Глеб Голубьов
Гост от морето (17)

16. Падане в дълбочината

Ларвите на американските змиорки се насочват на една страна, на европейските — на друга. И при това трябва да не изпуснеш момента, когато ларвите, плуващи към бреговете на Европа, започнат да се разделят: част от тях ще тръгнат към Балтийско море, други — към Средиземно, а след това в Черно. Как да проследиш всички, та да разкриеш тайната им?

За да ускорят изследванията, в научния съвет решиха временно да разделят нашата експедиция на два отряда. „Богатир“ трябваше да тръгне на запад, за да пресрещне ларвите на змиорките, които плуваха към бреговете на Америка. А от мезоскафа предстоеше да се наблюдават в морската дълбина ларвите на европейските змиорки, които започваха тригодишния си път към устията на далечните реки.

До края на живота си ще остана благодарен на Волошин, че имах щастието да участвувам в това плаване, макар че то се оказа доста опасно.

Мезоскафът можеше да вземе само четирима души. Двама, разбира се, трябваше да бъдат биолози, за да вършат наблюдения на смени. А за свой подвахтен Сергей Сергеевич взе мен, след като убеди Логинов, че във всеки случай аз ще съумея бързо да го събудя, ако по време на дежурството ми при командното табло се яви някаква нередност. Откакто живеем с Волошин в една каюта, ако не друго, то поне, така да се каже, се бях научил да го будя. Доводът не беше май много ласкав за мен, но, разбира се, аз не възразих. Само и само да тръгна! Освен нас двамата в екипажа на мезоскафа влязоха Елена Павловна и нейният мъж.

Рано сутринта се спуснахме един след друг през тесния люк. Волошин го затвори херметически и седна на мястото си до таблото.

— Освобождавай! — заповяда той весело по микрофона.

Над главите ни на палубата затрополиха ботушите на моряка, който развързваше швартовите въжета на мезоскафа. Меко засъска въздухът в тръбите, които лъкатушеха по стените на кабината. Ние започнахме да се потапяме.

Елена Павловна седна до илюминатора, сложи пред себе си на сгъваема масичка бележник и няколко разноцветни молива. После извади от джобчето на комбинезона си марлена превръзка и кой знае защо закри с нея цялата долна част на лицето си, както правят продавачите в аптеките при грипни епидемии.

Предназначението на превръзката разбрах, когато сам се настаних по-близо до илюминатора и стъклото скоро се запоти от дишането ми. Налагаше се постоянно да го бърша.

Ние се потапяхме бързо и почти нищо не можехме да виждаме през илюминатора. Оставаше ни само да се любуваме на смените на осветлението. Топлите жълти тонове бързо изчезваха… После и синият цвят потъмня. И ето всичко зад прозореца вече потъна в някаква мътна, зеленикава мъгла.

Спущането малко се забави.

На дълбочина триста и шестдесет метра в светлинните лъчи пред моя илюминатор внезапно се вмъкна една дълга и тънка риба с несъразмерно голяма, широко разтворена уста, осеяна нагъсто с дребни остри зъби. Помислих, че това е някакъв необикновен вид змиорка или вече пораснала ларва, и повиках Елена Павловна да погледне.

— Не, не е змиорка — поклати глава Елена Павловна. — Това е морски дракон. Те често се срещат тук.

Най-после стигнахме определената дълбочина, избрахме по-голямо ято ларви и започнахме да дрейфуваме бавно с него. Елена Павловна реши да хване с помощта на мъжа си няколко екземпляра за контрол. Уловителят задействува отлично и само след пет минути прозрачните ларви, които току-що бяха сновали из водата около нас, вече се озоваха в ръцете на нашите биолози. Една от тях Елена Павловна веднага разпори на малката лабораторна масичка.

— Всичко е, както трябва — каза тя. — Сто и тринайсет миомера.

Змиорките бяха европейски. Те никога нямат по-малко от сто и единайсет микроскопични мускулни сегмента, от които после ще се развие гръбнакът.

Започна делнична изследователска работа.

