Глеб Голубьов
Гост от морето (20)

19. Гост от морето

— Е, струва ми се, че периодът на приключения свърши и ще можем да се заловим с тиха, спокойна работа — каза Волошин, като гледаше как бавно се снишават, сякаш потъват в морето, къдравите корони на трите палми на напуснатия от нас „Остров на Чудака“.

— Сергей Сергеевич, вие се повтаряте — засмях се аз. — Вече говорихте за това.

— Кога?

— Точно при такова положение. Когато напущахме острова първи път. Но предсказанието ви не се сбъдна. След това ние ловихме кашалоти, пропадахме в морските дълбини…

— Е, сега пък прогнозата ми е по-точна. Та работата е почти завършена, всички приключения са вече минало. Остава ни само да си спомняме и да въздишаме за тях. Скоро ще тръгнем подир ларвите към родината. Нужно е само да наловим повече от тия гиганти. Колко трябваше да увещавам Логинов да промени курса и да свърне на юг. А именно в тези ларви се криеше тайната…

Да, изглежда, че нашите изследователи бяха успели най-после да се приближат до разгадаването на най-съкровените тайни на морските скитници! И решаващите сведения неочаквано дойдоха с изучаването на нервните клетки на октоподите и на гигантската ларва, която бяхме измъкнали от километър и половина дълбочина в струите на Богатирското течение.

Вчера в лабораторията двамата с Волошин възхитено следяхме колко сръчно, с помощта на микроманипулатора Андрей Василиевич отделя една нервна клетка от полупрозрачното пихтиесто тяло на „нашата ларва“. Наистина Логинов каза после, че това съвсем не е толкова мъчно, защото клетката беше гигантска, както подобава на ларвата — около два милиметра в диаметър.

— Виж, при обикновените змиорки, докато я отделиш, има да се потиш…

Но и тази операция ни се видя чудо.

Около операционната маса се бяха събрали ръководителите на почти всички лаборатории. Тук ставаше важен контролен опит. Преди това бяха „обучавали“ ларвите в специален закрит аквариум, където дванайсет часа пълна тъмнина се редуваха с изкуствен „ден“ със същата продължителност — и тъй няколко пъти.

И нервната клетка бе запомнила това! Дори няколко дни след тренировката самостоятелната, отделена от организма нервна клетка се възбуждаше и после се успокояваше точно в същия ритъм — на всеки дванайсет часа.

Логинов ни разказа как биолозите се изхитрили с химиците да предадат опита, натрупан в нервната клетка, на други морски организми — включително и на ларвите на речните змиорки. За тази цел просто им впръсквали емулсия от „тренираните“, обучени клетки. Несъмнено учените имаха вече в ръцете си паметта, щом можеха да я предават с точно преценено убождане със спринцовка!

— Тъй че не остават никакви съмнения: паметта се крие в молекулите на рибонуклеиновата киселина и змиорките я предават на ларвите по наследство — завърши Андрей Василиевич обясненията си, като с привичен жест потърка небръснатата си буза. — Може да се каже, че в основата на всяка грешка, неправилна мисъл стои химически осакатена молекула. Така ли е, Казимир Павлович?

Бек кимна.

— Ясно — проговори Волошин с дълбокомислен вид. — Както е казал не Леонардо да Винчи, а друг мъдрец: „Кой знае защо всички се оплакват от паметта си, а не от ума си…“

— Но какво запомнят все пак змиорките, когато скитат из морските дълбини без всякакви ориентири? — попитах аз.

— Магнитните влияния, сега това е също доказано — отговори Елена Павловна. — И най-малките изменения в магнитното поле незабавно въздействуват на водата и на всички разтвори, а от тях главно се състои всяка нервна клетка…

— Променя се химизмът на разтвора — подзе Казимир Павлович — и това се отразява на молекулата на рибонуклеиновата киселина, сякаш се записва в паметта…

— Колко умело допълвате взаимно мисълта си — засмях се аз, едва успявайки да записвам в бележника си. — Веднага личи, че сте решавали тази задача с общи усилия.

— Да, тук се обединиха почти всички науки, представени на борда на „Богатир“. Влязоха в работа дори някои наблюдения на покойния професор Роу — кимна Логинов. — А в резултат сега ние знаем, че когато плуващата в океана змиорка пресече магнитно поле, в нервните й клетки възникна сигнал, подобен на тия, записани в паметта.

— Значи, все пак права излезе магнитната хипотеза? — запитах аз. — Елена Павловна, Иван Андреевич, поздравявам ви!

