Айзая Бърлин
Две схващания за свободата (3)

І
„Негативната“ свобода

Обикновено човек се смята за свободен дотолкова, доколкото никой не пречи на действията му. В този смисъл политическата свобода може да се определи като границите, в които даден човек може да действа, невъзпрепятстван от другиго. Ако някой ми попречи да сторя нещо, което иначе бих направил, то в този смисъл аз съм несвободен; а ако полето ми на действие бъде сведено от някой друг под определен минимум, то тогава би могло да се каже, че действам по принуда или дори, че съм превърнат в роб. Понятието „принуда“ обаче не покрива всички форми на ограничаване на възможностите. Би било неестествено да твърдя, че съм по някакъв начин ограничен или превърнат в роб само защото не мога да скоча повече от три метра, не мога да чета, понеже съм сляп или защото не разбирам най-трудните пасажи у Хегел. Принудата предполага съзнателна намеса от страна на другите в моето поле на действие. Да си лишен от политическа свобода, означава другите да ти попречат да постигнеш някаква цел^[1]. Ако човек е просто неспособен да постигне целта си, това не означава, че е лишен от политическа свобода^[2]. И това се потвърждава от факта, че са възникнали термини като „икономическа свобода“ и противоположният му — „икономическо робство“. Аргументът, който се изтъква, при това доста убедително, е, че ако човек е твърде беден и не може да си позволи нещо, което не е забранено от закона — хляб, околосветско пътешествие, правна защита — то той е също толкова несвободен, колкото и ако това му бъде забранено със закон. Ако бедността ми е нещо като болест, която не ми позволява да си купя хляб, да си платя околосветското пътешествие или защитата в съда така, както фактът, че съм куц би ми попречил да тичам, то тази ми неспособност не би могла да се нарече лишаване от свобода, още по-малко лишаване от политическа свобода. Бих могъл да се смятам за жертва на принуда или робство, само ако съм убеден, че неспособността ми да постигна своята цел се дължи единствено на факта, че някакви хора са станали причина аз, за разлика от другите, да нямам достатъчно средства, с които да заплатя желаните от мен неща. С други думи, употребата на термина се определя от съответната обществено-икономическа теория, обосноваваща причината за моята бедност или слабост. Ако липсата на материални средства се дължи на липса на умствени или физически възможности, мога да твърдя, че съм лишен от свобода (а не просто, че съм беден), само ако възприема дадената теория^[3]. Ако при това съм убеден, че лишенията ми са породени от конкретна уредба, която смятам за нечестни или несправедлива, то аз говоря за икономическо робство или гнет. Вбесява ни не естеството на нещата, а злонамереността, по думите на Русо. Критерият за потисничество е ролята, която (според моите разбирания) другите хора играят пряко или косвено, съзнателно или не, в осуетяването на моите намерения. В този смисъл да съм свободен означава никой да не се бърка в моите работи. Колкото по-широко е моето поле, свободно от чужда намеса, толкова по-голяма е и свободата ми.

