Димитър Пеев
Фотонният звездолет (13)

Поселение номер едно

Щастливи бяхме, че намерихме такава подходяща планета, която с щедра ръка ни предлагаше всичко, от което се нуждаехме.

Тя по нищо не напомняше Земята и въпреки това ние бяхме много доволни от находката си. Неогеа ни се струваше като търсения обетован свят, в който сме попаднали след шестнадесет години лутания и страдания из безбрежния Космос.

Ако на тази планета попаднеха по някаква фантастични случайност хора от древността, те мигновено биха загинали. Тук те нямаше да намерят нито въздух за дишане, нито вода за пиене. Атмосферата се състоеше от азот, аргон, водород и от отровния газ метан. Водата, вечно замръзнала, покриваше с ледена кора повърхността на планетата. Сковаващ студ господствуваше в този тъмночервен свят. Денем температурата рядко се качваше над минус сто градуса, а през нощта падаше и до двеста градуса под нулата. Тогава мъглите от метан и аргон замръзваха и покриваха с ледения си саван старата кора. Тук вишневото слънце едва мъждееше и никак не грееше. Тук те нямаше да намерят нито едно растение, нито едно животно. Те щяха неминуемо, веднага да загинат.

Но ние не се нуждаехме от милостите на Природата, ние знаехме и можехме сами да създадем нужния ни свят.

Въздух, вода, храна, топлина, светлина — всичко, каквото беше нужно за живота, ние умеехме да произвеждаме, където и да се намирахме. Достатъчно беше да разполагаме с първичните суровини, с подходящо вещество и с енергия, преди всичко с енергия.

Да, за всичко, което ние искахме тук да създадем, беше нужна енергия, гигантски количества енергия.

Хилядолетия наред човечеството е познавало един-единствен извор на енергия — Слънцето. Растенията и животните, с които се е хранело и отоплявало, по-късно каменните въглища и нефта, които е изгаряло в машините си — това са били все зрънца концентрирана слънчева енергия. Но на Неогеа нямаше нито растения и животни, нито въглища и нефт. А лъчите на Проксима бяха така слаби и бедни, че не можеха за нищо да ни послужат.

При тръгването звездолетът бе зареден с гигантски количества енергия. Но тя бе изразходвана, за да преодолеем чудовищното разстояние от четиридесет билиона километра, за да наберем скоростта от сто хиляди километра в секундата и след това да я погасим. И сега контейнерите на звездолета бяха празни. Известни, не съвсем малки резерви термоядрено и химическо гориво ние още притежавахме. С него движехме ракетите си, използувахме го за отопление и осветление. Но то скоро щеше да се свърши. Затова първата ни грижа беше да загребем от неизчерпаемия океан енергия, която планетата криеше.

Химическите анализи, извършени още от разузнавателните танкетки, показаха, че на Неогеа има всичко, каквото ни е нужно. Сега ние ги доуточнихме и установихме, че водородът на тази далечна планета съдържа стократно повече деутерий, отколкото на Земята. А деутерият, тежкият водород, беше „горивото“ на нашите плазмени термоядрени централи.

На края на платото, на брега на Рубиновото езеро, построихме първата ни електроцентрала. Сглобихме я само за седем денонощия. И на осмия ден тя даде ток — милиони киловата електрическа енергия.

Водород имаше навсякъде, във всички възможни агрегатни състояния, в различни химически съединения: като атмосферен газ, като течен метан, като вледенени амоняк и вода. Роботите къртеха и пренасяха блокове направо от близкото езеро, химическият сепаратор отделяше от съединенията деутерия и пречистен го подаваше на плазмения генератор. Там тежкият водород „изгаряше“, превръщаше се в хелий и ни отдаваше скритите си термоядрени енергии.

Сега ние бяхме богати. Богати с неизчерпаема енергия. И това ни правеше силни и смели.

Ракетите сновяха редовно между базата на планетата и звездолета, пренасяха съоръжения, машини, апарати. Демонтирахме голяма част от помещенията на кораба и ги построихме наново върху платото. Сега то заприлича на малко селище.

Първи дадоха продукция химическият и металургичният завод.

Кислород се съдържаше в замръзналите вода и въглероден двуокис на езерото; азот имаше в атмосферата и в амоняка; въглерод — в метана и във въглеродния двуокис. Намерихме и почти всички други елементи, макар и в по-малки количества. И химическият завод започна да произвежда чист въздух за дишане на хората и животните, въздух, наситен с въглена киселина за оранжериите, всевъзможни пластмаси, торове — всички продукти, които ни бяха нужни. Металургичният завод черпеше основните суровини на своето производство направо от железноникеловата скала, върху която бяхме кацнали. Автоматизираните му станове изготвяха нови помещения, машини, всякакви инструменти и апарати, роботите. Поселението растеше, превръщаше се в благоустроено градче.

Ти не беше навършил четири години, когато напуснахме Неогеа и почти не помниш нашето поселение. Ние те лишихме от радостта да отраснеш сред цветя и дървета, да тичаш по зелената трева, да се грижиш за всевъзможни животни. А там, в оранжериите и в зоологическите помещения на поселението ни имаше всичко. Но не тъжи. Земята ще ти предложи хилядократно повече такива радости. Ти ще имаш възможност да береш цветя и да се разхождаш сред горите ѝ, да опознаеш хиляди видове животни в резерватите ѝ, да се наслаждаваш на живата природа. Ти ще можеш да изживееш всичко, от което те лиши странната ти съдба да си звезден човек. Ако това, разбира се, ще може да ти достави радост.

На Земята в многобройните резервати се пазят всички видове животни и растения, които културното човечество е заварило. Но ние взехме със себе си само „най-полезните“ видове. Взехме ги като зародиши, които трябваше да отгледаме на чуждия свят.

