Димитър Пеев
Фотонният звездолет (7)

Борбата с магнитната стихия

И все пак космическият облак още не бе победен.

Към всеки пулт, във всяка кабина, помещение, навсякъде, където можеше да се озове човек, имаше алармена сигнализация. Включването ѝ означаваше, че всички, абсолютно всички, дори спящите, трябва веднага да облекат космическите си скафандри и да се явят незабавно на определените им места. Сигналът за всеобща аларма означаваше, че корабът е застрашен от непосредствена гибел. Това беше пронизителен сигнал, способен да разбуди и мъртвите, сигнал, от който сърцето леденееше. Този сигнал означаваше смърт, предстояща, неизбежна смърт. През време на цялото ни пътуване той прозвуча само веднъж. Даде го майка ти — Рубина.

Никой не знаеше причината за тази изключителна мярка. Облякохме защитните костюми и се затичахме към кабината за управление на магнитните контейнери, откъдето бе даден тревожният сигнал. Очаквахме всеки миг да се случи ужасното — удар, който да ни смачка в някоя от стените, или ослепителната светкавица на експлозията.

Щом чу, че влизаме, Рубина, без да се обръща, се отпусна омаломощена, потъна дълбоко в креслото си. Лицето ѝ, пепелносиво, цялото покрито с едри капки пот, бе смалено, състарено. А очите ѝ, разширени до неимоверни размери, вторачени, сякаш стъклени, гледаха огромния зеленикав екран.

Сивкавочерният овал, представляващ двеста и петдесет тона антижелязо, леко се полюляваше и пълзеше към горната стена. Очите ни като омагьосани следяха движението му. За миг поспря, сякаш се поколеба, и след това устремно започна да пада надолу и малко вляво. Всички ние инстинктивно посегнахме към командния лост, но ръката на Рубина ни изпревари — завъртя регулатора, усили свръхнормално магнитното поле в контейнера. Страшната грамада подскочи като ужилена, едва не докосна горната стена. Но Рубина отново изключи аварийното ръчно управление. Автоматичният регулировчик пое настройката на магнитните силови полета. Овалът заплава пак някъде в средата на екрана, неспокоен, колебаещ се, готов всеки миг да се устреми към стените.

— Кой номер контейнер е това? — запита тихо Регул.

— Всичките! Включила съм синхронно всички контейнери — гласът на Рубина бе неузнаваем, пресипнал. — Пресичаме пулсиращо магнитно поле. Добре че…

Като изхвърлена от пружина, Рубина подскочи. Ръцете ѝ заработиха трескаво по разноцветната командна клавиатура. Облакът на екрана бе избледнял за миг и бе започнал да се разлива, да се издува, сякаш искаше да запълни цялото пространство. Но светкавичните движения на Рубина успяха да го приберат и той пак се оформи, доби ярко очертани контури.

— Ето… това се случва за втори път… — Рубина шепнеше на пресекулки. — Полето действува неравномерно… смущава разположените външно контейнери по различен начин… автоматите не могат да се справят… и аз… боя се, че и аз не ще се справя… затова алармирах…

Космическият облак, който пресичахме, имаше сложна, влакнеста магнитна структура. Тя влияеше върху защитното поле на звездолета, върху магнитните силови линии, които удържаха грамадите от прахообразно антижелязо в контейнерите. Резките, непредвидени в програмата на кибернетичните регулировчици изменения на космическото магнитно поле смущаваха работата на настройващите автомати. А това грозеше с ужасна, грандиозна експлозия. Достатъчно бе в един от многобройните контейнери антивеществото да докосне стените му и щеше да последва чудовищен взрив. За милионна част от секундата целият гигантски, пет километра дълъг звездолет, тежащ стотици хиляди тонове, щеше да се превърне в пронизващи лъчения.

Разбираш ли, Астер. Той нямаше да се повреди, нямаше да се разруши, нямаше дори да се изпари, а направо щеше да се превърне в гама и рентгенови лъчения, във всепроникващи фотони. След години Лунната станция може би щеше да улови, че в района на съзвездието Центавър е възникнал точковиден, мигновен източник на мощни електромагнитни лъчения. Хората вероятно щяха да разберат, че звездолетът, че „Земя-1“ е престанал да съществува.

