Глеб Голубьов
Гост от морето (18)

17. Следи от престъпление

С „Богатир“ се срещнахме на другия ден привечер. Той не дойде сам. Успоредно на нашия кораб-красавец плаваше белият „Албатрос“.

Изглежда, гневът на Логинов беше поохладнял или просто временно бе отложил неприятните разговори. Във всеки случай всички ни посрещнаха весело и радушно. А новината, че сме уловили две ларви на исполинска морска змиорка — хитрият Волошин не пропусна, разбира се, най-напред да обяви гръмогласно това, — предизвика сензация. Плюс откритото от нас Богатирско течение, което щурманът побърза да нанесе на картата… И тъй, ние се връщахме победители, а тях, както се знае, не ги съдят.

Елена Павловна беше сбъркала в изчисленията си. Когато измериха точно уловените от нас ларви, дължината на едната от тях достигна метър и половина, а на другата — дори сто осемдесет и четири сантиметра. Ако това са действително малките на някаква гигантска змиорка, напълно възможно е дължината й да отскочи до тридесет метра!

Такова беше общото мнение на биолозите. Първата от ларвите, по-голямата, те решиха да запазят изцяло. Втората Логинов изпрати незабавно в лабораторията, пред вратата на която веднага се нареди дълга опашка от желаещи да получат „поне парченце от този уникум“ за изследванията си.

Но и нас ни очакваха няколко изненади. Оказа се, че професор Конлей е успял да установи какви останки на необикновена сграда сме разкопали на безименното островче.

Волошин правилно бе отгатнал. Тя действително е била някога превъзходно обзаведена лаборатория. Построил я на това усамотено място американският учен-биолог Сидни Роу. На мен това име не ми говореше нищо, ала Логинов каза, че трудовете на Роу по неврофизиология и висша нервна дейност се смятат и досега за класически, а той бил такъв експериментатор, че за опитите му на времето се носели легенди.

— Наричали го втория доктор Моро. Помните ли увлекателния роман на Уелс за гениалния хирург, който се опитвал на едно необитаемо островче да превръща животните в хора? Разбира се, тук е изиграло психологическа роля обстоятелството, че Роу, подобно на доктор Моро в романа, се скрил от света на диво островче сред океана, но действително през последните години вършел блестящи опити, особено с октоподи.

— А защо се е скрил на това островче?

— Започнали да го преследват след известния с печалната си слава „Маймунски процес“ — чували ли сте, че е имало такъв в Америка през 1925 година, когато там започнали гонения против дарвинизма? Роу остро осъждал и всячески осмивал този позорен процес, бранейки навред, където можел Дарвиновото учение. Той се смятал за ученик на Павлов и със смелите си изследвания нахълтал в светая светих — в тайните на мозъка, на мисленето. По онова време гледали с лошо око на тия неща. На края Роу напуснал университета и прехвърлил лабораторията си на това пусто островче — бил състоятелен човек и можел да си позволи това.

Озлобен на цял свят, оттогава той живеел много усамотено и не публикувал никакви трудове, макар че положително е работил особено продуктивно, защото тук нищо не отвличало вниманието му от научните изследвания. Айнщайн мечтаел за научна работа да се уедини в кулата на някой фар. А за биолога едва ли има по-подходящо място от ей такава тропическо островче.

Сидни Роу умрял в 1932 г. Той бил несъмнено човек с чудатости: умеел да съчетава изучаването на мозъка с увлечение по философията и окултните „науки“. Бил високомерен и надут спрямо колегите си, но всяка година с трогателно постоянство идвал в селското училище, където учил някога, за да поговори непринудено с децата.

И умрял някак глупаво: бил строг вегетарианец, което навярно не струвало евтино на това островче почти без растителност, и умрял от гноен апендицит, след като се опитал сам да си направи операция — друг хирург не се намерил на островчето.

Това ми разказа по-късно професор Конлей. Разкопаните от нас останки от лабораторията на Роу така го заинтересували, че решил да отиде на островчето да види не може ли да я възстанови. Ето защо „Албатрос“ бе пристигнал заедно с „Богатир“.

Волошин предложи за известно време да изменим плана за набелязаните работи и също да минем по на юг, за да понаблюдаваме гигантските ларви и да се опитаме да уловим поне още няколко екземпляра — при това, показвайки предлагания маршрут, той упорито местеше пръст по картата към падината на Пуерто Рико…

Биолозите го подкрепиха, но Логинов се колебаеше.

