Айзая Бърлин
Две схващания за свободата (8)

VІ
В търсене на определено обществено положение

Исторически погледнато, тази тема може да се разглежда и от друга, не по-малко съществена гледна точка, при което смесването на свободата с побратимите й — равенство и братство, също води до не много либерални заключения. Откакто бива повдигнат за пръв път през ХVІІІ век, въпросът за това, какво точно представлява „индивидът“, остава без определен отговор и до днес, а значението му все повече нараства. След като съм член на обществото, всяко мое действие неизбежно влияе и бива повлияно от действията на другите. При по-внимателен анализ дори упоритите опити на Мил да отдели сферите на личния и обществен живот пропадат. Критиците на Мил не пропускат да отбележат, че всяка човешка постъпка може да има резултати, които да са във вреда на другите хора. Освен това твърдението, че съм социално същество, има много по-дълбок смисъл и не се изчерпва единствено с факта, че живея заедно с други хора. Нима това, което представлявам, не е поне в известна степен онова, което другите мислят и чувстват към мен? Когато се запитам кой съм аз и си отговоря: англичанин, китаец, търговец, незначителна личност, милионер, затворник — оказва се, че при един по-задълбочен поглед мога да се назова с някое от тези определения само защото останалите членове на моето общество ме причисляват към някоя група или класа, като в същото време тяхното определение съставлява важна част от названията, с които аз самият означавам най-същностните характеристики на моята личност. Аз не съм само разум без тяло. Не съм и Робинзон Крузо, сам на острова си. И въпросът не е само в това, че материалното ми съществуване зависи от взаимоотношенията ми с другите хора или че аз съм това, което са направили от мен обществените сили и отношения, а защото някои, може би дори всичките ми идеи за това какво представлявам аз, особено чувството ми за нравствена и социална идентичност, имат смисъл само като елемент (но тази метафора не бива да се пресилва).

Липсата на свобода, от която хората поотделно или на групи се оплакват, се оказва най-често просто липса на подобаващо признание. Аз може и да не се стремя към нещата, към които според Мил би трябвало да се стремя, а именно, защита срещу посегателства върху някои възможности за действие или върху онази територия, в рамките на която нося отговорност за действията си единствено пред себе си. Аз може и да не се стремя към рационалното организирано общество, нито към самоусъвършенстващото се битие на безстрастен учен. Единственият ми стремеж е може би просто да избягна пренебрежителното, покровителствено или пък презрително отношение; положението, при което с мен се отнасят като с нещо, което се разбира от само себе си, като с неодушевен предмет — накратко, да не се отнасят с мен като със самостоятелна личност със своя собствена индивидуалност, да не признават достатъчно моята неповторимост, да ме класифицират като член на някаква безлична група, като статистическа единица без свои собствени, специфични човешки черти и собствени цели и идеали. Аз се боря срещу това унизително за личността отношение, а не за равенство на правата, за свободата да правя каквото искам (мога, разбира се, да искам и тези неща); стремя се към положение, в което ще се чувствам (а ще се чувствам такъв, защото ще бъда признат за такъв) действаща и отговорна за действията си личност, чиято воля се зачита, защото волеизявлението ми се полага по право дори когато ме нападат или преследват за това, което съм, или заради онова, което съм избрал да направя.

Това е копнежът за социален статус и признание: „И най-големият бедняк в Англия живее като велик човек.“ Моето желание е да бъда разбиран и признаван дори тогава, когато това означава да бъда мразен. А единствените хора, от които мога да получа подобно признание и следователно да чувствам, че съм някой, са членовете на обществото, към което и аз принадлежа — нравствено, исторически, икономически и може би етнически^[1]. Моята индивидуална личност не е нещо, което бих могъл да отделя от отношенията си с останалите, нито пък от онези мои качества, които се определят от отношението на останалите към мен. Следователно, когато заявявам, че искам да бъда освободен от (например) положението си на политическа или социална зависимост, това, което в действителност искам, е промяна в отношението към мен от страна на онези, чието мнение и поведение ми помага да определя собствената си представа за моята личност.

А това, което важи за отделната личност, важи и за социалните, политическите, икономическите и религиозните групировки, или, с други думи, за хората, които осъзнават нуждите и целите си като членове на такива групи. По правило онова, което потиснатите класи или народи искат, не е нито просто невъзпрепятствана свобода на действие за членовете на своите групи, нито главно равенство на социалните и икономическите възможности, а още по-малко предоставяне на определено място в една органична безконфликтна държава, създадена от рационално мислещ законодател. Това, което те искат, е най-често признание (на класата, нацията или расата си) в ролята им на самостоятелен източник на човешка дейност, на самостойна единица със собствена воля, действаща в съответствие с тази собствена воля (независимо дали е добронамерена и законосъобразна или не), а не да бъдат управлявани, възпитавани, напътствани (било то и по най-незабележим начин), все едно че не са пълноценни хора и следователно неразполагащи с пълна свобода.