Рубина посегна да избърше потта по челото си, но не успя. Ръцете ѝ мигновено се насочиха към клавиатурата и със светкавични движения заиграха върху разноцветните бутони. Тя беше красавица, мургава южна красавица, но в този момент изглеждаше почти страшна. Чертите на побелялото ѝ лице се бяха болезнено изопнали, а очите… очите ѝ сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си.

Ние всички се бяхме навели инстинктивно напред, искахме, но не смеехме да ѝ помогнем. Сумарният образ на стотиците елипси от антивещество току се разливаше и само Рубина в този миг знаеше къде и как да измени напрежението на магнитното поле, за да не настъпи катастрофата. Ако някой от нас би се осмелил да докосне командното устройство, вероятно щеше да наруши и без това обърканата система на регулиране, щеше да внесе дисонанс в хармонията, която търсеше, напрегнала всички сили, майка ти — така както би нарушил хармонията неопитен пианист, ако чукне някой клавиш, докато виртуозът свири. Но този път хармонията — това беше нашият живот, съществуването на кораба, а дисонансът щеше да означава мигновената ни смърт.

Щом контурът се очерта пак релефно и ярко в центъра на екрана, Рубина, едва дишайки, прошепна:

— Помогнете… помогнете… Телур, отделям вътрешния пояс в самостоятелно командуване… на трети пулт… поеми го ти…

Спокоен както винаги и само малко по-бързо Телур седна вляво от нея. Екранът пред него вече светеше и там плаваше друго, също такова елипсовидно тяло — сумарният образ на грамадите антижелязо, плаващи във вътрешните контейнери.

— Селена, ти си по-бърза… на теб ще прехвърля най-външния пояс… на втори пулт… Те са малко, но са най-опасни, най-силно се влияят от промените в космическото магнитно поле… Внимавай!

Едва седнала пред светналия екран, Селена се нахвърли върху клавиатурата. Тя сякаш не изпитваше никакво вълнение. Лицето ѝ бе каменно, спокойно, безразлично. Сега тя не мислеше за опасността, за смъртта. Докато ръцете ѝ подскачаха по клавишите, докато очите ѝ фиксираха екрана, а умът ѝ съобразяваше със скоростта на електронна сметачна машина, духът ѝ се носеше далеч, вероятно из безкрая на Вселената, невъзмутим, отсъствуващ, надживял страха. Тя беше така по своему спокойна, сякаш изпълняваше учебно занятие по отстраняване на евентуална опасност.

Атаир предложи да смени Рубина, но тя отсече властно: „Не!“ и остана пред пулта си.

— Полето мени силата си през сто секунди — обади се Регул. Още в самото начало той се бе отделил, започнал бе да изследва интензивността и структурата на космическото магнитно поле. — Пресичаме сякаш намотки, разположени една до друга през десет милиона километра. След пет секунди очаквайте ново изменение… Ето!

Регул поиска да каже, че ще се постарае до следващия удар да пренастрои кибернетичните автомати, за да поемат те регулировката, но не посмя. Видя, че по всички екрани сивкавите облаци се залюляха, заиграха, започнаха да се разливат. Другарите му, напрегнали всичките си духовни и физически сили, се мъчеха да спрат движението на грамадите антижелязо, да ги уравновесят и върнат в средата на контейнерите. И той замълча, за да не ги отвлича, да не ги смути.

Докато тримата се бореха с магнитната стихия, докато поддържаха равновесието в контейнерите, Регул наблюдаваше и измерваше измененията във външното магнитно поле, записваше действията на операторите. Той имаше на разположение само някакви си сто секунди да подбере и вложи новата програма в кибернетичните регулатори, за да могат те да поемат управлението на магнитните контейнери. Всички разбирахме, че хората не ще могат да издържат още много пъти това напрежение, че всеки миг можеха да допуснат някоя малка грешка в командите и да унищожат кораба.

Сякаш невидима светкавица, сякаш беззвучен гръм порази всички ни. Рубина не извика. Рубина не помръдна. И все пак всички чуха безмълвния ѝ вик на ужас. За миг, за част от секундата ръката ѝ се бе поколебала и в един от контейнерите облакът от антивещество се бе доближил на недопустимо разстояние до стената на контейнера и тя веднага засвети. На аварийния екран замига голяма червена цифра: „313“ — номерът на повредения контейнер.