Мезоскафът беше съвсем неподвижен. На тази дълбочина не се усещаше ни най-малко клатене. Ние се движехме бавно, носени от течението. Но тъй като ларвите зад илюминаторите напредваха заедно с нас точно със същата скорост, изглеждаше като че мезоскафът е замръзнал на място, увиснал в черната вода.

— Лена, пак два лептоцефала — отдръпна се Макаров от своя илюминатор. — Стоят до нас и вибрират бързо. Трябва да обърнем внимание на това: защо тези ларви така често плуват по двойки? Ще ми се да ги заснимам. Поспрете за малко, Сергей Сергеевич.

Макаров направи няколко снимки, като се стараеше ларвите на змиорките, прилични на прозрачни венчелистчета, да не се загубят в светлината на прожекторите.

— Отлично — каза той доволно. И продължихме нататък.

В тоя момент видях няколко рибки със съвсем изумително обагряне. Те бяха малки, дълги десетина сантиметра и приличаха на обикновени невръстни щуки. Но главата и дългите, издадени напред хищни челюсти бяха с яркочервен, просто пламтящ цвят, тънкото тяло — обагрено в свежо синьо, а опашката — в яркожълто. Защо ли ги е дарила природата с такава пъстра премяна?

През голяма част от времето зад илюминаторите беше пусто, само ларвите на змиорките сребрееха под светлината на прожекторите.

Изведнъж Волошин взе бинокъла и започна да разглежда с него нещо през илюминатора, като променяше фокуса. Това беше доста странна и забавна гледка. Но Сергей Сергеевич се държеше невъзмутимо, сякаш се намираше на мостика и изучаваше непознати земи.

Най-после той свали бинокъла от очите си и внимателно го скри в едно шкафче.

— Какво гледахте? Атлантида ли? Или морския змей? — не се сдържах аз.

— Николаевич, не ми харесва вашият подигравателен тон. — Волошин повдигна вежди.

— Не, наистина какво изучавахте с бинокъла под водата?

— Аха, сега тонът ви стана вече по-добър. Но все пак ви се е сторило, че съм малко откачил, нали? Не се плашете, това беше чисто научен опит. Просто реших да разбера докъде стига лъчът на нашия прожектор.

— И какво? — заинтересувах се аз. — Защо ви е в случая бинокъл?

— Опитът още не е завършен, и резултатите ще узнаем едва когато се върнем на палубата на „Богатир“. Аз нагласих фокуса върху най-дребните буболечици, които подскачат на другия край на лъча. И прибрах бинокъла, без да променям фокусировката. А после, когато се върнем, ще избера на палубата някакво петно и ще се отдалечавам от него, докато то се озове точно в тоя фокус…

— А след това ще измерите разстоянието до него…

— Елементарно.

Интересно как се менеше светлината на прожектора. В началото на спущането тя имаше жълт цвят. Този лъч завършваше с малко тюркоазно петно. Но колкото по-надълбоко потъвахме, толкова по се разширяваше тюркоазното петно, като постепенно все повече се приближаваше. А жълтият цвят изчезваше и лека-полека ставаше светлосив, докато разширяващият се тюркоаз съвсем го погълна.

Сега вече целият лъч на прожектора, който раздираше тъмнината на дълбочините, стана яркосин и по дължината му, по границата с непрогледния мрак, се точеше ивица с красив кадифеносин цвят.

Времето ни беше разделено като на „Богатир“, на вахти. Аз с известна тревога очаквах дежурството си, когато ще остана насаме с безбройните копчета и циферблати, които запълваха не само командното табло, но и цялата стена над него. Наистина Волошин ме успокои, че трябва да се следят непрекъснато показанията само на шест уреда. Но все пак не ми беше спокойно на душата.

— Спете, защото после на вахтата ще клюмате — каза ми няколко пъти Сергей Сергеевич.