— Ларвите на обикновените змиорки няма къде да се загубят, ние винаги ще ги настигнем. Нали им трябват три години, за да доплуват до Европа — увещаваше го Сергей Сергеевич. — Из пътя можем да се отбием и на тоя Остров на чудака, сигурно ви трябват още октоподи за опити. Нали казвахте, че ще се разкрият интересни факти и около загадката със змиорките…

В отговор на този толкова явен опит за „научен шантаж“ Андрей Василиевич доста иронично погледна Волошин, но в тоя момент се обади капитанът:

— Наистина нищо не ни пречи да се отбием на острова, Андрей Василиевич. Предстои ни далечно плаване, трябва да напълним всички цистерни с питейна вода. А там, на острова, има хубав извор, водата е отлична. Иначе ще трябва да спираме в някое пристанище.

Това реши въпроса. Насочихме се заедно с „Албатрос“ към Острова на чудака, както всички бяха започнали да го наричат сега по примера на Волошин, за да се запасим там с питейна вода, а след това да тръгнем да пресечем пътя на гигантските ларви, плуващи някъде на юг в дълбините на океана. Може би наистина към загадъчната падина на Пуерто Рико, където незнайно същество дава тайнствени сигнали?

Дали ще заварим още на острова иманярите, или те вече са продължили по-нататък, за да търсят скрити съкровища? Тъкмо мислех за това, когато отпред се показаха тъмните шапки на три палми и около „Богатир“ засноваха птици-рибарки — „моряшки души“, които ни поздравяваха с печалните си, стенещи крясъци. Дали не ни предупреждаваха? Всички се взирахме в приближаващото се островче, без ни най-малко да подозираме колко изненади ни очакват занапред…

— Виждам знаме! — извикаха от марса.

Значи, островът е престанал да бъде ненаселен. Скоро пак ще се срещнем с Майкъл Сондърс и неговия тъжен, но толкова деен другар.

Я гледай, та те май са решили да се настанят задълго тук!

На хълма, недалеч от мястото на нашите неотдавнашни разкопки, се бе появила някаква колиба, а до нея на висока мачта се развяваше познатият „Весел Роджър“ с димяща лула в озъбената уста.

Но брегът беше пуст, никой не излезе да ни посрещне. А и подводницата чудо не се виждаше никъде. Вероятно търсачите на съкровища са настанили тук основната си база, докато претърсват съседните островчета, тук из океана са пръснати много такива.

Закотвихме се на значително разстояние от белия пенест пръстен на буруните, спуснахме лодка и ето аз вече отново скачам на горещия бял пясък, затъвайки до глезени в него.

Логинов начело на голям отряд биолози и доброволни помощници от екипажа тръгна веднага да лови октоподи. Изглежда, те действително му бяха нужни за опитите и Сергей Сергеевич не току-тъй бе споменал за октоподи, когато увещаваше началника на експедицията да посетим още веднъж „Острова на чудака“.

А ние с Волошин решихме най-напред да навестим старите си познайници и се запътихме към колибата.

Възможно е стопаните на къщата чисто и просто да спят, скрили се от горещината? Макар че отдавна трябва да са ги събудили веселите гласове на моряците, които се наслаждаваха на възможността да потичат по твърда земя сред зелени храсти, да полежат на нажежения пясък, да се гмурнат в бистрата топла вода.

На брега се търкаляха варели, които миришеха на мазут. Недалеч зееха две дълбоки ями.

— Островът придобива цивилизован вид — изръмжа мрачно крачещият отпред Волошин.

Колибата беше скована небрежно, на бърза ръка, от някакви дъски, капаци на сандъци и ръждясали тенекии. Когато се приближихме, никой не излезе от нея. Полуотворената врата тихичко поскърцваше, разклащана от вятъра.

Като се спогледахме, ние надзърнахме вътре. В колибата цареше пълен хаос и безредие, неоправени легла, разхвърляни навред някакви парцали, сандъци, тенекиени кутии. До самия праг на пръстения под се въргаляше мръсна пластмасова паница.

— Разпознавам стила на буйния пират Майкъл — въздъхна Волошин. — Той винаги се е отличавал със спретнатост и любов към реда. Обаче не е за препоръчване да се влиза в къща без стопани. Хайде обратно.

