Айзая Бърлин
Две схващания за свободата (9)

VІІ
Свобода и суверенност

Френската революция, като всички големи революции, представлява поне в якобинската си форма взрив на стремежа към „позитивна“ свобода на колективното самоопределение от страна на огромното мнозинство французи, които са се чувствали освободени като нация, въпреки че за повечето от тях резултатът се е изразявал в жестоко ограничаване на личната им свобода. Русо разпалено твърди, че законите на свободата биха били много по-строги от гнета на тиранията. Тиранията означава да служиш на друг човек. Законът не може да бъде тиранин. Под свобода Русо не разбира „негативната“ свобода на индивида, при която никой няма право да се намесва в определения му периметър на действие, а положението, при което всички, а не само някои пълноправни членове на обществото, участват в общественото управление, което единствено има право да се намесва във всички сфери на живот на отделния гражданин. Либералите от първата половина на ХІХ век съвършено правилно предричат, че свободата в този „позитивен“ смисъл би довела до заличаване на твърде голяма част от смятаните от тях за неприкосновени „негативни“ свободи. Те изтъкват, че суверенността на народа като цяло би могла да доведе до заличаване суверенността на отделния индивид. Мил търпеливо и необоримо обяснява, че народовластието по смисъла, който той влага в него, не означава непременно свобода. Тъй като не е задължително управляващите и управляваните да бъдат едни и същи хора, а демократичното самоуправление не е управление „на всекиго от себе си“, а в най-добрия случай „на всекиго от останалите“. Мил и последователите му говорят за тирания на мнозинството и за тирания на „преобладаващите чувства и мнения“, като не виждат особена разлика между тези и каквито и да било други разновидности на тиранията, която навлиза в сферата на човешката дейност дотам, че престъпва свещените граници на личното.

Никой не е успял да схване и да изрази сблъсъка между двата типа свобода по-добре от Бенжамен Констан. Според него успешното прехвърляне на неограничената власт, наричана обикновено суверенност, от едни ръце в други не води до увеличаване на свободата, а само премества бремето на робството от един на друг гръб. Той с пълно право задава въпроса, защо хората толкова силно се интересуват дали ще се измъчват под гнета на народната власт, на монарх или на определен набор от потиснически закони. Той е разбрал, че за хората, които искат „негативна“ индивидуална свобода, основният проблем е не кой държи властта, а какво е количеството власт, което поначало може да се даде в ръцете на един определен човек. Според него независимо в чии ръце се намира неограничената власт рано или късно тя би довела до унищожението му. Той поддържа тезата, че хората обикновено протестират срещу гнета на този или онзи управник, докато действителната причина за това да бъдат угнетявани се дължи единствено на струпването на властта на едно място, независимо кое е то, понеже свободата бива застрашена от самото съществуване на абсолютната власт като такава. „Не ръката е несправедлива — пише той, — а оръжието е твърде тежко; някои оръжия са прекалено тежки за човешките ръце.“ Демокрацията може да обезоръжи дадена върхушка, привилегирована личност или група, но самата тя държи отделната личност в не по-малко жестока власт от предишните й господари. В един от своите трудове, сравнявайки свободата на съвременния човек с тази на древните хора, той казва, че равнопоставеността по отношение на възможностите за угнетяване — или намеса в личната сфера на другите — не е еквивалентна на свободата.

Нито пък лишаването от свобода по всеобщо съгласие означава, че по някакъв чудотворен начин свободата се запазва само защото всички са се лишили от нея, или защото са се лишили по взаимно съгласие. Ако аз доброволно се съглася да бъда потискан или с ирония и пренебрежение се примиря с положението си, нима от това ще бъда по-малко угнетен? Ако сам съм се продал в робство, нима ще съм в по-малка степен роб? Ако извърша самоубийство, нима бих бил по-малко мъртъв, само защото сам съм си отнел живота? „Народовластието е просто безразборна тирания, монархията е просто по-ефективно централизиран деспотизъм.“ Констан вижда най-опасния враг на личната свобода в Русо, тъй като той твърди, че „предавайки себе си в ръцете на другите, в действителност не принадлежа никому“. Констан не вижда защо дори когато неограничената власт е в ръцете на „всички“, тя не би могла да потиска един от „членовете“ на своето неделимо цяло, стига само да поиска. Разбира се, аз бих могъл да предпочета свободите ми да бъдат предадени в ръцете на общото събрание, на едно семейство или на една класа, в рамките на които аз съм малцинство. Това може би ще ми осигури възможността един ден да убедя другите да направят за мен онова, което смятам, че ми се полага по право. Но независимо дали съм предал свободата си в ръцете на моето семейство, на приятелите или съгражданите си, аз си оставам все така лишен от нея. Хобс поне е малко по-откровен: той не се преструва, че притежателят на неограничена власт не е поробител — той намира оправдание за това положение, но поне си спестява безочието да го нарече свобода.

