Глеб Голубьов
Гост от морето (2)

1. Странният институт

Минаха два месеца. И ето аз стоя пред каменна врата с черна служебна табелка, на която пише: „Институт по морска бионика“.

Най-обикновена фирмичка, която не предвещава никакви чудеса. Съвсем обикновена изглеждаше и портиерската будка, където до телефона скучаеше пазачът с редки мустаци, щръкнали на всички страни, като на стар котарак. А на перваза дремеше стар проскубан котарак с мустаци като на пазача.

И двамата ме изгледаха твърде недоволно, когато развалих спокойствието им.

Пазачът дълго въртя документите ми между пожълтелите си от тютюн пръсти, а командировъчното удостоверение прегледа дори на светло, като че ли се надяваше да види някакви тайни знаци. После сложи ръка на телефона и ме попита:

— От Москва ли идвате?

— От Москва.

Портиерът набра номера, дълго слуша ритмичните сигнали, които се чуваха от слушалката.

— Директорът не отговаря. Излязъл…

Горкият портиер явно не знаеше какво да прави по-нататък. Още няколко минути той мисли напрегнато, оглеждайки ме изпитателно със сините си детски очички, пак взе да изучава документите ми и на края, като въздъхна тежко, ми отвори широко вратата.

— Вървете все направо по пътечката, без да завивате никъде. Ето, дето се вижда бялата сграда. Там е канцеларията. Само че никъде не завивайте! — повтори строго пазачът и в гласа му прозвуча тревога.

А котаракът се събуди окончателно, изви войнствено гръб и запуфка, гледайки разтворената врата също с явна тревога и боязън. Когато прекрачих прага, котаракът ме погледна — сега вече с безспорно съчувствие.

Аз не разбирах нищо, но закрачих по застланата с дребни камъни пътечка натам, където между високи борове се белееше стена на сграда. Някъде съвсем близо, скрито зад боровете, шумеше морето.

„Хубаво местенце са си избрали за институт“ — помислих и се заковах на място.

На завоя на пътечката стоеше едра бяла мечка. Тя ме оглеждаше с интерес и няколко пъти кимна насърчително: демек, приближи се де, не се плаши.

Без да свалям очи от нея, аз взех тихомълком да отстъпвам назад. Тогава мечката, клатейки укорително глава, се изправи на задните си крака и с клатушкане тръгна към мен…

Аз се обърнах с намерение по-скоро да се оттегля в портиерската будка…

И с ужас видях, че пътят за отстъпление е отрязан: на около пет метра от мен напряко на асфалтовата пътека лежеше млад леопард и ме поглеждаше с примижали очи.

Сега разбрах защо котаракът ме изпращаше с такова мрачно съчувствие, когато така безгрижно прекрачих през прага на будката в този опасен свят.

Местейки поглед ту към мечката, ту към леопарда, аз се дръпнах от пътечката и започнах предпазливо да отстъпвам към храстите.

Разбирах, че не бива да бягам: леопардът незабавно ще се хвърли върху мен. А така може да помисли, че никак не ме е страх от него и просто се разхождам.

Изглежда същото мислеше и леопардът. Във всеки случай той продължаваше да си лежи спокойно на топлия асфалт и дори не гледаше към мен. Очите му се бяха съвсем затворили от блаженство. Дали наистина е задрямал?

Но мечката явно искаше да се запознае по-отблизо с мене. Отначало тя вървеше след мен на задните си крака, разтворила широко предните, сякаш с намерение да ме прегърне. Но като се увери, че никак не споделям желанието й, мецана изрева сърдито, отпусна се на четирите си крака и наистина се втурна подире ми. А аз, забравел вече леопарда, побягнах през храстите от нея.

Ще сваря ли да дотичам до най-близкия бор?

Ще мога ли да се покатеря на него? Защото стъблото му долу е съвсем гладко, също като мраморна колона…

Изскочих на малка полянка и едва не се блъснах в един пеликан, който с огромния си клюн усърдно чоплеше нещо от някакъв стар пън. Той замаха уплашено с крила и отскочи настрана.

Види се, не може да хвръкне, трябва да го спася от мечката. Но как? Сега не можех да мисля за това, зад гърба ми вече се чуваше пращене на клонки.

Като притичах до спасителния бор, аз заподскачах трескаво, опитвайки се да хвана поне някакво клонче, ала все не улучвах.

Исках да бягам по-нататък, към друг бор, когато внезапно усетих, че пращенето на клонки зад гърба ми кой знае защо утихна. Нима мечката ме е забравила и се е захванала с пеликана?

Обърнах се полека, страхувайки се да не видя кошмарно кървава дива сцена, и се вцепених.

Мечката отстъпваше! Навела виновно глава, тя се дърпаше като пале от пеликана, а той, разперил страшно криле, вече се целеше с чудовищния си клюн, избирайки подходяща точка на мецаниното чело…

Но мечката не дочака удара. Като изрева жаловито, тя се скри в храстите.