— Благодаря — усмихна се Елена Павловна и понечи да каже нещо, но Бек я прекъсна.

— Не бързайте — рече той. — Та това са ларви на морски змиорки…

Какво искаше да каже с това, не можах да разбера. Но сега нямаше време да разпитвам учените. От локаторната съобщиха на Волошин, че на дълбочина около километър и половина успели да напипат струпване на някакви движещи се същества.

— Те са! — зарадва се Волошин.

Всички забързаха към локаторната.

Рибно стадо, разбира се, не би могло да стигне такава дълбочина, но все пак включиха звуковизора за проверка.

На екрана видяхме познатите, извиващи се мъгляви ленти. Нямаше вече съмнение: ларви на исполински змиорки.

После спуснаха уредите зад борда. Те донесоха проби вода от различна дълбочина. Оказа се, че и тук на голяма дълбочина има воден слой с намалена плътност. А спуснатото хидродинамично витло, което приличаше на малка ракета, отбеляза значителна мощност и скорост на движението на водата. Вероятно беше все същото Богатирско течение, открито от нас, и ларвите плуваха, подхванати от неговите струи.

Отначало Логинов не искаше да спуска мезоскафа, а предложи просто да се метне дълбочинна мрежа и да се уловят няколко ларви.

— Нищо няма да излезе — поклати глава Волошин. — Да хвърляш мрежа от борда е вятър работа. Все едно слепец да лови с мрежа пеперуди на поляна.

— Защо?

— Те се ориентират главно, като опипват водата с ултразвук. Очите им са ненужни в тъмнината, която цари на тая дълбочина, и неслучайно ларвите не притежават никакви светещи органи — така ли е, Елена Павловна? А техният ултразвуков локатор е толкова чувствителен, че много лесно ще забележат мрежа и от най-тънки капронови нишки и няма да влязат в нея.

— А вие как успяхте да ги хванете? — попита Бек.

— Аз ги примамвах.

— С какво?

— Със същия ултразвук. Когато ги наблюдавахме, забелязах, че непрекъснато ни пречат някакви странични импулси. Проверих и се убедих, че ги изпращат ларвите. Не зная с каква цел: може да търсят плячка, а може и да разговарят помежду си, да си разменят мнения за нашия мезоскаф. Във всеки случай започнах да излъчвам импулси със същата честота и мощност, и няколко ларви се приближиха съвсем до мезоскафа. Само така успях да ги примамя в уловителя.

— Е, няма как, ще трябва да спущаме мезоскафа — завърши Логинов това кратичко съвещание на самата палуба.

— Точно така — подхвана весело Волошин. — Аз ще ви бъда хайкаджия…

— Само че, моля ви, стойте по-далеч от мрежата — предупреди Логинов.

— Разбира се. Нали знам, че да се заплетеш в нея е твърде съмнително удоволствие. Но моят локатор е не по-малко чувствителен от тоя на ларвите. Та той напипва мрежа от десет метра разстояние, ако не и повече. — И като ме повика с ръка, Волошин закрачи сериозно към мезоскафа.

Елена Павловна и Макаров тръгнаха с нас на лов за гигантски ларви.

Тъй като този път се потапяхме за малко, Волошин реши да увеличи екипажа и да вземе постоянния си помощник Петя. Сам нямаше да се справи с апаратурата.

Потапянето вървеше вече в обичайния си ред. Пак гаснеха бързо червените лъчи на спектъра и като че ли в кабината захладняваше. Когато мракът се сгъсти, запалиха прожекторите и ние започнахме да го разсичаме със сини мечове.

Потапяхме се бързо, затова трудно можеха да се видят мяркащите се от време на време зад илюминаторите риби. Биолозите мърмореха, но Волошин се позова на строгото нареждане на ръководителя на експедицията: днес да се занимават само с ларвите.

Ето и те се замяркаха като мъгляви, сякаш кълбящи се сенки на границата на осветената зона. Волошин угаси прожекторите и пусна апарата. Ларвите тутакси се престрашиха и взеха да се приближават до самия мезоскаф. Лъкатушните им образи запълниха целия екран.

Сегиз-тогиз по екрана пробягваха електрически искри.

— Виждате ли — каза Волошин. — Викат се. Мога дори да ви дам да ги послушате. Сега ще прехвърля ултразвуковите им сигнали в областта на чуваемите честоти.

Той направи някаква магия с уредите и от високоговорителя се чуха доста противни квакащи звуци.

— Можем да ги направим по-мелодични — вметна бързо Волошин.

