Димитър Пеев
Фотонният звездолет (20)

Отчаянието

Заводът вече не съществуваше. След няколко месеца, облечени в костюмите за висша космическа защита, ние се решихме да прелетим над мястото, където бе разположен.

От постройките нямаше нито следа. И островът, железноникеловият остров, дълъг три и половина километра, се бе изпарил. На мястото зееше гигантска, страшна яма, сега вече покрита с дебел слой замръзнали газове. Чудовищната експлозия бе предизвикала допълнителни термоядрени реакции. И сега техните лъчения правеха недостъпен още за дълго време този район. Но ние нямаше какво повече да дирим там. Всичко, което се бе намирало в радиус от няколко километра, в страшния миг се бе превърнало в йонизирани газове.

Какво бе предизвикало експлозията? Виновен ли беше Фотон?

На тези въпроси никой не можеше да отговори. Нямаше и следи, по които да съдим за причината на ужасното, непоправимо нещастие.

Може би… Колко „може би“ минаваха през умовете ни в тези тежки, страшни дни.

Може би въпреки прецизното пречистване на изотопите в канала се бе промъкнало чуждо вещество и бе нарушило равновесието на процеса по превръщането на желязото в антижелязо. Може би енергоцентралата е изменила режима за подаване на електрически ток, магнитното поле е отслабнало и е изпуснало плазмата до стените на каналите. Може би някакви външни, непредвидени от нас фактори на планетата — магнитни аномалии, внезапни космически лъчения, гравитационни смущения — са разстроили работата на управляващите и контролните автомати. Може би Фотон, разстроен нервно, е допуснал грешка, не е видял своевременно опасността. А когато Телур е поел управлението, вече е било късно. Колко още „може би“ смущаваха мислите ни.

Едно беше ясно. Телур и Рубина са разбрали, че катастрофата може всеки момент да унищожи завода. Затова са отправили предсрочно ракетата с недонапълнен контейнер. Тя пристигнала на звездолета, натоварена с двеста и тридесет тона антивещество. По програма е трябвало да бъде изпратена след двадесет часа. Но те са разбрали, че опасността е съвсем непосредствена, че не могат да изчакат. Било им е ясно, че заводът може всеки миг да експлодира. И не са избягали. Дори не ни съобщиха за страшната възможност. Останаха в завода, опитаха се да го спасят. Въпреки всичко. Въпреки че ти, Астер, съществуваше.

Благодарение на самообладанието им, на предвидливостта им, те предотвратиха още по-голямо нещастие. Бяха избухнали само няколко килограма антивещество. А какви ли щяха да бъдат последиците, ако се бяха възпламенили и останалите двеста и тридесет тона? Килограмите разтърсиха планетата, осветиха спътниците ѝ, предизвикаха страхотен ураган, многогодишни смъртоносни лъчения. А ако бяха експлодирали и останалите двеста и тридесет тона? Дали нямаше да направят цялата планета необитаема? Дали нямаше да унищожат и нас, и теб?

Ние не знаехме истинските причини на катастрофата, не знаехме защо Телур и Рубина са постъпили така, а не по друг начин. Но всички ние бяхме абсолютно убедени в едно — че жертвата им не е била безсмислена. Те с ясен ум и горещо, изпълнено с любов към нас сърце, са приели доброволно смъртта. И затова ще им бъдем вечно благодарни. Те загинаха не случайно, а съзнателно, загинаха, за да можем да живеем ние.

Първите дни бяхме като зашеметени. Живеехме автоматично, по инерция. Чак сега почувствувахме с пълна сила, в истинския ѝ лик, откъснатостта си от Земята.

До унищожаването на завода ние бяхме авангард, преден изследователски отряд на човечеството, експедиция, изпратена от него да проучи най-близката звезда. Между нас и Земята наистина бяха застанали двата гиганта на Космоса — Времето и Пространството. Ние щяхме да отсъствуваме четиридесет и пет години, бяхме се отдалечили на четиридесет билиона километра. Много опасности ни грозяха на отиване, в чуждия свят, и на връщане. Може би нямаше да успеем да изпълним задачата си. Но връзката, нравствената връзка между нас и човечеството, макар и съвсем изтъняла, често пъти заплашвана от скъсване, все си оставаше. От нея ние черпехме сили да се борим със стихиите на Космоса.