Но, разбира се, не ми се спеше. Бях се наспал отлично нощес в каютата и сега, откъсвайки се от време на време от илюминатора, следях скришом как се оправя командирът с таблото. Защото скоро, съвсем скоро ще трябва вече аз самият да заема мястото му…

А Волошин като че ли нарочно се държеше съвсем спокойно. Сякаш изобщо не обръщаше никакво внимание на показанията на уредите. Като видеше нещо интересно, прилепваше се задълго о илюминатора и разменяше оживено впечатления с биолозите. Когато се върнеше най-после при таблото, той плъзваше бегъл поглед по него, завърташе небрежно някаква ръчка и отново за дълго време не обръщаше никакво внимание на уредите. После измъкна една продълговата дъска, която му служеше за походно писалище, и се залови с някакви изчисления. А дали не вършеше всичко това нарочно, за да ме успокои и да покаже, че никак не е сложно да се управлява мезоскаф?

И все пак аз трепнах, когато Сергей Сергеевич се протегна и спокойно каза:

— Моля ви, маестро. Поемайте вахтата. Аз ще подремна мъничко. Ето ви вахтения дневник, тук е записано всичко: каква дълбочина и какъв курс да поддържате. Разбира се, ако на ларвите им скимне да завият, тръгнете подире им. А така, без нужда, моля не натискайте никакви копчета. Това е всичко, което се изисква от вас.

Той премина в съседния отсек и като се прозина шумно, изтегна се на сгъваемото легло. А аз седях като на тръни на мекото кресло пред таблото и очите ми се мятаха ту към един, ту към друг циферблат.

Дълбочината май се увеличава? Не, така ми се е сторило, просто от рязкото ми движение върху скалата на показателя бе паднало светло петно…

Скоро и Елена Павловна си легна да спи. Останахме на вахта двамата с Макаров. Иван Андреевич беше зает с наблюдения. Без да се откъсва от илюминатора, от време на време задействуваше кинокамерата, вероятно забелязал нещо интересно. След това Макаров извади от уловителя някаква чудновата светеща рибка и се залови да я затваря в специален контейнер.

Изглежда, че му беше трудно да се справи сам. Макаров няколко пъти ме погледна изпод вежди. Но аз не можех да откъсна очи от таблото, а и сигурно имах такъв напрегнат вид, че Иван Андреевич не посмя да ме повика на помощ и като се усмихна, продължи да се занимава с рибката самичък.

Когато завърши наблюденията си, Макаров ми заразправя как лично той за пръв път се потопил с мезоскафа, от страх случайно натиснал погрешно копче и Волошин, който не разбирал какво става, дълго не можал да проумее странното поведение на подводния апарат…

Историята беше забавна, Макаров я разказа много живо, като доста сполучливо имитираше недоумяващия Волошин. Но аз го слушах разсеяно.

Ту почваше да ми се струва, че кой знае защо изплаваме, и грабвах трескаво кормилото на баластовите цистерни. Ту изведнъж стрелката на курсовия показател се отклоняваше подозрително накъдето не трябва…

Но постепенно нервите ми се успокояваха. Скоро дори започнах вече да поддържам разговора, макар и с кратки възклицания като:

— Е, та?!

— А вие що?

Но когато Волошин се събуди, внезапно почувствувах, че не мога да изтрая нито минута повече на това проклето табло. А Сергей Сергеевич съвсем не бързаше да поема вахтата. Той се изми полека, после се обръсна така грижливо и внимателно, като че се готвеше за дипломатически прием. След това изчезна в миниатюрния камбуз и като си подсвиркваше тихо, дълго приготвя там вечерята.

Когато най-после ме смени, аз едва се вдигнах от креслото. Вратът ми бе изтръпнал и не можех да го извия. Цялото ми тяло се беше вдървило. От вечерята се отказах, само изпих жадно две шишета нарзан^[1] и се тръшнах да спя.

Заспах моментално, макар че леглото беше тясно, неудобно. Но и насън пред мен все се мятаха и подскачаха някакви стрелки, и тази призрачна вахта излезе може би не по-малко уморителна и напрегната.

Но вахта след вахта постепенно свиквах с подводното плаване.

Времето сякаш беше спряло. Зад стъклата на илюминаторите постоянно цареше мрак, само от време на време изместван от светлината на прожекторите ни. Нито ден, нито нощ — само вахти, които си приличаха една на друга.