През целия ХІХ век либерално настроените мислители твърдят, че щом свободата се изразява в това, никой да няма правото да ме принуди да направя нещо, което не желая да направя, то тогава, какъвто и да е идеалът, в името на който се опитват да ме заставят да направя нещо, аз не съм свободен; или с други думи, че доктрината за абсолютната суверенност е сама по себе си една тиранична доктрина. Ако искам да запазя свободата си, не е достатъчно да се каже, че тя не бива да се нарушава, освен ако нещо или някой — абсолютният монарх, народното събрание, кралят или парламентът, съдиите или някакво съчетание от овластени органи или самите закони (тъй като и законите биха могли да имат подтисническа роля) — не узакони нарушаването й. Аз би трябвало да създам такова общество, в което никой да няма право да пристъпва определени граници на свободата ми. Правилата за определяне на тези граници могат да бъдат наричани по различен начин или да се различават по същество: можем да ги наречем естествени права, Божи закони, естествен закон, принцип на ползата или „неотменни човешки интереси“; мога да ги приема като валидни априори, да ги приема за свои собствени крайни цели, за цели на цялото общество или на културата. Всички тези правила или заповеди задължително имат нещо общо помежду си — те се приемат охотно от всички и са се вкоренили толкова дълбоко в човешката природа в процеса на историческото й развитие, че сега те съставляват основна част от онова, което наричаме човешко същество. Вътрешната убеденост в неприкосновеността на минималния размер на личната свобода неизбежно би довела до подобни абсолютистки позиции. Ясно е, че управлението на мнозинството под някаква форма не е особено обнадеждаващо; сама по себе си демокрацията не е задължително свързана с него, а исторически погледнато, често не успява да го защити, въпреки че не изневерява на собствените си принципи. За никого не е тайна, че едва ли съществува форма на управление, която да не успява да накара поданиците си да направят желаното от нея волеизявление. „Триумфът на деспотизма се състои в това, да накара робите да се признаят за свободни.“ Може би дори сила не е необходима, робите биха могли да се признаят за свободни съвсем чистосърдечно, но от това не стават по-малко роби. Вероятно за либералите главната ценност на политическите („позитивни“) права — правото да участваш в управлението — е средство за запазване на онова, което за тях представлява най-висша ценност, а именно личната („негативната“) свобода.

Но щом като демокрациите могат да изгубят демократичността си, да потискат свободата поне в смисъла, който либералите й придават, то какво би направило обществото, ако беше истински свободно? За Констан, Мил, Токвил и либералната традиция, към която те принадлежат, никое общество не е свободно, ако не се управлява въз основа на поне два взаимно свързани принципа: първо, за абсолютни могат да се смятат само правата, а не властта, така че всеки човек, независимо под какво управление се намира, има абсолютното право да откаже да постъпи но нечовешки начин; и второ, че съществуват граници, които не са изкуствено начертани и в рамките на които човек не може да бъде насилван, като тези граници се определят по правила, които са били прилагани тъй дълго и тъй масово, че съблюдаването им се е превърнало в неотменна част от представата за това, какво означава да си нормално човешко същество, а също така и какво означава да постъпваш нечовешки или ненормално; би било абсурдно да твърдим, че тези правила могат да бъдат например анулирани посредством някаква формална процедура от страна на съда или притежателя на върховната власт. Когато кажа за някого, че е нормален, в думите ми се съдържа смисълът, че той не би могъл лесно да наруши тези правила, поне не без угризения или отвращение. Тъкмо тези правила биват нарушени, когато човек бъде признат за виновен без съд или наказан от закон с обратна сила, когато на децата се заповядва да се отрекат от родителите си, когато на приятели се нарежда да се предадат един друг, когато войниците се заставят да извършват варварски деяния; когато хора биват измъчвани или убивани, когато се изтребват малцинства, защото създават неприятности на мнозинството или на тиранина. Подобни действия, дори когато са узаконени от властващия, пораждат ужас и до днес, а причината за всичко това се крие във всепризнатата валидност — независимо от действащите закони — на някои абсолютни задръжки при налагането на волята на един човек над друг. В този смисъл свободата на обществото, на класата или групата се измерва посредством устойчивостта на тези задръжки, както и от броя и значението на пътищата, които остават отворени за членовете — ако не за всички, то поне за достатъчно много от тях^[1].

Това е почти обратното на целите, които си поставят онези, които разбират свободата в нейния „положителен“ смисъл на самоопределение. Едните искат да ограничат властта сама по себе си. Другите искат да я държат в собствените си ръце. И това е основното им различие. Не става дума просто за две тълкувания на една и съща идея, а за два изконно различни и непримирими възгледа за смисъла на живота. Това не бива да се пренебрегва, макар на практика често да се налага компромис между тези два възгледа. И единият, и другият поставят абсолютни изисквания. Не е възможно едновременно да бъдат удовлетворени изискванията и на двата възгледа. Би било признак на дълбока социална и морална заблуда да отречем, че както единият, така и другият се стремят към удовлетворяване на такива висши ценности, които и исторически, и нравствено имат еднакво право да се наредят сред най-висшите цели на човечеството.