В специални инсталации, добре пазени, звездолетът пренасяше семена на много видове земни треви, зърнени растения, зеленчуци и плодни дървета; зародиши на разнообразни риби, птици и дори бозайници.

И ние построихме подходящи за отглеждането им помещения — херметически изолирани от външния враждебен свят, добре отоплявани и осветлявани, снабдени винаги с чист въздух.

Първите няколко тона изкуствена почва, произведена в химическия завод, послужиха за отглеждането на гъби. Но скоро на масата ни започнаха да се появяват нови и нови зеленчуци, плодове. Оранжерията ни заемаше само един декар площ, но високопроизводителните видове, които отглеждахме, ни обезпечаваха предостатъчно растителна храна. Та нали целият екипаж на звездолета възлизаше на седемнадесет човека.

Щом оранжерията започна да дава достатъчно храни, пристъпихме към обзавеждането на зообазата. Птиците и рибите се отглеждаха просто. И скоро ние разполагахме с богато пернато стопанство. В десетте аквариума плаваха множество вкусни речни и морски риби. Зайци имахме от първия момент, тъй като ги пренасяхме живи в звездолета. По време на пътуването ни те ни доставяха единственото прясно месо. Сега обаче трябваше да развъдим свини и при възможност дори крави. А тях ние носехме като консервирани зародиши, които трябваше да отгледаме изкуствени условия.

Първият месец след пристигането ни, докато изграждахме поселението с жилищата, лабораториите, оранжериите и зоосектора, заводите и електроцентралите, беше най-приятният, най-веселият.

Тази творческа, увлекателна работа дотолкова ни погълна, че ние построихме значително повече помещения, разширихме прекомерно оранжериите, създадохме обширна градина с цветя и декоративни растения. Ние съзнавахме, че строим излишни помещения, но никой не искаше да се лиши от това удоволствие след шестнадесетте години напрежение по време на пътуването.

Край на този период сложи Регул.

— Ние не сме дошли тук, за да бъдем градинари и животновъди. Нищо лошо няма, че ще притежаваме обширна градина с ароматични, пъстри цветя, с красиви дървета. Там можем да се разхождаме, да си почиваме. Това е добре. Но в нашето увлечение се крие нещо друго, което вие или не схващате, или не искате да осъзнаете. И то не ми харесва.

Разговорът се поведе след вечерята, в онова приятно време преди лягане, когато коментирахме извършеното през изтеклия ден и обсъждахме програмата за утре. Като винаги, Регул заговори внезапно, неочаквано, малко рязко и остро. Ние прекъснахме разговорите си, но никой нищо не го запита и Регул продължи.

— Изглежда, че ще трябва да ви кажа какво не ми харесва в нашето поведение. Държим се като деца, които се радват на възможността да си поиграят. А ние не сме слаби, неразумни деца и не сме дошли тук да си играем, а да изпълним една тежка и отговорна задача. Ние все още дори не сме започнали да проучваме планетата, не сме определили къде да построим инсталациите за производството на антивещество, а пилеем времето си в излишни работи, които говорят за нашата слабост.

— Защо пък слабост? — не се стърпя Рубина. — Какво лошо има в това, че ще притежаваме градина за отмора, че животните ни ще разполагат с просторни помещения, че оранжериите ни ще дават изобилно, дори излишни плодове. Какво пак не ти харесва, Регул?

— Пак и винаги не ще ми харесва, когато виждам нерационална загуба на енергия, на материали и преди всичко на невъзвратимото време…

— Време! — прекъсна го Талия. — Време имаме. По предварителния план са предвидени деветдесет до сто дни за настаняване и обзавеждане.

— Този план е съставен на Земята, без да се има предвид тукашната обстановка. Сега той вече няма значение. Намерихме по-благоприятни условия, организирахме живота си за тридесет дни вместо за сто. Нима останалите седемдесет ще трябва да ги пропилеем в излишни строежи? Но не това е важното. Неприятно ми е, че тази ни дейност говори зле за моралното ни състояние. Пристигат някакви си наплашени двуноги на тази планета, след като са треперили за живота си през течение на шестнадесет години, и сега, успокоени преждевременно и без достатъчно основание, започват да вилнеят, да показват силата си, могъществото си. И кому? На мъртвата планета! Прожекторите осветяват цялото плато. Това са седемстотин хиляди киловата! Защо? Да не би да се боите от тъмнината?

— Ех и ти, Регул — обади се сърдито Селена. — Каква ти пречи светлината, щом тя радва очите ни. Електроцентралата работи на минимален режим и пак не можем да оползотворим цялата ѝ продукция.

— Заводът за антивещество още не е свален от звездолета, още не е намерено дори мястото, където ще го построим, а ние създаваме луксозни градини, просторни зайчарници, огромен аквариум. Те никому не са нужни. На мен поне не са нужни. Аз ще се почувствувам силен и могъщ, доволен, че съм изпълнил дълга си пред изпратилото ме човечество, когато видя напълнени всички контейнери на звездолета с антивещество. И никакво друго наше постижение не ще ме задоволи. Предлагам и на всички вас да се стреснете, да размислите върху смисъла на досегашните ни „невинни забавления“. Те са слабости и нищо повече!

— А какво предлагаш ти? — запита го Атаир.

— Настоявам незабавно да изготвим плана за проучването на планетата. Да намерим подходящо място за строежа на завода. Да го свалим от звездолета и да го монтираме. Да го пуснем в действие и да започнем най-сетне сериозна работа. Държите се, сякаш нямате намерение да се връщате, а ще векувате тук.

Думите на Регул бяха сурови, звучаха неприятно. Но никой не му възрази. Той беше прав. И от следващия ден заводите ни заработиха по нова програма.