Вече не треперех на таблото и водех с Макаров дълги разговори за какво ли не. А когато ме сменяха, лягах да спя или се настанявах до илюминатора.

Свободно време имаше много. А и Волошин не бързаше за никъде, дори за кораба, където вечно го викаха ту в една, ту в друга лаборатория. Сега имахме време да поговорим за всичко подробно и сериозно, и аз се стараех да не пропусна удобния случай, изписвайки бележник след бележник.

Това ме утешаваше, защото изпитвах известно разочарование, че плаването се бе оказало доста скучничко.

Всички чакахме Сергей Сергеевич да каже:

— Да се полюбуваме ли на диамантите на небето?

Това значеше, че веднага ще изплаваме на повърхността, за да попълним запасите си от въздух и да поговорим по радиото с „Богатир“.

Нашият мезоскаф можеше да престои надълбоко повече от две денонощия, без да изплава. Но ние се издигахме на повърхността всеки ден, по-право всяка нощ, винаги в едно и също време. Нощем въздухът беше по-свеж, по-чист, по-лесно се поддържаше радиовръзка с „Богатир“ и имаше по-малко опасност да ни изтърбуши някой случаен кораб. Денем едва подаващата се от водата рубка на мезоскафа трудно се забелязва, а нощем бордовите светлини се виждат отдалеч.

Разбира се, никой от нас не лягаше да спи по това време, колкото и да беше уморен. В тесния люк можеше да стои прав само един човек, и то като се измъкнеше до кръста, затова изпълзявахме „да погледаме диамантите на небето“ поред, и всеки имаше право да диша до насита петнайсет минути.

Къси ни се струваха тези минути. Може би едва сега, подал се до кръста от люка и вдишващ жадно морския въздух, който миришеше на влага и гниещи водорасли, аз разбрах напълно, или по-право почувствувах, че времето наистина е относително. То може ту да пълзи и да се точи, ту да препуска с бясна скорост…

Рубката се издигаше едва на метър над водата. Беше някак странно да стоиш ей така — буквално до кръста в океана. Океанът спеше, тъмната вода беше неподвижна, само от време на време налиташе с мек шумол някоя малка вълна — сякаш океанът тихичко и нежно въздишаше на сън.

Наоколо — тъмнина, но съвсем различна от тая, която ни заобикаляше под водата. Там вечната нощ изглеждаше мрачна, даже най-ярките и пъстри светлинки на чудните риби не можеха да я оживят и стоплят. А нощта над океана беше нежна, трепетна и жива. Пък и небето над главата ти е цялото обсипано с живите, блещукащи диаманти на звездите. Достатъчно беше да погледаш тези бляскави звездни облаци няколко секунди, без да се откъсваш, и ти се завиваше свят. Струва ти се като че съзвездията се откъсват от мястото си и кръжат в някаква бясна космическа въртележка.

Но ето някой вече ме дърпа нетърпеливо за крака… И аз, като хвърлям жаден прощален поглед към небето и правя бързо няколко по-дълбоки вдишвания, започвам да се спущам по тясната стоманена стълбичка, за да отстъпя на другарите мястото си под звездите.

Волошин, току-що завършил разговора си с „Богатир“, бърза да съобщи последните новини: Логинов все се разправя с октоподите, Бек прекарал цял час в барокамерата, имитирайки потапяне с акваланг на дълбочина един километър. Преди един час завършил банкетът по случай шестдесетгодишнината на нашия капитан, всички съжаляват, че не сме участвували в тази веселба…

Така минаха четири дни и четири нощи. Аз вече се чувствувах доста спокоен на таблото, даже си позволявах кратки отклонения, за да позяпам през илюминатора или да помогна на Макаров да хване някоя дълбоководна животинка.

И точно тогава изведнъж ни се случи приключение, за липсата на каквито малко съжалявах, и то тъкмо по време на моята вахта…

Всичко стана така бързо и неочаквано, че сега не ми е лесно да разкажа що-годе смислено за това.