Затворихме по-здраво вратата и тръгнахме направо през гъсталака към мястото, където бяха разкопани останките от лабораторията.

Из пътя срещнахме още три ями. Личеше, че Майк не си е губил времето тук напразно.

Стори ми се, че от пясъка край пътеката стърчи нещо като книжка. Наистина беше малка брошурка в непромокаема пластмасова подвързия. Заглавието й — примамливо: „Как да оцелеем на суша и по море“, издание на Пентагона, военното ведомство на САЩ.

Двамата с Волошин тутакси взехме да я прелистваме с интерес. Нещо като джобен наръчник за всякакви нещастни случаи в живота — от измръзване на крайниците до ухапване от отровни морски змии.

— Уникална книга! — възхити се Волошин. — Притежателят й може да се смята за практически безсмъртен.

Побързах да му отнема книжката и да я скрия в джоба си, нали все пак аз я намерих. Но, не зная защо, изведнъж ме обзе тревога и безпокойство от тази находка…

След като огледаха останките от лабораторията, нашите биолози и професор Конлей си сложиха акваланги и тръгнаха за октоподи. Аз също се присъединих към тях, но Волошин тайнствено ме повика настрана и каза:

— Нали няма да откажете да ми помогнете? Заради старото приятелство.

— А какво трябва да правя?

— Искам да потършувам из земята около тия развалини.

— И вие май сте се заразили от иманярската треска? Да не ви е ухапал „златният бръмбар“^[1]?

— Не. Надявам се на нещо по-голямо от някакво вулгарно пиратско имане. Този стар чудак Роу е бил, както знаете, човек потаен, със странности. Дали не е оставил в някакво скривалище свои ръкописи? Къде са изчезнали материалите от последните му изследвания?

Тази идея ми хареса и аз се съгласих да служа за „умно магаре“ на Волошин, колкото и да ме мамеше морето. Станах магаре в буквалния смисъл: мъкнех от място на място под приличащото слънце една количка, на която Волошин вече бе успял да монтира подвижен звуковизор с мощен металотърсач.

— Виждате ли как се научихте? — похвали ме Волошин. — Надничаме в земята на всякаква дълбочина, опипваме я като баница от точени кори, но без да я разрязваме! Тук вече никакъв кашалот или прилеп не ще ни закачи. Няма го майстора!

Изследвахме метър по метър, като описвахме около развалините на лабораторията разширяващи се кръгове. Няколко пъти металотърсачът издаде басов сигнал. Тогава Волошин включваше апарата и като навлизаше все по-надълбоко и по-надълбоко, пласт след пласт опипваше земята с магическите му лъчи.

Веднъж намерихме една продупчена кофа, изглежда, хвърлена на времето в помийната яма. Друг път — бъчва, кой знае защо заровена в земята. Без да я изравя, Волошин „надникна“ в нея. Бъчвата се оказа празна.

Аз вече исках да се разбунтувам и да избягам, ала внезапно прозвуча нов сигнал. След няколко минути на екрана се появиха очертания на продълговат предмет…

— Прилича на сандък — каза Волошин. — И не е надълбоко, само на някакъв си метър и половина. Трябва да се разкопае.

— Ковчег на мъртвец, а? — изсумтях аз, но взех лопатата.

Пръстта на това място се оказа кой знае защо рохкава, сякаш съвсем наскоро вече бяха копали тук. За по-малко от половин час изкопахме голяма яма…

И видяхме два сандъка! Единият беше голям, метален, боядисан в отровнозелен цвят. На капака му ясно личеше жълта фабрична марка, която показваше, че е направен в Мобридж, щат Южна Дакота.

— Не ви ли се струва, че прилича на каса? — промърмори Волошин малко смутен, като криеше очите си от мен.

Аз замълчах.

Но неоснователно се мусех, защото на тази необикновена находка беше писано да промени целия ход на по-нататъшните събития.

Когато отворихме големия сандък, той се оказа натъпкан с автоматни патрони. Те бяха добре смазани, за да не ръждясват, и имаха мътен блясък — съвсем не като старинните дублони.

Второто сандъче бе съвсем малко — по-скоро пластмасова кутия, увита внимателно в няколко пласта синтетично непромокаемо фолио. В кутията лежаха пакети, пълни с някакъв бял прах.

Какво ли може да е това? Щипка прах предадохме на химиците за анализ.