Английските политически философи използват думата свобода в този й смисъл^[4]. Мненията им се различават само по въпроса за това, какви са границите на съответното поле. За тях е било ясно, че обстоятелствата не позволяват то да бъде неограничено, защото от това би следвало, че всеки ще може неограничено да се намесва в територията на другите; такъв вид „естествена“ свобода би довела до хаос в обществото, при което дори и най-елементарните човешки потребности няма да бъдат задоволени; а в обратния случай по-силните ще потискат по-слабите. Понеже те са знаели, че човешките цели и действия невинаги си съответстват и (независимо от официално изповядваните идеи) са ценели високо и някои други висши ценности като справедливостта, щастието, културата, сигурността, равенството в различни степени, тези философи са били готови да ограничат свободата за сметка на някои други ценности, или, казано по-точно, в името на самата свобода, тъй като иначе би било невъзможно да се създаде желаното от тях общество. Следователно те приемат идеята за ограничаване със закон на полето на свободните човешки действия. Същевременно обаче те — най-вече защитниците на свободната воля като Лок и Мил в Англия, Констан и Токвил във Франция — са съгласни, че за своята изява личната воля се нуждае от някакво минимално поле, чиито граници не бива да се нарушават, защото в противен случай индивидът би се озовал в пространство, прекалено тясно, за да може той да разгърне дори и в най-малка степен естествените си заложби, които пък от своя страна представляват единственото средство за постигане (пък и за пораждане) на огромното многообразие от цели, смятани от всички за добри, справедливи и свещени. Следователно е необходимо да се очертае границата между сферата на личното и сферата на общественото. Въпросът за това къде точно да бъде прокарана тази граница е предмет на много спорове, дори на пазарлъци. Хората са така обвързани помежду си, че никое човешко действие не може да бъде смятано за изцяло личен въпрос и по никакъв начин да не пречи на живота на останалите. „Свобода за щуката означава смърт за дребните риби“, свободата на едни означава ограничаване на свободата на други. „Свободата на оксфордския дон, както допълват някои, се различава съществено от свободата на един египетски селянин“.

Силата на това твърдение е в неговата истинност и значимост, но на практика представлява само една красива фраза. Вярно е също така, че да се дават, политически права и закони, защитаващи гражданите от посегателствата на държавата, на хора, които ходят полуголи, които са неграмотни, недохранени и болни, е направо подигравка с тяхното положение; те се нуждаят от медицинска помощ и образование много преди да започнат да разбират или да се възползват от нарасналата си свобода. Какво е свободата за човек, който не може да се възползва от нея? Какво представлява свободата без условията за нейното приложение? Всяко нещо по реда си: има случаи, в които — ако използваме израза, приписван сатирично на нихилистите от Достоевски — ботушите са по-важни от Пушкин; не за всекиго свободата на личността е първостепенна необходимост. Защото да бъдеш свободен не означава просто никой в нищо да не ти пречи; такова разбиране за свободата я принизява дотам, че тя или престава да значи каквото и да било, или всеки я тълкува, както си поиска. Египетският селянин се нуждае от дрехи и лекарства много повече, отколкото от лична свобода; но малкото свобода, от която той се нуждае днес, и по-голямата свобода, от която ще се нуждае утре, по нищо не се различава от свободата на художника, учения или милионера.

Онова, което тревожи съвестта на западните либерали, не е, струва ми се, убеждението, че свободата, към която се стремят всички, се различава в зависимост от социално-икономическите условия на живот, а мисълта, че малцината, които я притежават, са я придобили за сметка на или поне отвръщайки поглед от огромното множество, което не я притежава. Те вярват, и са напълно прави, че щом за хората свободата на личността е висша цел, то никой няма право да отнема свободата на когото и да било и че никой няма право да се радва на свободата си за сметка на други хора. Равенството на свободата гласи: да не се държим с другите така, както не бихме искали да се държат с нас; да се отплащаме подобаващо на онези, на които дължим свободата, благоденствието и знанията си; справедливост, в нейния най-прост и универсален смисъл — това са основите на либералната нравственост. Свободата не е единствената цел, към която хората се стремят. И аз като руския критик Белински бих могъл да кажа, че ако другите са лишени от свободата си — ако братята ми тънат в мизерия и мръсотия под тежестта на оковите — то аз също се отказвам от нея с двете си ръце и безусловно предпочитам да споделя съдбата им. Но нека не смесваме понятията. Бих пожертвал част или дори цялата си свобода, за да се избегне очебийното неравенство или ширещата се нищета; бих ги пожертвал доброволно и с радост, но в действителност жертвам свободата си в името на справедливостта, на равенството, на любовта си към ближния. Съвестта ми не би ми позволила, и съвсем правилно, да си живея спокойно, ако при дадени обстоятелства не постъпя по този начин. Но независимо колко силна е нравствената необходимост, която чувствам, или пък колко голямо е съответното морално възнаграждение, саможертвата ми няма да доведе до нарастване на пожертваното, в случая свободата. Нещата трябва да се наричат с истинските им имена: свободата си е свобода; тя не е равенство, нито честност, нито справедливост, нито култура, нито щастие, нито пък чиста съвест. Ако личната ми свобода, свободата на моята класа или на моя народ предполага нещастието на други хора, то тогава системата, която допуска това, е несправедлива и безнравствена. Но ако сам огранича или се откажа от свободата си, за да намаля срама от такова неравенство, без обаче да увелича личната свобода на други хора, тогава резултатът би бил абсолютна загуба на свобода. Може би това ще се компенсира с нарастване на справедливостта, щастието или мира, но загубата на свобода като такава си остава и не би трябвало да объркваме отделните ценности, като твърдим, че пренебрегваме личната си свобода за сметка на увеличена „социална“ или „икономическа“ свобода. Въпреки всичко обаче, твърдението, че свободата на едни трябва понякога да се ограничи, за да се осигури свободата на други, си остава в сила. Но по какъв начин може да се осъществи това? Ако свободата е свята и недосегаема, то такъв принцип очевидно не съществува. Или едното, или другото, поне в практиката, трябва да отстъпи, като често е невъзможно причините за това да бъдат ясно формулирани, още по-малко пък обобщени и изведени в универсални правила или максими. Все пак практически компромис трябва да се постигне.