Едва се обърнах към илюминатора, заинтригуван от проникването на Макаров:

— Гледайте какво страшилище!

И в същия миг кой знае как се озовах на студения метален под.

Мезоскафът се наклони внезапно и политна към дълбочината. Като че ли само след минута ще се вреже в морското дъно!

Макаров също падна, но се изправи по-бързо от мен и като се ловеше за каквото му свърне, пръв се втурна към таблото. Видях как натисна с цялото си тяло кормилото, опитвайки се да изпразни цистерните и да прекрати опасното падане.

Аз скочих към него…

Но събудилият се Волошин изблъска моментално двама ни от таблото и грабна кормилото. Той беше само по гащета, разчорлен от спането…

Стрелката на дълбокомера продължаваше да скача от деление на деление.

800 метра… 900 метра… 1000…

Всяка секунда очаквах звънтенето и грохота от страшния удар в дъното.

А може би дъното тук е толкова надълбоко, че преди да го стигнем, ще ни смаже страхотното налягане на водата — така май е загинал американският „Трешър“?

— Чакайте, изглежда, че стигнахме — процеди през зъби Волошин и обърса потта от челото си. — Елена Павловна, не сте ли ранена?

— Не — чу се от спалното помещение. — Но какво се е случило?

— Нищо не съм пипал и никакви ръчки не съм въртял! — така уплашено и бързо изломотих аз, че Макаров и Волошин се разсмяха.

— Драги мой, у вас започва да се проявява мания за величие — изгледа ме учудено Волошин. — Вие прекалено надценявате способностите си. За съжаление, нито вие, нито аз, въпреки желанието ни, не бихме могли да потънем толкова бързо на цял километър.

— Но какво стана?

— Изглежда, че попаднахме на слой с много намалена плътност — отговори Сергей Сергеевич, като погледна Макаров. Той кимна мълчаливо. — Сега се изправяме окончателно и ще проверим.

Стрелката на дълбокомера най-после замръзна на цифрата 1446. За броени минути бяхме паднали на повече от един километър дълбочина в океана!

Макаров се залови да взема проба от външната вода.

— В океаните се срещат такива коварни места, където по различни сложни причини плътността на водата изведнъж спада рязко — обясни Волошин, като го следеше. — Тогава подводниците пропадат внезапно като самолет във въздушна яма. Случвало ли ви се е да изпитате това удоволствие?

— Случвало се е.

— Нещо подобно стана и с нас. И отгоре на това от разликата в плътностите възникват силни вертикални течения. Та това именно ни повлече надолу със скорост петдесет метра в минута…

— Нима сме падали цели двайсет минути?

— Приблизително толкова.

Откъсвайки се от епруветките, Макаров каза накратко няколко цифри. За мен те звучаха като китайски, но Волошин кимна доволно:

— Виждате ли, че съм прав. Слой с много малка плътност и с каква дебелина, почти един километър! Отде ли се е взел?

Погледът на Сергей Сергеевич пробяга бързо по уредите на таблото.

— Охо, изглежда, че сме попаднали на някакво дълбочинно течение. Погледнете колко бързо ни влачи на юг. Скоростта му май е повече от два метра в секунда. Просто втори Гълфстрийм!

Волошин се приближи до картата, закачена на стената до таблото, и започна внимателно да я разглежда.

— Предполагам, че ние първи го открихме. Нищо подобно не е отбелязано в този район. — Волошин ме тупна по рамото и тържествено предложи: — Слушайте, Николаевич, вие имате шанс да влезете в историята на великите географски открития. Защото ако не бяхте вие, нямаше да пропаднем в дън земя и човечеството дълго още нямаше да подозира, че съществува такова дълбочинно противотечение. Тъй че според неписаните закони на вас принадлежи правото да му дадете име — или своето, ако не страдате от фалшива скромност, или да речем името на любимата жена. Е, бързо предлагайте: „Течение…“

— Богатирско течение — засмях се аз, тъй като не се отнасях сериозно към това.