Това променя доста често рационалистичното разбиране, вложено от Кант в израза „няма по-голям деспотизъм от покровителственото отношение“. Покровителстването е деспотично не защото е по-тежко от откритата, брутална и безпросветна тирания, нито пък само защото принизява въплътения в мен трансцедентален разум, а защото е обидно за мен като човешко същество, за каквото аз се приемам и в ролята си на каквото съм решен да изживея живота си според собствените си (не непременно рационални или добронамерени) представи, като същевременно, което е и най-важното, заслужа признанието на другите. Защото, ако не получа обществено признание, бих могъл да се усъмня или изобщо да не разбера, че съм напълно независимо човешко създание. Тъй като аз съм в голяма степен онова, което чувствам и мисля, а това, което мисля и чувствам, се определя от преобладаващите в общността, към която принадлежа, мисли и чувства; а по думите на Бърк аз представлявам част от обществото не под формата на самостоятелна свободно изолируема частица като атома, а под формата на неотделима съставка (нека използваме това опасно, но неизбежно сравнение) на обществото. Аз бих могъл да се чувствам несвободен, понеже не получавам признатите в ролята си на самоуправляващо се самостоятелно човешко същество, но бих могъл да се чувствам несвободен и в ролята си на член на една изцяло или отчасти пренебрегвана група: тогава вече мога да се стремя към еманципирането на цялата си класа, социална група, народ, раса или професия. Аз бих могъл дотолкова да желая това, че в непреодолимия си стремеж към обществено признание да предпочета да бъда угнетяван или експлоатиран от някой член на собствената ми раса или класа, който обаче се отнася към мен като към пълноценен човек или съперник — с други думи, като с равен — отколкото с мен да се държат толерантно и доброжелателно представителите на някаква по-високопоставена и по-отдалечена от мен група, които не ме признават за това, за което аз бих искал да бъда смятан.

Такава е същността на великия стремеж към признание както от страна на отделния индивид, така и на цели групи, а в наши дни и на класи, професии, раси и народи. Може и да не получа „негативна“ свобода от страна на членовете на моята социална група, но те са членове на собствената ми група, ето защо те ме разбират така, както и аз тях, а това взаимно разбирателство ме кара да се чувствам някой. Тъкмо това желание за взаимно признание е причината, поради която членовете и на най-авторитарните форми на демократично управление често предпочитат това си положение пред най-просветената олигархия; това е причината жителят на някоя новоосвободена азиатска или африканска държава да роптае по-малко днес, когато е подложен на груб произвол от представителите на собствената си раса или народност, отколкото преди, когато е бил управляван внимателно, справедливо и добронамерено от представител на чужда социална група. Ако това остане неразбрано, то идеалите и поведението на цели народи, които по думите на Мил са лишени от елементарни човешки права, но които откровено споделят, че се радват на по-голяма свобода сега, когато притежават такива права в много по-малка степен отпреди, ще си останат неразрешима загадка.

Желанието за обществено признание и определен социален статус обаче не може да се отъждествява със стремежа към свобода на личността, все едно дали в „негативния“ или в „позитивния“ смисъл на думата. Признанието е нещо, от което хората изпитват не по-малка потребност и за което се борят с не по-малка страст, отколкото за свободата — то е много близко до свободата, но не бива да се отъждествява изцяло с нея. Въпреки че признанието предполага негативна свобода за групата като цяло, то е много по-тясно свързано с понятия като солидарност, братство, взаимно разбирателство, потребност от еднакви условия за работа, всичко онова, което понякога — но погрешно — се нарича социална свобода. Понятията от социално-политическата сфера са по необходимост доста мъгляви и неточни. Опитите да се прецизира политическият речник биха го направили напълно безполезен. Но и да си служим с думите без никакви ограничения не би било много полезно за истината. Най-същественото в идеята за свободата както в „позитивния“, така и в „негативния“ й смисъл, е възпирането на някого или нещо — на другите, които биха се опитали да навлязат в неприкосновеното ми поле на действие, да ми натрапят своята воля или някакви мании, страхове, неврози или ирационални подбуди — все нашественици или потисници в една или друга форма. Стремежът към признание е стремеж към нещо по-различно: към обединение, разбирателство, единство на интересите, живот на взаимна зависимост и взаимна саможертва. Единствената причина, поради която хората могат да твърдят, че подчинявайки се на абсолютната власт на един диктатор или самодържец, са по-свободни, е объркването на стремежа към свобода с дълбоко залегналия универсален копнеж за обществено признание и разбиране, който се усложнява още повече от факта, че второто често се отъждествява с идеята за самоопределение и самоуправление в обществото, при което онова, което трябва да се освободи, вече не е отделният индивид, а „общественото цяло“.