Звуците станаха с един тон по-високи, но според мен съвсем не по-приятни. Волошин побърза да прекъсне тази какофония.

По негова команда от „Богатир“ заспускаха здрава дълбочинна мрежа. Ларвите първи усетиха приближаването й и се разтревожиха. Сергей Сергеевич беше прав: не е толкова лесно да ги примамиш в мрежа.

След няколко минути мрежата от тънки капронови нишки се появи и на екрана.

— Усетих я от дванайсет метра — проговори Волошин с доволен вид, като помилва черната метална повърхност на уреда.

После седна до таблото и започна продължително маневриране. Трябваше да застане така, че мрежата да се озове между мезоскафа и ларвите. Волошин разчиташе с апарата си някак да отклони, да заглуши импулсите, пращани във всички посоки от ларвите, за да загубят ориентировка и да не забележат мрежата.

Давайки по хидротелефона кратки указания до мостика на „Богатир“, Сергей Сергеевич пускаше ту единия, ту другия мотор, ту и двата едновременно. В кабината стана доста неприятно. Тя се тресеше и люшкаше на различни страни като камион, внезапно нагазил в блато. Ние се хващахме за каквото ни завърне и все пак понякога осезателно се чуквахме в студените мокри стени.

Най-после трусовете престанаха. Мезоскафът увисна неподвижно във водата. Сега в настъпилата тишина се чуваше само краткото изщракване на ключовете и отсечените реплики, разменяни между Сергей Сергеевич и Петя:

— Увеличи още с десетина…

— Тя бяга.

— Карай на шеста!

— Вземи малко по-ниско.

Те трябваше да примамват ларвите в мрежата буквално „слепешком“. За да не плашат чувствителните обитатели на дълбочините, налагаше се дори да включват звуковизора. Екранът светваше съвсем рядко, за контрол.

А на нас не ни оставаше нищо друго, освен да стоим в пълна тъмнина и търпеливо да чакаме.

Вече здравата се бяхме измъчили от това бдително очакване, когато изведнъж Волошин запали едновременно всички прожектори и уморено каза:

— Готово.

Аз се прилепих до илюминатора и видях, че само на около шест метра от мезоскафа в мрежата се мятаха уловени ларви. Сега те никъде не можеха да се скрият от светлината на нашите прожектори. Виждаха се ясно не само гъвкавите, извиващи се тела на змиорките, но и тънките капронови нишки. Те напомняха паяжина и аз се разтревожих ще издържи ли мрежата на резките движения на мускулестите, бясно подскачащи тела.

— Ще издържи — засмя се Волошин.

Като дръпна микрофона по-близо до себе си, той се изкашля и заговори, повишавайки глас:

— За „Богатир“… Вдигайте полека.

— Чакайте! — спрях го аз.

— Защо?

— Там се вижда нещо…

— Къде?

— На границата на светлината, вляво от мрежата, виждате ли? Нещо голямо, дълго…

— Къде?

А може би грамадното, отдалечаващо се в мрака продълговато тяло само ми се е привидяло в синината на границата между светлината на нашите прожектори и вечната тъмнина?

Не!

— Там наистина се крие нещо — промърмори Волошин тихо. — Виждате ли, Елена Павловна?

— Май виждам.

— Не може ли да се приближим повече? — помоли Макаров.

— Ще избяга. То явно страни от светлината — отвърна Волошин, като опипваше таблото да намери нужния ключ.

Тази думица „то“ звучеше тайнствено и малко зловещо. „Така се говори за привидения в старинни романи“ — мярна ми се в главата.

Светлината на прожекторите угасна. Всички с нетърпение гледахме как бавно се разпалва сребристото сияние на екрана…

Никак не беше ясно какво виждаме. Изглеждаше като че някаква огромна дебела тръба е заела почти целия екран. Но тя се движеше…

Тя е жива!

— Ще ми се смеете, но ние наистина се срещнахме с легендарния морски змей — произнесе бавно Волошин, без да сваля очи от този странен образ.

Какво е това същество? Колко ли трябва да е голямо, щом на екрана се побира само малка частица от грамадното му тяло?!

Като че някой пришпори Волошин.

— „Богатир“! — закрещя той по микрофона. — Отпускайте мрежата! Незабавно отпускайте мрежата!

— Какво става? — попита разтревожено високоговорителят с гласа на Логинов. — Ами ларвите?

— Ларвите ще почакат. Никъде няма да се загубят, ще наловим отново.

— Но все пак какво се е случило? Отговаряйте, Волошин.