— Това е ЛСД, много силен наркотик — загрижено съобщи Казимир Павлович след петнайсет минути. — Препарат на диетиламидовата киселина. Едно зрънце е достатъчно, за да накара нормален човек да изпадне в състояние, близко до лудост. А цялата тази кутийка стига, за да подлуди за няколко часа около пет милиона души…

— Колко?! — не разбра някой.

— Не по-малко от пет милиона.

— Контрабанда! — развълнува се професор Конлей. — Попаднали сме на скривалище на контрабандисти, направено на английски остров. Това е нарушение на законите. Трябва да задържим престъпниците.

— Н-да, това се казва умна глава. — Волошин подсвирна тъжно. — Ах, Майкъл, Майкъл. Личи, че акулата си остава хищница, даже когато излезе в оставка.

Но Сергей Сергеевич прибързваше с упреците. Оказа се, че намирането на престъпното съкровище не е последното събитие на тоя ден.

Скоро дотърча един от младите биолози и каза, че когато се гмурнал до самия риф, открил на дъното отломки от някакъв кораб.

Незабавно тръгнахме натам и като си сложихме аквалангите, един след друг се спуснахме от баркаса^[2] в синята спокойна вода.

Странна гледка се разкри пред очите ни. На двайсет и шест метра дълбочина по белия пясък бяха разхвърлени огънати и изкорубени парчета метал. Някои от тях бяха боядисани в яркочервено… И все пак не можах да съобразя веднага, че виждам пред себе си останки от подводницата чудо, с която „наследниците на капитан Флинт“ бяха тръгнали по океана да търсят пиратски съкровища…

Подводницата беше буквално направена на парчета от някаква експлозия с голяма сила. Събирайки отломките й от дъното, всички си блъскахме главите за причината на катастрофата. Дали не са се пръснали бутилките с кислород? Или по някаква необяснима причина е избухнал експлозивът, който Майкъл може да е носел със себе си, за да улесни разкопките?

Дори Волошин не можеше да разбере нищо, макар че от всички на „Богатир“ най-добре разбираше от техника. В отговор на запитванията ни той само повдигаше рамене:

— Може никога да не узнаем какво ги е сполетяло.

Изглежда, катастрофата е станала съвсем неочаквано. Иманярите изобщо не са имали още намерение да напускат острова, всичките им неща бяха останали в колибата. Вероятно са тръгнали просто да изследват някое съседно островче.

Да, сигурно Волошин е прав, че никога няма да узнаем какво е станало. Няма кой да разкаже за това. Морето бе погълнало завинаги „наследниците на капитан Флинт“ и скрило тайната на гибелта им.

Така мислехме ние, ала много скоро се убедихме, че се заблуждаваме…

Изглежда, загадъчната катастрофа потресе най-много Ричард Лоринсън — колегата на Майкъл от подводния диверсантски отряд, — същия, който така ни бе смаял на времето с майсторското взривяване на полупотъналия „Дънкан“. Ние му бяхме разказали как сме се запознали с Майкъл и Дик предвкусваше удоволствието от срещата със стария си приятел.

Но срещата не стана. И сега Дик метър по метър претърсваше дъното около мястото на необяснимата катастрофа, надявайки се упорито да намери поне нещо, което да хвърли светлина върху нейната причина.

И намери!

Най-напред Дик откри в пясъка десетина тежки златни дублона. На три от тях личеше ясно годината на сеченето: 1728.

— Но монетите, които Майкъл, както разправяше, намерил край бреговете на Флорида, били, доколкото си спомням, от по-раншно време — проговори Волошин замислено, въртейки една монета между пръстите си.

— Да, галеонът, останките на който разкопал там на дъното, потънал през 1715 година. Записал съм го — потвърдих аз.

— Чудно.

Спогледахме се с Волошин. Нима на Майкъл наистина му е провървяло и е намерил ново съкровище този път тук, на „Острова на чудака“? Отде иначе са се взели тези монети, сечени по-късно?

Но тогава защо са толкова малко? Какво е това съкровище, състоящо се от десетина дублона. Кой би си правил труда да го заравя?

Разбира се, монетите щяха да бъдат повече, ако Майкъл наистина е изкопал тук съкровище. Но къде са се дянали тогава? Не може да са ги глътнали акулите или да са ги изпомъкнали в дупките си октоподите…

След тази находка Лоринсън се запретна да продължи търсенията си с удвоена енергия.