Много е писано по въпроса за това колко погрешно е да се разглежда социалната група като сбор от отделни личности или единици, чийто контрол и дисциплина представлява просто самодисциплина и доброволен самоконтрол, при което отделният индивид си остава напълно свободен. Но дори и да възприемем „органичния“ възглед по този въпрос, дали би било редно или полезно да наречем желанието за обществено признание и положение в обществото желание за свобода в някакъв трети смисъл на тази дума? Вярно е, че групата, от която се търси съответното признание, трябва сама по себе си да притежава в известна мяра „негативна“ свобода — а не да бъде контролирана отвън — защото инак даденото от нея признание не би представлявало особена ценност за притежателя му. Но дали борбата за по-висок социален статус, дали желанието да се издигнеш над дадено унизително положение може да се нарече борба за свобода? Въпрос на педантичност ли е да ограничим значението на думата в основните, определени по-горе значения или трябва, както подозирам, да направим опасната крачка да наречем всяко подобрение на социалните условия, в които живее човек, нарастване на неговата свобода; дали това не би направило смисъла на думата свобода дотолкова разтеглив и неясен, че той на практика да стане неизползваем? При все това обаче не можем просто да отхвърлим случая, твърдейки, че това е просто смесване на понятието за свобода с понятия като солидарност, братство, равенство, или различни комбинации помежду им; та нали желанието за обществено признание в много отношения е тясно свързано с желанието за независимо действие и волеизява.

Както и да наречем този стремеж към свобода, само най-повърхностната теория би приела, че аналогиите между индивид и група, сравнението с организъм и смесването на различните значения на думата свобода, са просто резултат от грешни изводи, дължащи се или на твърдението, че отделни неща си приличат там, където в действителност се различават, или на семантично недоразумение. Жертвата на онези, които са готови да дадат собствената си и тази на другите свобода в замяна на общественото си признание като група, както и личното си признание в рамките на групата, не е просто пожертване на свободата в името на сигурността, на защитено местенце в една хармонична йерархия, където всеки човек и всяка класа заемат определеното им място и са готови да заменят мъчителната привилегия да избират — „бремето на свободата“ — срещу спокойствието, удобството и относително безметежното съществуване при една авторитарна или тоталитарна структура. Несъмнено е, че такива хора и такива стремежи съществуват, че подобни саможертви на личната свобода на индивида са възможни и в действителност често стават. Но би било изключително погрешно в наше време да приемем, че това е причината, поради която национализмът или марксизмът се харесват толкова много от народите, управлявани дълго време от чужди управници, или от класите, чийто живот се е определял изцяло от други класи в полуфеодалните или други строго йерархично организирани общества. Техните стремежи са много по-близки до онова, което Мил нарича „стремеж към себеизява у дивака“, само че изразени в една колективна обобществена форма. И наистина, повечето от причините, които го карат да се стреми към свободата — голямото значение, което той отдава на безстрашието и непримиримостта, на стремежа на индивида да наложи собствените си възгледи, преодолявайки съпротивата на преобладаващото мнение; значението на силната, независима от нищо и никого личност, неподдаваща се на манипулации от страна на официално признатите законодатели и управници в обществото — трудно могат да се съвместят с идеята за свободата като ненамеса в сферата на дейност, но затова пък се доближават силно до стремежа на хората да бъдат оценявани по достойнство, да им се признава способността да живеят самостоятелно, да имат свое собствено, оригинално, „автентично“ поведение, дори ако последствията от това биха били обществено порицание, обществено насилие или законова възбрана.