А унищожаването на завода за антивещество скъса непоправимо тази връзка. Сега от авангард на човечеството ние се превърнахме в шепа самотни хора, катастрофирали на една мъртва планета, в един безкрайно далечен свят, хора без перспективи и надежда.

Ако можем да сравним горивото на звездолета с кръвта на човешкото тяло, то заводът за производство на антивещество беше сърцето, което снабдяваше с кръв мускулите. И след като той бе унищожен, звездолетът беше мъртъв. А второ сърце ние не носехме, нито пък можехме да построим тук, на Неогеа, със собствени сили. Процесът на превръщането на веществото в антижелязо бе много, невъобразимо сложен. Най-важните агрегати от инсталацията ние пренесохме, както знаеш, със себе си от Земята. Изготвили ги бяха заводите на Земята и ние тук нямахме средства да ги възстановим. Това беше свръх нашите възможности.

За една година работа в трюмовете на кораба се бяха набрали 8730 тона антивещество. А за да се върнем в Слънчевата система, ни бяха нужни сто и десет хиляди тона.

Ние можехме веднага, щом пожелаем, да потеглим към Земята. Но горивото, с което разполагахме, можеше да ускори кораба ни не вече до сто хиляди километра в секундата, а само до осем хиляди. А това означаваше, че пътуването ни ще продължи цели сто и шестдесет години. Най-младите между нас вече надхвърляха четиридесет години, а Регул беше навършил шестдесет и пет. Ние нямаше да доживеем завръщането на Земята.

Всичко можехме да намерим на Неогеа. Каквото нямаше — щяхме да си произведем сами. Но не и антивещество! А никое друго гориво нямаше силата да отведе звездолета до Слънчевата система.

Ти не мисли, че лесно се предадохме. Преди да наведем глави, дълго обмисляхме, спорихме.

Обсъдихме и проекта за така нареченото еднократно ускорение. По-голямата част от горивото на звездолета се използуваше за набиране на скорост при излитането (тъй като стартовата му маса включваше и цялото гориво) и се използуваше за ускоряването на кораба. А останалата част трябваше да послужи за погасяването на набраната скорост. Ние можехме да изразходваме всичкото гориво само за еднократно ускорение, при излитането. Тогава щяхме да наберем двойно по-голяма скорост. Но нямаше да има с какво да я погасим при наближаването на Слънчевата система.

Този вариант бе предложен и разработен от Селена. Проектът ѝ включваше и ускорението, което звездолетът щеше да получи „безплатно“ при пресичането на космическия облак. Според него, можехме да наберем скорост не вече от осем хиляди километра в секунда, а в най-благоприятния случай — осемнадесет-деветнадесет хиляди километра в секунда. Можехме да разчитаме, че ще достигнем Слънчевата система след около седемдесет години. Този срок вече не беше така отчайващо дълъг. Повечето от нас щяхме да го доживеем. Но… ние щяхме да пристигнем на Земята в края на живота ни… само за да умрем на нея.

Пък и проектът на Селена за кацане ни се струваше твърде фантастичен, неосъществим. Корабът щеше да наближи Слънчевата система със скорост от шестнадесет или дори седемнадесет-осемнадесет хиляди километра в секунда, без да носи гориво за намаляването ѝ.

— Ние ще успеем да установим връзка със земните станции поне от разстояние един билион километра — убеждаваше ни Селена. — Човечеството ще узнае, че се връщаме, как се връщаме и какво ни е нужно. При скоростта, с която ще се приближаваме, те ще имат на разположение осемнадесет месеца, за да ни посрещнат. Дори при техническите възможности на нашата астронавтика, такава каквато я оставихме преди осемнадесет години, те биха успели да организират спасяването ни. Ще изпратят звездолет автомат без екипаж, който може да набира скорост при недопустими за човешкия организъм темпове. Той ще ни посрещне, ще изравни скоростта си с нашата и ние ще се прехвърлим на него. Така, като изоставим нашия звездолет, бихме могли да се върнем на Земята.

— А ако не успеем да се свържем навреме с тях? Ако нямат в момента готов за полет звездолет? Ако изпратеният кораб не успее да ни настигне, да изравни безопасно скоростта си? Не забравяй, че и нашата скорост — почти двадесет хиляди километра в секундата — ще бъде твърде висока. Срещата трябва да се състои далече, преди да навлезем в зоната на Слънчевата система. Иначе ще унищожим звездолета. Той ще изгори от стълкновенията с частиците в наситената с метеорити околослънчева област.