На втория ден изплува, държейки в ръцете си киноапарат.

Ние веднага го познахме. Беше един от апаратите на неуморния Фриц, който така ни дотягаше с досадните си снимки.

Киноапаратът, разкажа Дик, лежал на пясъка доста далеч от мястото на катастрофата.

Водата не бе проникнала в херметичната кутия, апаратът изглеждаше съвсем здрав. Това ни се стори странно, щом експлозията го е запокитила толкова надалеч.

Предадохме камерата на нашите техници да я отворят във фотолабораторията и да проявят филма, ако се намери такъв в нея.

Филмът именно изясни всичко. Той се оказа съвсем запазен, а Фриц — блестящ оператор. И вечерта, когато се събрахме в каюткомпанията, видяхме последния му филм…

Отначало пред нас се появиха няколко едри плана на разни чудновати риби, които играеха между рифовете. После камерата изведнъж направи рязко движение…

И в кадъра се показа подводницата чудо на Майкъл Сондърс.

Тя плаваше срещу нас и около кърмата й се въртеше нещо, което хвърляше тревожно подскачаща сянка върху белия пясък…

Не можеше да се разбере веднага, че плува някакъв човек, вкопчен за подводницата. Той беше с плавници на краката и с маска.

Личеше, че с мъка успява да се задържи, уловен за подводницата само с лявата си ръка — водовъртежите го блъскаха и дърпаха назад.

А в дясната си ръка плувецът държеше някакъв загадъчен тъмен предмет…

Ето той улучи сгоден момент и залепи този предмет за подводницата. В същия миг плувецът се пусна и започна бързо да се отдалечава.

Подводницата продължаваше да се движи към нас… Внезапно тя се разтърси от експлозия и взе да се разпада на парчета!

А камерата отново се отмести рязко, подводницата изчезна, на екрана се замярка нещо неясно…

И толкова.

По-нататък се мярнаха само няколко кадъра на съвсем пусто пясъчно дъно, заснети съвсем без фокус, от близко разстояние и много ниска точка — изглежда камерата лежеше на дъното и вече завършваше снимането автоматично…

Всичко това траеше броени минути. Потресени, ние прожектирахме филма три пъти, а после дълго се мъчихме да проумеем какво е станало.

Човекът, вкопчен за подводницата, беше трето лице, което никой от нас не познаваше. Никога не бяхме го виждали.

Майкъл несъмнено е бил в подводницата. Фриц е снимал последния си филм. А човекът, който плуваше подир подводницата, я бе взривил — сега вече нямаше никакво съмнение в това.

Кой е бил той, този тайнствен трети? Отде се е домъкнал?

Изглежда, иманярите са били нападнати от съвременни пирати-контрабандисти, които са си харесали това островче като прикътано убежище. Отначало те са живели вероятно в мир с „наследниците на капитан Флинт“ — между контрабандистите може също да са се намирали някакви колеги на Майкъл от диверсионните войски. Нали той ни бе намекнал, че някои от „акулите в оставка“ са се заловили с някакъв тъмен бизнес. Но след това, изглежда, Майкъл е почувствувал, че трябва да бяга по-далеч от тази гангстерска банда. И стигнал до това решение внезапно — може би е избухнала някаква кавга?

Във всеки случай Фриц, който не подозирал нищо, тогава се занимавал както винаги с подводни снимки. Майкъл не можел да го остави и тръгнал да търси другаря си, за да вземе Фриц и веднага да избягат по море.

И това ги погубило. Ако успеели да се потопят надълбоко, щели да станат недосегаеми за убийци. Но в плиткото, докато Майкъл карал с малка скорост и търсел другаря си, за да го вземе на борда, двукраките акули настигнали подводницата чудо и предателски я взривили.

Ние бяхме видели това престъпление със собствените си очи. Неопровержима улика бе станал филмът, намерен в кинокамерата, която продължавала да снима, когато собственикът й навярно вече е бил убит или зашеметен от взривната вълна. А след това и Фриц станал жертва на нападащите акули. Те усещат плячката си отдалеч…

— Трябва незабавно да уведомя за всичко това властите в Насау — каза професор Конлей.

Той веднага се свърза по радиото с администрацията на Бахамските острови. Оттам съобщиха, че пращат от един от най-близките до нас острови катер на бреговата охрана.