Философи като Лок и Адам Смит, а в някои състояния и Мил, с оптимистичен поглед към човешката природа и убедени, че е възможно да бъде постигната хармония между интересите на отделните хора, са вярвали, че обществената хармония и прогрес могат да съществуват редом с едно доста широко поле на лична изява, чиито граници няма право да нарушава нито държавата, нито която и да било друга власт. Хобс и съмишлениците му, особено консервативните реакционни мислители, защитават идеята, че ако не искаме хората да се избият помежду си, а обществото да се превърне в неуправляема джунгла, би трябвало да се създадат институции, които да въвеждат ред в обществото; съответно Хобс предлага да се разшири сферата на действие на централизираното управление, като се намали това на отделната личност. И двете страни обаче са съгласни, че в известна степен личният живот трябва да бъде независим, поставен извън сферата на обществения контрол. Да се прекрачи границата на тази запазена територия, колкото и малка да е тя, вече би било деспотизъм. Най-красноречивият от всички защитници на свободата и личността — Бенжамен Констан, напомняйки за якобинската диктатура, твърди, че поне свободата на вероизповеданието, на убежденията и изразяването им, както и на частната собственост, трябва да бъдат гарантирани срещу произволни посегателства. Свободите на личността, изброявани от Джеферсън, Бърк, Пейн и Мил са различни, но доводите им за необходимостта от обуздаване на властта си остават едни и същи. Ако не искаме, волно или неволно, да изгубим човешкия си облик, непременно трябва да запазим някакво минимално поле на изява на личната свобода. Абсолютната свобода е непостижима, налага се да жертваме част от свободата си, за да запазим останалата. Но пълната саможертва би довела до самоунищожение. Тогава какъв е необходимият минимум? Той е онова, което човек не би могъл да пожертва, без да изневери на човешката си същност. А какво представлява тази същност? Какъв е критерият? Това винаги е било и, изглежда, още дълго ще си остане спорен въпрос. Но независимо какъв е принципът, определящ границите на полето на ненамеса, дали естествените закони или естествените права, дали принципът на ползата или категорическият императив, дали въз основа на неприкосновеността на обществения договор или на която и да е друга концепция, с чиято помощ хората се опитват да изяснят и оправдаят убежденията си, свободата в този й смисъл означава свобода от нещо: никаква външна намеса отвъд постоянно менящите се, но безпогрешно разпознаваеми граници на личното. „Единствената свобода, заслужаваща това име, е да се стремиш към собственото си благополучие по избрания от теб начин“, казва най-прославеният от защитниците на свободата. Ако това е вярно, то оправдана ли е принудата? Според Мил оправдание безусловно има. След като справедливостта изисква всяка личност да разполага с някаква минимална свобода, то следва, че всички останали трябва да бъдат възпирани, дори ако се наложи и силом, за да не отнемат нечия свобода. И в действителност функцията на закона е била да предотвратява подобни сблъсъци: държавата се превърнала (както се изразява презрително Ласал) в нощен пазач и регулировчик.

