Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Two Concepts of Liberty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Мая Калоферова (2015 г.)
Форматиране
pechkov (2015 г.)

Издание:

Две схващания за свободата, сп. Панорама, 1991 г.

Автор: Айзая Бърлин

Превод: Мая Калоферова

История

  1. — Добавяне

ІІ
„Позитивната“ свобода

„Позитивният“ смисъл на думата „свобода“ е породен от желанието на личността сама да си бъде господар. Искам животът и решенията ми да зависят от мен, а не от външни сили независимо от това, какви са те. Искам да бъда изпълнител на собствената си воля, а не на чужда. Искам да съм субект, а не обект; да се ръководя от разумни доводи, от добре осъзнати цели, които са мои собствени, а не да ми влияят причини, които са, така да се каже, външни за мен. Искам да съм някой, а не никой; да бъда сам на себе си движеща сила — да решавам сам, а не някой друг да решава вместо мен; сам да определям действията си, а не върху мен да въздействат външни сили като природата или другите хора, сякаш съм някаква вещ, животно или роб, неспособен да изпълнява ролята на човешко същество, тоест сам да си определям целите и пътищата за постигането им. И това е само част от нещата, които имам пред вид, когато казвам, че съм разумно същество и че тъкмо разумът е онова, което ме прави човек, за разлика от всичко останало на този свят. Преди всичко искам да живея със съзнанието, че съм мислещо същество, което действа по своя воля, което носи отговорността за направения от него избор и може да го обясни с помощта на собствените си възгледи и цели. Аз се смятам за свободен дотолкова, доколкото виждам, че нещата действително стоят така, а се чувствам роб дотолкова, доколкото съм принуден да разбера, че нещата не са такива.

Свободата, състояща се в това сам да си бъдеш господар, и свободата, състояща се в това другите да не ти пречат да избираш свободно, както правят останалите, може на пръв поглед да не изглеждат (логически погледнато) чак толкова отдалечени една от друга — просто като негативен и позитивен начин на изразяване на едно и също нещо. Исторически погледнато, „позитивното“ и „негативното“ схващане за свободата са се развили в различни посоки и невинаги по логически път, докато накрая се е стигнало до открит конфликт между двете.

Един от начините да се представи по-ясно тази мисъл е като използваме необременяваната от нищо и поне изначално съвършено безобидна метафора за личността, която сама си е господар. „Сам съм си господар“; „Не съм роб на никого“; но мога ли да твърдя, че не съм роб на природата (както последователите на Платон и Хегел)? Или на собствените си „необуздани“ страсти? Не са ли това просто разновидности на същата онази порода, наречена „роб“ — едната политическа и закрепена със закон, другата духовна или пък нравствена? Нима хората не са имали случаи, когато, освобождавайки се от духовно робство или от робуване на природата, да осъзнаят, че в този момент вътре в тях се налага една страна на тяхната същност, а друга тяхна част в този момент бива потискана? Доминиращата сила на първото неизменно се идентифицира със силата на разума, с „по-висшата природа“ на човека, с онази страна на личността ми, която е по-далновидна и се стреми в крайна сметка да постигне някакъв удовлетворителен резултат; това се представя като „истинската“ или „идеална“, или пък „самостоятелна и независима“ страна на Аза, или като „най-добрата му страна“; всичко това после се противопоставя на ирационалните подбуди, на неконтролируемите страсти, на „не дотам възвишените“ страни на човешката ми природа, на желанието за лесни удоволствия, на „емпиричната“ и „нехомогенна“ човешка природа, която се поддава прекалено лесно на всеки повей на страстта и следователно се налага да бъде сурово наказвана и възпитавана, ако иска (и при условие че изобщо с възможно) един ден да се издигне до равнището на така наречената „истинска“ човешка същност. При това положение двете различни страни на човешката същност могат да бъдат противопоставени и още по-силно: истинската същност би могла да бъде представена като нещо, излизащо извън рамките на отделния индивид (в обичайния смисъл на тази дума), като някакво колективно „цяло“, чиито елементи или страни са отделните индивиди: например племето, расата, църквата, държавата, огромната общност на живите, мъртвите и още неродените, взети заедно. Това „цяло“ се идентифицира с „истинското“ Аз, което, налагайки безпрекословно своята колективна или „органична“ воля върху по-непокорните си „членове“, постига собствената си, а следователно и тяхната, „по-висша“ стенен на свобода. Често се изтъкват опасностите от сравнението на това „цяло“ с организъм, за да се оправдае принудата и ограничаването на едни от страна на други, с идеята първите да достигнат някаква „по-висша“ степен на свобода. Дълбокият смисъл на това сравнение всъщност се крие във факта, че ние осъзнаваме, че е възможно и понякога оправдано да се принуждават хората в името на някакви цели (да вземем например правосъдието или здравеопазването), които самите те, ако бяха по-просветени, биха преследвали, но не го правят поради невежеството или покварата си. По този път е лесно да стигнем до идеята, че можем да принуждаваме другите заради самите тях, в техен интерес, а не в наш. Следователно аз твърдя, че знам по-добре от тях какви са потребностите им. Оттук в най-добрия случай излиза, че ако са не по-малко разумни и не по-глупави от мен и осъзнават интересите си не по-зле от мен, те не би трябвало да ми се противопоставят. Но аз бих могъл да претендирам и за нещо повече. Бих могъл да заявя, че същинската им цел е в действителност онова, на което те, в състоянието си на пълна невежественост, се противопоставят, тъй като някъде вътре в тях има някаква окултна сила — дълбоко потисната рационална воля или „същинска“ цел — и че тази сила, въпреки че противоречи на всичко, което те проявяват като чувства, думи или дела, представлява тяхната „истинска“ същност, която действително съществуващата във времето и пространството личност явно не познава добре; да заявя също така, че тази дълбоко скрита същност с единствената страна на Аза, с която си заслужава да се съобразяваме[1]. Приемайки тази гледна точка, аз вече мога да си позволя да не се съобразявам с желанията на хората или обществото, да ги потискам, малтретирам и изтезавам в името и от името на „истинската“ им природа, знаейки със сигурност, че каквито и да са отделните човешки идеали (щастие, дълг, познание, справедливо общество, себеутвърждаване), те задължително се отъждествяват със свободата на човека — свободния избор, който принадлежи на неговата „истинска“, макар и в повечето случаи скрита и непроявена същност.