— Така ли? — каза Волошин, като вдигна пръст. — Звучи добре. Представям си как ще се зарадва нашият уважаем капитан. Умеете да се подмазвате, Николаевич! Добре, така и ще запишем: „Богатирско течение. Открито на еди-коя си дата в 16 часа и 14 минути местно време…“

Той ми подаде писалка:

— Моля. Като първооткривател и вахтен вие трябва да заверите този тържествен акт с подписа си… Отлично. Е, това е. Сега тържествената част е завършена, започват отново сурови трудови делници. Ние трябва да изплаваме по-горе, за да намерим осиротелите лептоцефали. Те се движат на север, а ние сме отнесени далеч на юг. Май няма да бъде лесно да ги намерим.

Като поклати глава, Волошин седна до таблото, помисли, па хвана ръчката за пускане на мотора…

— Чакайте, Сергей Сергеевич! — извика му внезапно Елена Павловна.

Тя се беше прилепила до илюминатора, закривайки устата си с кърпа, за да не се запоти стъклото — изглежда, като е видяла нещо интересно, в бързината не е успяла да намери и да си сложи марлената превръзка.

— Какво има там? — попита Волошин.

— Не разбирам. Стоят точно на границата на светлината.

Ние също се намърдахме до илюминаторите.

Отначало аз нищо не видях. После, като се вгледах по-внимателно, започнах да различавам в далечината, където вечната тъмнина на океанските дълбини постепенно поглъщаше светлината на нашите прожектори, някакви неясни извиващи се лентички. От време на време те се сплитаха в кълбо и почваха да личат по-отчетливо, но след това се разделяха и пак ставаха почти невидими, като разтеглени сенки.

— Приличат на лептоцефали, само че някак грамадни — проговори неуверено Елена Павловна.

— Не, просто дълбоководни риби — възрази Макаров.

— Но защо не светят? Сергей Сергеевич, опитайте се да се приближите повече до тях.

Волошин пусна мотора и почна да завърта кормилото, без да се откъсва от илюминатора.

— Не, отдалечават се.

— Ето, виждаш ли, упорито избягват осветената зона — каза Елена Павловна на мъжа си.

— Значи са някакви типично дълбоководни риби, щом избягват светлината.

— Но защо самите те не светят? Нали трябва да примамват някак плячката си и да я намират в тъмното?

Светлината на прожектора изведнъж угасна и мракът се долепи плътно до стъклата на илюминаторите.

— Защо угасихте, Сергей Сергеевич, ще ги изпуснем! — извика Елена Павловна.

— Искам да се опитам да ги видя с уши — отвърна Волошин, който се бе навел над таблото на походния интроскоп.

Малкият екран засия с мека сребриста светлина, която озари напрегнатите ни лица. Той беше пуст, само от време на време по него пробягваха тъмни сенки.

Волошин настройваше уреда, избирайки нужната честота.

— Някакви смущения — промърмори той.

— Само да не ги подплашите?

— Аха, най-после.

Целият екран бе запълнен от полупрозрачни широки ленти, сякаш разлюлени и развети от вятър.

— Но това са ларви на змиорки! — възкликна Елена Павловна.

— Изглежда, че имате право. А каква ли трябва да е възрастната змиорка?! — каза тихо Макаров. — Серьожа, трябва непременно да уловим поне една ларва.

— Ще се опитаме. Пригответе контейнер.

Елена Павловна и мъжът й се втурнаха да подреждат лабораторната си апаратура, а Волошин седна по-удобно на креслото и без да откъсва очи от екрана, започна да манипулира с копчета и ръчки.

Задачата му не беше лека: в пълна тъмнина, само по неясните образи върху екрана на уреда да намери сновящите из водата исполински ларви и да ги подмами в уловителя, закрепен отвън за корпуса на мезоскафа. Ала образът на екрана е плосък, без перспектива. Като го гледаш, мъчно можеш да разбереш на какво разстояние се намират ларвите — далеч ли са от нас, или съвсем наблизо?

Присвитите очи на Волошин не се откъсваха от екрана, а ръцете му сами намираха уверено нужните копчета и ръчки на таблото.

Ето той задвижи уловителя…

Силно изщракване.