Защо за Мил свободата на личността е толкова свята? В своето известно есе той твърди, че ако на хората не им бъде позволено да живеят така, както те желаят „по начин, избран единствено от тях“, цивилизацията не би могла да се развива; поради липса на свободен пазар на идеи, истината не може да излезе наяве; би била невъзможна всякаква спонтанност, оригиналност, гениалност, духовна сила или нравствена смелост. Обществото ще бъде смазано под тежестта на „колективната посредственост“. Всичко по-ценно или по-различно ще бъде смазано от тежестта на навика, от постоянната човешка склонност към конформизъм, който ражда само „осакатени способности“, „сковани и ограничени“, „изкривени и осакатени“ човешки същества. „Себелюбието и гордостта на дивака са също толкова ценни, колкото и себеотричането на християнина.“ „Грешките, които човек може да извърши въпреки всички съвети и предупреждения, са нещо далеч по-важно от това, човек да допусне да бъде ограничаван от другите, макар и в името на някакво висше благо.“ Защитата на свободата се представя от една „негативна“ цел — да се попречи на вмешателството в личната сфера. Да се принуждават хората със заплахи да приемат начин на живот, при който нямат право да избират крайната цел; да се залостят всички изходи с изключение на един единствен независимо от това, колко благородни са перспективите, към които води той, или колко благонамерени са мотивите, означава да се извърши престъпление спрямо човешката същност на тези хора, на които е дадено да живеят своя собствен живот. Такова е схващането за свободата, следвано от либералите в съвременния свят от Еразъм (някои биха казали от Окам) до наши дни. Всички претенции за граждански свободи и права на личността, всички протести срещу експлоатацията и човешкото унижение, срещу посегателствата на властта, масовата хипноза на навика или организираната пропаганда произтичат от това индивидуалистично и много оспорвано човешко схващане.

Във връзка с тази позиция трябва да се отбележат три факта. На първо място, Мил смесва две отделни понятия. Едното е, че сама по себе си всяка принуда, доколкото тя винаги е в разрез с човешките желания, е нещо лошо, дори и когато предотвратява някое по-голямо зло; а ненамесата, т.е. обратното на принудата, е сама по себе си нещо добро, макар и не единственото. Това е „негативното“ схващане за свободата в класическия си вид. Другото схващане е, че хората трябва да се стремят към истината или да постигнат определени качества на личността — според възгледите на Мил: критичност, оригиналност, творческа мисъл, независимост, неконформизъм, достигащ дори до ексцентричност, и прочее — а истината може да се открие и тези качества да се придобият единствено в условия на свобода. И двете схващания са либерални, но не са идентични, а връзката помежду им в най-добрия случай е емпирична. Едва ли някой би се заел да защитава твърдението, че истината или свободата на себеизявата са възможни там, където догмата властва над мисълта. Но историята показва (както твърди и Джеймс Стивън в унищожителната си критика на Мил в своя труд „Свобода, равенство, братство“), че стремежът към почтеност, пиететът към истината и личното достойнство се срещат в обществата, държани в строго подчинение, каквито са например пуританите калвинисти в Шотландия и Нова Англия или военните режими, ако не по-често, то поне толкова, колкото и при по-толерантните и по-непридирчиви обществени устройства; тогава твърдението на Мил, че свободата е необходимо условие за развитие на човешките способности, става на пух и прах. А ако се докаже, че двете основни цели са несъвместими, то Мил ще бъде изправен пред неразрешима дилема дори ако оставим настрана всички трудности, произтичащи от несъвместимостта на проповядваните от него идеи с идеите на утилитаризма, дори и в застъпваната от него форма^[5].