Без да ми обръща внимание, пеликанът пак се залови да дълбае усърдно стария пън. А аз взех да се пооправям: опитах се да очистя замърсения си костюм. Бях го изцапал, когато се катерех по смолистия боров ствол.

Но нищо не ставаше, защото и по ръцете ми имаше смола. Едва успях да си помисля: „Добре, че никой не ме видя как офейквам и се занимавам с тези физически упражнения“ — и изведнъж, като вдигнах глава, забелязах само на пет крачки от мен човек.

Той стоеше облегнат на стъблото на една бреза и със скръстени на гърдите ръце, вероятно отдавна вече ме оглеждаше насмешливо.

— Добър ден — казах аз. — Тук ли работите?

Непознатият се поклони много изискано.

— Бих искал да видя директора на института — продължих, като се изкашлях.

— А защо мислите, че трябва да стои точно на този бор? Той си има кабинет като истински директор.

Познат насмешлив глас… Та това е Волошин! Как не го познах веднага?

— Здравейте, Сергей Сергеевич — казах аз. — Ето че успях да се добера до вас.

Той ме погледна най-напред учудено, после също ме позна:

— А, ние сме се срещали! И доколкото си спомням, в доста пикантна обстановка. Здравейте, здравейте. Значи сте дошли да ни благодарите за спасяването? Много мило от ваша страна. Хубав предлог, но как ви е пуснал все пак свръхбдителният чичо Федя?

— Портиерът ли?

— Да, портиерът.

— Е, снабдил съм се със солиднички документи.

— Аха, така ли. Боя се, че те няма да направят никакво впечатление на нашия директор. Всеки бюрократичен документ му действува като червен плащ на бик. Сега той е много зает.

— Но се надявам, че вие ще ми помогнете…

— Аз ви спасих живота, а сега съм длъжен отгоре на това и да се грижа тук за вас? Не ви ли се струва прекалено?

— Чувал съм, че някакво си племе, май в тропическа Африка, имало хубав обичай. Този, който спаси живота на човек, с това става и в бъдеще някак отговорен за него.

— Я гледай? Див, варварски обичай. Чудовищно извратена форма на вземане под покровителство. Но аз съм от друго племе. Тези обичаи не ме засягат. Мога да направя само едно — да ви придружа до директора и да гледам да не ви обиждат вече нашите доста буйни питомци.

— Да не би те специално да ви пазят от неканени посетители? — попитах аз. — Хитро измислено. Но защо ви е при това портиер?

— Не, просто всички обичаме много разни животинчета. А тъй като се налага да ходим на експедиции къде ли не, затова и носим оттам кой каквото може.

— Хм… А да не би да имате тук змии?

— И змии имаме.

Над малката алея, която водеше към главния корпус, беше окачен плакат:

„Времето си върши работата. А ти, човече?“

Изкачихме се по широката външна стълба и Волошин ми обърна внимание на сивата каменна плоча, поставена до вратата. На нея видях математическия знак на интеграла, за горния край на който беше прикрепен поялник, а за долния — хирургически скалпел.

— Нашият герб — поясни Сергей Сергеевич. — Вярно, не много привлекателен за окото. Би могла да се измисли и по-хубава емблема. Аз например видях в лабораторията на един хидротехнически институт сложен каменен сфинкс.

— Защо?

— Символизира загадъчността на водната стихия — отвърна Волошин със задоволство и може би с известна завист в гласа.

Коридорът, по който вървяхме, беше пуст, както подобава на академични научни учреждения. Само по стените бяха накачени доста странни лозунги:

„Науките не могат да търпят принуда и насилие.

Петър Първи“

„Куц човек, който върви по верен път, може да изпревари кон, който препуска по неверен път.

Франсис Бейкън Верулемски“

„За да намериш, трябва да знаеш къде да търсиш.

@енделеев“

— Ето че пристигнахме — каза Волошин, като се спря пред една врата. До нея също беше окачен лозунг:

„По въпросите на науката авторитетът на хиляда не струва нищо пред скромните разсъждения на един човек.

Галилео Галилей“

— Но какво е това, на вратата няма дори никаква табелка? — запитах аз. — Може да се помисли, че директор ви е лично Галилей.

— А вие да не мислите, че на вратата на кабинета на Галилей е имало табелка? — усмихна се Волошин. — Или че дори може да е било написано: „Не влизайте без доклад“? Боя се, че от такъв кабинет той нямаше да забележи, че Земята се върти.

Като изрече това, Волошин разтвори широко вратата и ме пусна напред. Влязох в просторен и светъл кабинет. Не знам какво точно очаквах да видя, но обичайната дълга маса за заседания, и то покрита с традиционното билярдно зелено сукно, някак ме разочарова.

До прозореца стоеше голямо бюро, а зад него, потънал в мрачни размишления над купчина канцеларски книжа, седеше, потривайки бузата си… Логинов. Изглежда, че той изобщо не бе успял да се обръсне, откакто бяхме плавали с малкия гумен спасителен сал сред океана.

