе.

— Аз оставам тук!

Лудвиг Шюте разбираше, че е на крачка от сърдечния удар. Тогава той избърза навън и тръшна вратата след себе си така, че прозоречните стъкла потрепериха.

Астрид го видя да се качва в колата си. Когато той замина, тя също напусна хотела.

„Може би за последен път минавам през този парк“ — мислеше си тя, когато по-късно мина край вилата на Шюте и се отправи към градинската къщичка. Сърцето й в гърдите биеше силно, когато тя почука на вратата.

— Остави, мамо, аз сам ще отворя — Холгер очакваше Розмари или баща й и лицето му беше ядосано.

Неволно Астрид се отдръпна назад, а след това се присъедини към неговия смях.

— Аз очаквах някого другиго, госпожице Астрид — Холгер обхвана дясната й ръка с двете си ръце. — Колко хубаво направихте, че дойдохте. Наистина при нас не изглежда много подредено, ние отново трябва да опаковаме.

— Тъкмо по тази причина дойдох — Астрид поздрави княгинята, която изглеждаше много изморена и потисната. На масата имаше купчина бельо, което трябваше да бъде поставено в куфарите и кутиите.

Накратко и без подробности Астрид ги осведоми за разговора с чичо си.

— Вие няма нужда да се изнасяте веднага оттук, даже не така скоро. И той трябва да ви заплати поне тримесечна заплата като обезщетение.

— От господин Шюте аз няма да приема и пфениг — заяви Холгер ядосано.

— Много естествено, че ще ги вземеш — княгиня Кристине поклати снизходително глава. — Преди всичко ние трябва да ви благодарим, госпожице Астрид. Без вашия съвет и вашата помощ…

— Но така естествено е аз да се застъпя за вас — заяви младата дама, като се изчерви. — Аз намирам за ужасно, когато един човек се опита да излъже друг. На моя чичо нищо няма да му стане, ако ви заплати известно обезщетение, господин Холгер.

Князът се бореше със себе си, после наведе победен глава.

— Вие имате право, човек трябва да бъде разумен в живота — а това обезщетение не беше нещо, което щеше да урони неговата чест.

Астрид постави бельото обратно в шкафа, докато госпожа Кристине свари по едно кафе.

Астрид усещаше погледа на Холгер, който почиваше върху нея. Когато тя се повдигна на пръсти, за да постави купчина бельо в едно от горните отделения, той пристъпи към нея и й помогна.

— Аз съм по-висок — каза той с малко прегракнал глас. Той не се осмеляваше да я погледне, тъй като преголямо беше в него желанието да я вземе в прегръдките си. Той знаеше, че тя го обича, че няма да се възпротиви и тъкмо затова неговото чувство за отговорност се противопостави на силното му желание.

Един пропаднал човек като него, един шофьор без място нямаше право да говори на едно момиче за любов.

„Защо той не ме вземе в прегръдките си?“ — питаше се Астрид тъжно. Боязливо тя погледна отстрани към неговото мъжествено лице. И тогава разбра какво ставаше в него, каква борба водеше той с чувствата си.