На второ място, тази доктрина е сравнително нова. В древността въпросът за личната свобода никога не е стоял, още по-малко е бил осъзнаван като политически идеал (в замяна на практическото му осъществяване). Кондорсе отбелязва, че идеята за правата на личността не съществува в законодателството на древните римляни и гърци; това, изглежда, важи и за всички останали известни нам древни цивилизации като еврейската и китайската^[6]. Доминиращата роля на този идеал е по-скоро изключение, отколкото правило дори и в най-новата история на Запада. В този смисъл свободата рядко е успявала да събере под знамената си кой знае колко внушителни човешки маси. Желанието за самостоятелност, за ненамеса в личните работи, е белег на високо развитите цивилизации както по отношение на отделните индивиди, така и на обществото като цяло. Неприкосновеността на личния живот, на онази област на личните взаимоотношения, възприемана сама по себе си като нещо свято, произлиза от идеята за свободата, която, независимо от религиозните си корени, едва ли е по-стара от епохата на Ренесанса или на Реформацията^[7]. При все това обаче унищожението й би довело до кончината на нашата цивилизация, на цялостния й нравствен мироглед.

Третата характеристика на това схващане за свободата е особено важна. А тя е, че свободата в този си смисъл е съвместима с някои разновидности на автокрацията или поне с липсата на самоуправление. Свободата в този смисъл се интересува главно от сферата на управление, а не от източника на властта. Едно демократично общество може на практика да лиши отделните граждани от доста свободи, които те биха имали в някое друго общество, а съществува и възможността либерално настроеният самодържец да разреши на поданиците си лична свобода в доста широки граници. Самодържецът, който оставя на поданиците си голяма свобода на действие, може да се нарече несправедлив, може да насърчава най-необузданото неравенство, да не се интересува нито от ред, нито от добродетели, нито дори от знания; но при условие че не ограничава свободата на хората или поне я ограничава много по-малко в сравнение с други режими, то той напълно отговаря на условията, които поставя Мил^[8].

В този смисъл свободата логически не е задължително свързана с демокрацията или самоуправлението. Самоуправлението, общо взето, може да гарантира запазването на гражданските свободи по-добре от някои други режими и привържениците на свободата го изтъкват именно поради тази причина. Но свободата на личността и демократичното управление не са задължително взаимно свързани. Отговорът на въпроса „Кой ме управлява?“, логически се отличава от отговора на въпроса „В каква степен ме ограничава даденото управление?“ В крайна сметка точно в това се и изразява съществената разлика между идеите за позитивната и негативната свобода^[9]. „Позитивният“ смисъл на понятието свобода се проявява, когато се опитаме да отговорим не толкова на въпроса „Какво точно съм свободен да правя или да бъда?“, колкото на въпросите „Кой ме управлява?“ или „Кой определя какво мога и какво не мога да бъда или да правя?“. Връзката между демокрацията и свободата на личността е доста по-крехка, отколкото смятат повечето защитници на тези две схващания. Желанието да управлявам сам себе си, или поне да участвам по някакъв начин в процесите, управляващи живота ми, е също толкова дълбоко, колкото и стремежът към свободно поле на действие, а исторически първото е дори по-старо. Но това са две различни желания. Разликата между тях е толкова голяма, че на нея в крайна сметка дължим силния сблъсък на различни идеологии, завладял съвременния ни свят. Защото това е то — „позитивното“ схващане за свободата: не свобода от нещо, а свобода да направиш нещо — да живееш по определен начин — което привържениците на „негативното“ схващане за свободата представят като състояние, което понякога с нищо не превъзхожда най-жестоката тирания, само че се явява под малко по-благовидна маска.