— Готово! — извика Волошин.

Но се лъжеше: уловителят се оказа празен. Трябваше всичко да се почва отначало.

Като изруга, Волошин запали за миг прожекторите. Видяхме как грамадните ларви се мушнаха стремглаво в мрака. Значи са приближавали до самия мезоскаф, докато осветлението е било угасено.

Изглежда не се плашат толкова лесно. Само светлината не понасят.

Волошин пак угаси прожекторите и се залови с трудна гонитба, която приличаше на игра на криеница в океанската дълбина.

Този път ловът излезе успешен. След половин час една от гигантските ларви се озова в контейнера на ликуващите биолози. Скоро успяха да уловят и втора.

— Каква трябва да е змиорката, когато порасне от такава ларва? — попитах аз.

— Не по-малко от петнайсетина метра дълга — подхвърли Елена Павловна.

— Истински морски змей! — каза Волошин. — Ето какво би трябвало да хванем. Къде ли се крият те, тези змейове? Ларви тук, колкото щеш и всички бързат някъде на юг. Дали да променим маршрута и да тръгнем подир тях? Достатъчно лептоцефали наловихме и почти четири денонощия ги наблюдавахме. Всички главни характеристики са установени. Според мен заслужава да понаблюдаваме и тия гиганти, та науката още нищо не знае за тях.

Елена Павловна и Макаров се съгласиха. Че кой биолог ще се откаже от рядката възможност да наблюдава поне едно денонощие неизвестните на науката ларви на гигантски змиорки, като се движи в едно стадо с тях?

Ние тръгнахме на юг подир змиорките. Изглежда, че около нас плуваха много от тях. Екранът почти нито минута не оставаше празен, през цялото време на него се извиваха гъвкави полупрозрачни ленти.

От време на време Волошин пускаше за малко прожекторите, за да ни даде възможност да понаблюдаваме ларвите през илюминаторите. Сергей Сергеевич прибягваше до какви ли не хитрости, само и само да не ги подплаши: понякога включваше само единия прожектор и благодарение на отразената му светлина успяхме дори да заснимаме на кинолента няколко ларви, които се движеха на малко разстояние от мезоскафа.

— Дано, като пораснат, да престанат да бъдат толкова плашливи — каза Волошин замислено. — Бих искал да се запозная по-отблизо с родителите им.

Подозирам, че Сергей Сергеевич отдавна мечтаеше това, защото веднага заразправя една след друга най-изумителни истории за срещи с легендарния морски змей. Личеше, че Волошин ненапразно ги бе събирал толкова грижливо. И сега с живописната колоритност на очевидец, който е видял всичко със собствените си очи, вдъхновено разказваше и за вече станалата класическа Неси от Лох-Нес, за загадъчното гигантско същество, което изплувало край бреговете на Патагония, след като го зашеметили с взрив, за някакъв си чудовищен скелет, изхвърлен уж съвсем наскоро от вълните върху камъните край Ванкувър…

Извънредно интересно беше да слушаш всичко това, особено на дълбочина километър и половина, и то заобиколен от плуващи незнайно накъде тайнствени гигантски ларви.

Волошин смяташе, както обикновено, да се издигне на повърхността нощем и да съобщи на началника на експедицията защо сме променили курса и дълбочината.

Но този път не успяхме да подишаме чист въздух и да „видим диамантите на небето“…

Плавайки на километър и половина дълбочина, ние не подозирахме какво става на повърхността. Започнахме да изплаваме. Но някъде на петдесет метра дълбочина, когато вече се намърдах до люка с намерение пръв да се измъкна на палубата, мезоскафът започна леко да се поклаща.

С всеки метър клатенето се засилваше.

— Очаква ни хубавичка буря — промърмори Волошин, поглеждайки дълбокомера.

Не успяхме да изплаваме.

По-право, макар и да изплавахме на повърхността, ако се съди по дълбокомера, все пак оставахме под вода.