Да, Селена бе обмислила и тази възможност. Тя знаеше, че проектът ѝ е много рискован.

— Тогава… тогава ще се задоволим да съобщим на човечеството всичките си научни открития и ще продължим да летим… да летим вечно… към Безкрая…

— Много ще са нужни те, нашите открития, на човечеството след седемдесет години — Ксенон подхвърли случайно тази фраза, без да я дообмисля. Иначе той не би посмял така лесно да я изрече.

Дали никой не осъзна в момента трагизма на мисълта му или се побояхме да я изведем докрай, но никой не я поде.

— Като седим тук, във всеки случай няма да сме по-полезни на човечеството.

— Е, това вече се не знае…

Не, предложението на Селена не хареса никому. Плашеше ни тежката жертва — а наистина бе тежко да се затворим за още седемдесет години в звездолета. Жертва, която можеше да се окаже напразна, безсмислена.

Обсъдихме внимателно дори варианта, който по-късно самите ние нарекохме „дивия“. В някои отношения той беше най-естественият — да се върнем с наличното гориво, като го използуваме двукратно — за набиране и за погасяване на скоростта. Но както вече ти казахме, тогава пътуването ни до Слънчевата система щеше да продължи цели сто и шестдесет години.

Ние нямаше да доживеем. Но вие, децата ни, ти и тези, които щяха да се родят, щяхте да се върнете на Земята. А ако и вие не доживеехте — тогава вашите деца. Но и този вариант не приехме.

Ние се бяхме вече пожертвували. Но да пожертвуваме теб, другите деца, които можеха да се родят, ние не посмяхме. Помисли каква страшна участ щеше да ви чака.

Нашето поколение бе изпратено от човечеството с определена задача. То не можа да я изпълни. Поколението на евентуалните ни внуци щеше да се върне на Земята, за да влее силите си в могъщата река на човечеството, да заживее отново пълноценен живот. Но по средата щеше да се появи едно нещастно поколение, което трябваше да послужи само за мост между нас, неудачниците, и онези, които щяха да се върнат при хората. Ние не можехме да вземем такова жестоко решение. Ние нямахме право да пожертвуваме децата си. Да ги създадем, за да изживеят живота си като безсмислено междинно звено, да се родят само за да създадат нови хора, без да познаят радостите на пълноценното съществуване. Отгде щяха да почерпят те сили за такава жертва? От човечеството, което не познаваха? Или от нас — злополучните му представители, които съзнателно ги бяха хвърлили в това море от жестоки нравствени мъчения?

И ние решихме да останем на Неогеа. Да чакаме и да търсим друго по-приемливо разрешение. Време имахме.

Досега живеехме, за да се борим и побеждаваме, за да изпълним възложената ни от човечеството задача. А сега, през следващите неизвестно колко години, може би до смъртта ни, ние трябваше да живеем, просто да живеем… да живеем само защото не знаехме какво друго да правим.

Ние не забравяхме, разбира се, че освен нас съществува и човечеството — многолюдното, вечното, могъщото, любещото човечество, което ни бе изпратило.

По програмата на полета ни трябваше да се завърнем четиридесет и пет години след заминаването. Бяха определени тридесет и две години за пътуване (на отиване и връщане) и тринадесет години престой в системата на Проксима — за изработване на необходимото за връщането ни фотонно гориво. Докато не изминат тези четиридесет и пет години, хората на Земята нямаха основание да се безпокоят за нас, да се съмняват в успеха ни. И чак след това те щяха да изпратят нова експедиция, която да ни търси, да ни спаси, ако още сме живи, да изпълни задачата, с която ние не бяхме се справили. Чак тогава…

А може би и по-рано? Връзката със Земята се бе прекъснала още в първата половина на полета ни. Логично беше да се приеме, че ласерното устройство е изменило, че нищо лошо не се е случило с нас, със звездолета. Но хората можеха да допуснат и другата възможност — че звездолетът е загинал, че не приемат излъчванията ни не защото те са погрешно насочени, а защото вече няма кой да ги изпраща. Тогава? Тогава сигурно те щяха да изпратят втори звездолет. Ние се надявахме на тази възможност. Тя ни даваше кураж да живеем, да чакаме. Но дори и при този най-благоприятен вариант вторият кораб можеше да пристигне на Неогеа най-рано след пет-шест години. Ако, разбира се, и той успееше да премине цял и невредим през космическия облак, застанал между нас и Земята.