— Нали се разбрахме — вечерно време — каза Логинов раздразнено, като ни погледна бегло и явно не ме позна. — Вечерно време, Сергей Сергеевич!

— Аз лично мога да чакам и до утре вечер — отвърна Волошин, — но вижте, това е другар от Москва, представител на всемогъщия печат. Той не може да чака. Жадува да разкаже на човечеството с какво се занимаваме тук, под сянката на стройните борове, на морския бряг.

Логинов ме погледна навъсено и въздъхна. Мислех, че още не може да ме познае, но Андрей Василиевич рече:

— А, вие ли сте — ала явно не се зарадва на идването ми.

Аз взех да му обяснявам защо съм дошъл, показах му всички документи, с които предвидливо се бях снабдил в Москва. Логинов ме слушаше мълчаливо и лицето му все повече се навъсваше. А документите изобщо не погледна.

Волошин отиде до прозореца и го разтвори широко. В задимената от тютюн стая нахлу свеж морски вятър, шумолене на борове и цвърчене на птици. Сергей Сергеевич стоеше до прозорец гърбом към мен и с цялата си поза говореше: „Е, колкото до довеждането, доведох ви тук, а сега си измивам ръцете…“

— Днес не мога да ви отделя нито минута — рече Логинов уморено, когато изчерпах всичките си аргументи и млъкнах. — Бюджет — додаде той, като потупа с длан разхвърляните на бюрото книжа и с такъв тон, че веднага повярвах: действително е много зает, иначе не би киснал в тоя скучен кабинет в такъв весел ден.

Но аз не идвах за пръв път да вземам интервюта в научни учреждения, бях свикнал на такъв прием и предложих:

— Ами ако дадете нареждане и успея да поговоря поне с ръководителите на лаборатории? А после вие някак ще обобщите.

— На жаргона на канцеларистите това се казва „да продължаваш да гониш заека“ — вметна подигравателно Волошин, без да се обръща.

В очите на Логинов проблесна насмешка, но лицето му запази досегашния си мрачен израз.

— Ама сега всички са заети — промърмори той колебливо и с привичен жест поглади небръснатата си буза. — Скоро тръгваме по море… Всички си имаме много грижи…

— Но ето, Сергей Сергеевич май е свободен в момента. Може би той… — рекох умолително.

Волошин бързо се обърна, но не успя нищо да каже.

— Затваряйте прозореца! Васка иде! — извика някой от двора.

Волошин се опита да затвори прозореца, но не можа.

В стаята влетя голям синкавочер гарван, описа плавен кръг над зелената заседателна маса и се спусна величествено на дясното рамо на Логинов.

Аз се пообърках. Директор на институт с гарван на рамото — съгласете се, доста необикновена картина.

— Къде ви е фотоапаратът? — нахвърли се върху ми Волошин. — Рядък кадър: директор обсъжда бюджета с тайния си съветник — мъдрия стар гарван с прякор Васка крадеца… „Да отпуснем ли допълнителни средства за лабораторията на Волошин?“ — Гарванът изграка: „Nevermore!“^[1]

— Всъщност, Сергей Сергеевич, може да покажете засега нещо на гостенина — проговори Логинов нерешително, като погледна тъжно първо мен, а после книжата, накамарени на бюрото.

Аз също загледах умолително Волошин и той се предаде:

— Добре, само от уважение към печата. Да вървим!

— Вземете Васка — помоли оживилият се Логинов, като свали предпазливо гарвана от рамото си.

— О, не, познавам аз клюна му — отдръпна се Волошин, побутвайки ме към вратата.

Логинов се приближи до прозореца, с лек замах на ръката подхвърли Васка във въздуха и бързо затвори капаците. Ние успяхме все пак да чуем негодуващото гракане на гарвана.

Директорът на странния институт се наведе отново над дотегналите му книжа, но когато бяхме вече на вратата, вдигна за миг глава и подхвърли подире ни няколко думи, които ме накараха да наостря уши:

— А пък вие там по-полека, Сергей Сергеевич… Не претоварвайте много нервната му система.

Волошин му помаха успокоително, но като ме погледна, изсумтя доста зловещо. Той постоя за момент замислен, пристъпи към окачения на стената телефон и няколко минути води с разни лица някакви преговори, от които почти нищо не разбирах:

— Казимир Павлович ли е? Тук е Волошин, добър ден. Кажете ми какво имате в момента в аквариума? Аха, така ли. Много добре, даже за мен ще бъде любопитно. Ще се отбием при вас… с един другар. Да, да, няма как, трябва да го забавляваме. До скоро виждане!

— Инкубаторът ли е? Кой е там, леля Паша ли? Добър ден, лельо Паша, безпокои ви Волошин. Как е там при вас, има ли порасли патета или пилета? Например дванайсетдневни, да, да. Патета ли? Отлично! Отделете едно, на никого не го давайте. Ние скоро ще дойдем. Да, с един новопристигнал другар от Москва. Е, готово — обърна се той към мен. — Сега можем да започнем кратък пробег през нашата страна на чудесата.