Бурни вълни заливаха рубката, нямаше никаква възможност да отворим люка, макар и за секунда. Дори през илюминаторите нищо не се виждаше. Зад тях бушуваше водата…

Мезоскафът така се мяташе насам-натам, че не можехме да се задържим на крака или на неудобните сгъваеми малки кресла. Скоро всички ние, с изключение на Волошин, се озовахме на пода, хващайки се за каквото свърнем, за да не се търкаляме от ъгъл на ъгъл.

Балансирайки до предавателя, Сергей Сергеевич няколко минути се опитваше да се свърже с „Богатир“, но после изключи апарата.

— На всичко отгоре ще взема да повредя радиостанцията — каза той мрачно. — Пък и гръмотевиците пречат. Трябва да се спуснем надълбоко и там да изчакаме. Самата съдба казва: „Да се върнем при нашите овни…“^[2]

И започнахме пак да се потапяме бързо, радвайки се, че с всеки метър дълбочина се избавяме от мъчителното клатене. „Върнахме се при нашите овни“ и продължихме да дрейфуваме на юг, заобиколени от гигантските бели ларви.

Изтерзаната Елена Павловна легна да спи. Сергей Сергеезич заповяда и аз да си лягам, тъй като явно не се решаваше да отстъпи вахтата в такава тревожна нощ, макар че тук, на дълбочина километър и половина, цареше тишина и покой, както преди.

Сергей Сергеевич дълго разглежда картата, после се обърна към мен и многозначително попита:

— Виждате ли накъде плуват?

— Ларвите ли?

— Да.

— Накъде?

Вместо отговор той обгради с молив малка елипса на картата, оцветена по-тъмно от съседните участъци. Това значеше, че тук има големи дълбочини. Като се наведох, аз прочетох: „Падина на Пуерто Рико“.

Същото място, където преди няколко години са били чути за пръв път загадъчни сигнали от дълбините, които два пъти след това можаха да бъдат записани и от борда на „Богатир“…

— Леговището на морски змей? — запитах аз.

— Не зная, не зная. Но гигантските лаври отиват точно натам.

През деня се опитахме да изплаваме отново. Бурята не утихваше и вълните пак ни замятаха като жалка тресчица.

Наложи се да търпим ударите на бушуващия океан повече от един час, докато през специални тръбички-шнорхели компресорите напомпваха въздух в бутилките. Все още беше немислимо да отворим люка и да се подадем от рубката.

През всичкото това време Волошин се опитваше да се свърже с „Богатир“, но все напразно. На повикванията му никой не отговаряше. Или магнитната буря бе прекъснала връзката — стрелката на компаса буквално играеше, или „Богатир“ просто не очакваше вести от нас в неуречено време. Макар че там положително вече се безпокоят къде сме изчезнали и радиостанцията на кораба работи непрекъснато.

— Е, няма как, да си починем пак надълбоко — каза Волошин, като изключи радиостанцията и свали слушалките.

Може би дори се радваше, че има предлог да продължи пътуването на юг, към тайнствената падина на Пуерто Рико подир ларвите на някакви си незнайни обитатели на океана.

Едва на втората нощ, когато бурята поутихна и ни позволи да изплаваме, през съскането и пукота на атмосферните смущения се промъкна сърдитият глас на Логинов. Тонът му беше такъв, че се страхувах да не би Андрей Василиевич да наругае Волошин така, та да го чуе цял свят…

Но Логинов само заповяда категорично да прекратим всякакви наблюдения, да изплаваме и незабавно да се насочим с максимална скорост към „Богатир“.

Андрей Василиевич, както личеше по всичко, не повярва твърде на обясненията на Волошин. Излиза, че в района, където работеше „Богатир“, нямало никаква буря. Само ние, отнесени далеч на юг от Богатирското дълбочинно течение, бяхме закачени от крайчеца на урагана „Мери“, който направи доста пакости на Антилските острови.

Началникът на експедицията не сметна за нужно да разговаря повече с нас. За курса на „Богатир“ и координатите на предполагаемата среща ни съобщи вече приближилият се до микрофона щурман.

— Н-да, истинската буря още не е започнала — продума Волошин така опечалено, че всички се разсмяхме. — Непременно ме подкрепете, братлета.