— Виждам морски змей! Не се плашете, шефе. Не „зелен змей“^[1], а обикновен, морски. Ей сега ще го хванем, както обещахте. Той сам се навира на гости!

След дълга пауза Логинов отговори:

— Добре, пущаме ларвите. Само че бъдете предпазливи, Сергей Сергеевич. Чувате ли?

— Чувам, чувам — отвърна бързо Волошин, който пак се бе заловил с безбройните си копчета и ключове.

Отново почнахме да се мятаме и люлеем. Оказа се, че е по-мъчно да се примами в мрежата морски змей, отколкото ларви. Няколко пъти вече Волошин помисли, че загадъчният обитател на океанските дълбини е пленен, но в последния момент се изплъзваше от мрежата, и трудният лов трябваше да започва наново.

Пот се лееше по лицето на Волошин. На два пъти вече той ме помоли да изтрия челото му с кърпа:

— Иначе ми смъди на очите, нищо не виждам…

Щракайки ключовете, Сергей Сергеевич мърмореше нещо като заклинание:

— Лови се, рибке безмерна и маломерна… Лови се, рибке безмерна и маломерна… Лови се…

Не успя да се доизкаже.

От високоговорителя изведнъж се разнесе тревожният глас на Логинов:

— Той къса въжетата! Едно вече се скъса…

— Значи се е хванал! — възкликна ликуващо Волошин.

И в същия миг мезоскафът затрещя, напълни се с тътен от силен удар, и ние се замятахме като играчка, грабната от разлудувало се пале!

Аз загубих равновесие и се затъркалях по пода в непрогледния мрак, като напразно се стараех да се уловя за нещо и същевременно да не си счупя ръцете.

— Лена, дръж се здраво — Макаров извика началото на тази фраза от единия ъгъл, а краят й долетя вече от съвсем друга страна.

— Волошин, какво става? Какво става? Отговорете! — загърмя от високоговорителя гласът на началника на експедицията.

Къса пауза, после от високоговорителя се чуха нечии тревожни далечни гласове…

И пак гласът на Логинов:

— Скъса се още едно въже. Какво става? Отговорете!

А ние подскачахме, тресяхме се, люшкахме се. Какво ли може да е това?!

— Той ни е закачил — проговори изведнъж Волошин в тъмнината спокойно, без да повишава глас. — Чувате ли ме, Андрей Василиевич?

— Чувам.

Като се прокашля, Волошин добави:

— Принуден съм да го убия.

— Разбира се! Незабавно — отвърна Логинов.

Аз все още нищо не разбирах. Кой ни е закачил? Кого се кани да убива Волошин?

Гласът му идеше от командното табло. Просто необяснимо как се е задържал там…

И внезапно мезоскафът още веднъж се разклати някак конвулсивно и загадъчното люшкане престана.

Щракна ключ.

— Всички ли са здрави? — запита Волошин.

Вкопчен за дръжките на креслото, той оглеждаше наоколо, жумейки от светлината.

— Елена Павловна, Ваня, как сте?

— Изглежда, че нищо ми няма, само… — Елена Павловна не успя да се доизкаже. Прекъсна я гласът на Логинов от високоговорителя:

— Защо мълчите? Поддържайте непрекъснато връзката. Не изключвайте микрофона.

— Не изключвам — отговори Волошин. — Ориентираме се в обстановката.

Оглеждайки внимателно уредите на таблото, същевременно той масажираше ту едната, ту другата си ръка, свивайки и разтваряйки пръсти като пианист, уморен от дълги упражнения.

Ние с Петя станахме от пода.

Елена Павловна потриваше рамото си и надничаше през илюминатора.

— Сергей Сергеевич, а не може ли да се запалят прожекторите? — попита тя.

— Какво? — обади се Волошин разсеяно. — Аха, прожекторите. Може. Сега вече може. Заповядайте. Ударихте ли се?

— Дребна работа, мъничко. Но, не зная защо, от моя илюминатор не се вижда нищо.

Волошин се приближи до Елена Павловна, надзърна през илюминатора, после се премести на съседния…

— Всичко е ясно — каза той. — Увиснал е точно от тая страна.

— Да. През илюминаторите от другата страна се вижда светлина — потвърди Макаров.

Значи… Не бях успял още да преценя напълно всичко, и Волошин дръпна микрофона към себе си и заговори:

— Андрей Василиевич, докладвам. Мезоскафът е здрав и читав, но мрежата с това морско чудо виси от десния ни борд.

— Ще можете ли да изплавате? Защото е оцеляло само едно въже…

— Ясно. Ей сега ще проверя витлото за вертикално издигане.