Това е често разглеждан парадокс. Едно е да кажа, че аз знам по-добре от Х какво е добро за него, дори да пренебрегна собствените му желания в името на неговото добро; и съвсем друго е да твърдя, че той сам е направил този избор, не точно по съзнателен път; не така, както постъпва във всекидневието си, но от името на рационалното си Аз, което емпиричното му Аз може и да не познава — „истинското“ му Аз, за което доброто не остава никога скрито и бива автоматично избрано в момента, когато бъде разпознато. Чудовищният мироглед, който поставя знак на равенство между онова, което Х би избрал, ако не беше такъв, какъвто в действителност е, и онова, към което Х на практика се стреми и желае, е залегнал в основата на всички политически теории за себеосъществяване. Едно е да приема, че мога да бъда принуждаван в името на собственото си благо, което аз в заслепението си не успявам да видя: възможно е понякога всичко да е за мое добро; това би могло да разшири дори свободата ми. Съвсем друго нещо е да твърдя, че щом е за мое добро, то няма никаква принуда, защото аз сам съм го пожелал, независимо дали го осъзнавам или не, и следователно съм свободен (по-точно „истински“ свободен) дори когато презряната ми телесна обвивка и оскъдният ми разсъдък се противят и отчаяно се борят срещу онези, които — къде с добро, къде с лошо — се стремят да ми го наложат.

Тази магическа трансформация или същински цирков фокус (за който Уилям Джеймс основателно подиграва хегелианците) може лесно да се извърши с помощта на „негативното“ схващане за свободата, където неприкосновеността на Аза се възприема не като неприкосновеност на отделния индивид с неговите желания и потребности, а като неприкосновеност на „истинския“ човек, скрит някъде дълбоко вътре, отъждествяван със стремежа към някаква идеална цел, за която емпирическата страна на личността му си няма и понятие. В случая с „позитивната“ свобода свободната единица може да се раздуе до размерите на нещо много по-голямо от отделната личност — държавата, класата, народът или историческият напредък се разглеждат като „истинските“ носители на съответните атрибути вместо емпирическото Аз. „Позитивната“ концепция за свободата като себеуправление, деляща човека на две противопоставени части, исторически погледнато, и на теория, и на практика винаги се е поддавала по-лесно на възможността за разполовяване на личността на господстваща, трансцедентална, управляваща страна и емпирическа купчина от желания и страсти, които трябва да бъдат постоянно потискани и държани в подчинение. И тъкмо този факт има особено историческо значение. Той доказва (ако подобни очевидни истини изобщо имат нужда от доказателство), че всяка концепция за свободата произтича пряко от възгледите ни за това от какво е съставен Азът, личността, човекът. Една малка манипулация в определението ни за човека и свободата вече може да означава точно това, което манипулиращият си пожелае. Най-новата ни история съвсем ясно показва, че въпросът далеч не е чисто академичен.

Последствията от разделянето на човешката същност на две стават още по-ясни, ако човек се замисли за двете основни форми, които в исторически план е приел стремежът към себеопределение, където „истинската“ същност очертава насоката: първата форма — тази на себеотрицанието, за да се постигне независимост; втората — на себеосъществяването или на пълното себеотъждествяване с определен принцип или идеал, за да се постигне крайната цел.

Бележки

[1] „Идеалът за истинска свобода означава максимална власт за всички членове на човешкото общество, така че да осъществят най-доброто от себе си“, казва Т. Х. Грийн през 1881 г. Като оставим настрана смесването на свобода и равенство, това означава, че ако някой предпочете лесното удоволствие — което (според кого?) би му попречило да постигне най-доброто от себе си (но кое „себе си“) — то той не действа като „истински“ свободен и ако му бъде отнета тази свобода, той не би загубил нищо съществено. Грийн е либерал по убеждение, но почти всеки тиранин би приел тази формула, за да оправдае най-потисническите си действия. — Б.а.