Този стремеж към налагане на „личностните“ характеристики на моята класа, група или народ е свързан, от една страна, с отговора на въпроса „Какви да бъдат рамките на властта?“ (тъй като групата не бива да се подчинява на никакви външни господари), а от друга, при това много по-тясно, с отговора на въпроса „Кой да ни управлява?“ — да ни управлява добре или зле, по-либерално или по-деспотично — но преди всичко „Кой?“. Отговори от рода на: „чрез представители, избрани по собствената ми и на другите необременявана от нищо и никого воля“, или „от всички нас на редовно свиквани общи събрания“, или „от най-добрите“, или „най-мъдрите“, или „от народа, представен от тази или онази личност или институция“, или „от богоизбран предводител“ са все отговори, които логически, а понякога и социалнополитически, нямат нищо общо с онази степен на „негативна“ свобода, която индивидът изисква за себе си или за групата, към която принадлежа. Ако приемем, че отговорът на въпроса „Кой да ме управлява?“ е някой или нещо, което аз мога да представя за „мое собствено“, например нещо, което ми принадлежи или на което аз принадлежа, то тогава бих могъл, служейки си с понятия като братство и солидарност, заедно с част от подзначенията на „позитивното“ схващане за свободата (което и без това е трудно да се дефинира много точно), да определя това нещо като някаква хибридна форма на свободата; във всеки случай като нещо, което стои може би по-високо от всички останали идеали на нашето време, но което не съответства напълно на нито едно от известните ни понятия. Всички, които са успели да постигнат този идеал за сметка на „негативната“ си по израза на Мил свобода, определено вярват, че са постигнали „свободата“ си в този доста объркан, но пламенно защитаван смисъл. Изразът „да служиш, означава да си напълно свободен“, може да се отдели от чисто религиозния си смисъл и на мястото на божеството да се издигне държавата, народът, расата, общото събрание, диктаторът, семейството или близките ми, дори аз самият, без понятието „свобода“ да се изпразни от съдържание^[2].

Явно всяко тълкуване на свободата, колкото и необичайно да е, трябва задължително да включва поне частица от така наречената „негативна“ свобода. Необходимо е да има някаква територия, в чиито граници да мога да действам безпрепятствено. Никое общество не лишава членовете си изцяло от свобода; човек, който не разполага с възможността да направи каквото и да било по своя собствена воля, не може да бъде смятан за морално отговорен за действията си; от законова и нравствена гледна точка той не може да се признае за пълноценен представител на човешкия род дори ако от физиологична или биологична, дори от психологическа гледна точка някой реши все пак да го определи като човешко същество. Предтечите на либерализма — Мил и Констан — не се задоволяват с този минимум: те изискват такава степен на ненамеса, която да е съвместима с минималното, но необходимо условие за съществуването на обществен живот. Изглежда невероятно, че този краен възглед за свободата се защитава от незначителен брой представители на високо културните и високо осъзнати слоеве на обществото. Огромното мнозинство почти винаги предпочита да пожертва подобен вид свобода в името на някакви други цели: сигурност, положение в обществото, благоденствие, власт, добродетели, възмездие на оня свят; или пък справедливост, равенство, братство и други подобни ценности, които са изцяло или отчасти поне несъвместими с осъществяването на идеята за индивидуална свобода в най-голяма степен, а от своя страна такава свобода не е необходимо условие за личната им реализация. Не стремежът към Lebensraum^[3] за всекиго е породил бунтовете и освободителните войни, в които хората и днес, както и в миналото, са готови да отдадат живота си. Хората, които се сражават за свободата, обикновено се борят за правото да бъдат управлявани от себе си или от свои представители — управлявани крайно строго, ако е необходимо, като спартанци, почти изцяло лишени от лична свобода, но по начин, позволяващ им да вземат участие или поне да вярват, че вземат участие в законодателната или административната власт, управляваща колективния им живот. А хората, които правят революциите, обикновено под свобода разбират завземането на властта от една определена секта на вярващите в дадена доктрина, или от една класа, или някаква друга по-стара или нова социална група. Тяхната победа неизбежно носи неприятни последствия за онези, които са изместени от властта, а самите те на свой ред също понякога репресират, поробват и изтребват огромни количества човешки същества. Въпреки това революционерите обикновено смятат за необходимо да твърдят, че независимо от всичко са застъпници за свободата, за „истинската“ свобода, като претендират за универсалност на идеалите си, към които по право „истинската същност“ дори и на онези, които им се противопоставят, би трябвало да се стреми, макар те да са изгубили верния път към целта или да са объркали самата цел поради морална или духовна слепота. Всичко това стои доста далеч от схващането на Мил за свободата, която би могла да бъде ограничавана единствено когато съществува опасност да навредиш на другите. Неразбирането на този психологически и политически факт (който неизменно дебне иззад привидното двусмислие на думата „свобода“) най-вероятно е и причината някои съвременни либерали да живеят с погрешна представа за света, в който живеят. Исканията им са ясни, каузата им — справедлива, но те не отчитат многообразието на основните човешки потребности. Не отчитат и изобретателността, с която хората понякога си служат, за да докажат, че пътят за постигането на един идеал води също и до неговата противоположност.