Бялото сияние видяха само Рубина и застаналият зад креслото ѝ Атаир. А нещастието го почувствуваха всички. Ръцете за миг замръзнаха, сърцата престанаха да бият, мислите изчезнаха.

Преди още Рубина да се опомни, ръцете ѝ, водени сякаш от някаква вътрешна сила, задействуваха отново.

— Поеми сектора! Аз ще управлявам само повредения… — успя да извика тя и се дръпна встрани.

Но на освободеното място седна не Атаир, а Талия. Атаир бе излязъл от командната кабина. Разбрал всичко преди другите, той вече бързаше към контейнерите.

Сега Рубина управляваше един-единствен контейнер, но контейнер повреден. Катастрофата и този път ни отмина, но ни остави страшна угроза. Някаква нищожно малка част от антивеществото, милиардна част от милиграма, се бе докоснала до стената и я бе разтопила или повредила магнитните инсталации. Това беше почти равностойно, защото там равновесието беше вече нарушено. И сега Рубина трябваше да жонглира, да се бори сама, без помощта на кибернетичните регулатори. А това беше борба със смъртта. Колко минути можеше да издържи тя на страшното изпитание?…

До резервоарите с антивещество имаше почти два километра разстояние. За да не губи време, Атаир изпусна отведнъж въздуха на междинната камера. Вълната го тласна силно в стената, но той, без да обръща внимание на удара, изскочи в дългия коридор, разположен по надлъжната ос на звездолета. Тук нямаше изкуствена тежест, тук нямаше въздух. Без да изчаква полагаемите се три минути за привикване към състоянието на безтегловност, Атаир включи ракетния двигател на космическия си скафандър и се понесе стремително по тесния коридор.

Огромното нервно напрежение му помогна да не почувствува привичното гадене, свързано с преминаването в безтегловност. Но как не се удари в стените при максималната скорост, която бе развил ракетният му двигател, Атаир не разбра. Впрочем той и не се замисли за това. Цялото му внимание бе насочено напред, към повредения контейнер.

Скоро, неочаквано скоро, се мярна дъното на коридора, „Сектор три“ и Атаир се отби в страничния коридор. Наредени през няколко метра, контейнерите с нищо не подсказваха страшните енергии, скрити зад стените им. Ето го и контейнер 313.

Атаир се огледа. Най-близкият опразнен контейнер бе 309. От него можеше да се вземе и замени повредената част на стената.

Колко предвидливи бяха все пак конструкторите! Там, където магнитната инсталация се бе повредила от допира, боята на контейнера бе променила цвета си. От стоманено-сивкава тя бе станала бледооранжева. А шевовете, очертаващи излязлата от строя част на стената, се бяха оцветили в тъмночервено. Те изглеждаха сега като кървящ разрез на рана.

Атаир демонтира съответната част от опразнения контейнер. И едва сега, когато посегна да отвори повредения контейнер, осъзна къде се намира, какво се готви да извърши.

Отвсякъде го обкръжаваха хиляди тонове антивещество. Във всички контейнери работата на магнитните полета, поддържащи грамадите антивещество в плаващо състояние, бе смутена. Контейнер 313, който той сега трябваше да отвори, бе въобще повреден. На не повече от метър разстояние от него се намираха двеста и петдесет тона свръхконцентрирана, всеунищожаваща енергия. Как щеше да се държи тя, когато махнеше повредената част от стената? Нямаше ли с това да наруши окончателно равновесието? Щеше ли Рубина да съумее да овладее само с останалите магнитни инсталации антижелезния облак? Нямаше ли сивкавият прах да излезе навън, да полети към лицето му?…

Едва когато се завърна в командния пункт, Атаир почувствува силата на изживяното нервно напрежение. Той се отпусна смазан в креслото и с пресъхнали устни изрече: „Готово!“ Насреща му, вече свалила скафандъра си, седеше Рубина. Тя цялата се тресеше. Телур държеше ръцете ѝ, а Талия милваше слепналите ѝ, мокри от студената пот коси.

Само Регул продължаваше да наблюдава екраните. Той контролираше успешно ли изпълняват кибернетичните автомати новата си програма за управление на магнитните контейнери с антивещество.

След няколко часа, когато нервната ѝ криза попремина, Рубина ни каза:

— Страшно изпитание! Да знаеш, че в една секунда се решава всичко и да пропуснеш тази секунда!

Повече нищо не сподели с нас, но дни наред беше непривично унила, мълчалива.