Димитър Пеев
Фотонният звездолет (4)

Последната връзка със Земята

Може би нашият живот, животът на първите астронавти, ще ти се стори прекалено тежък и страшен. Но той не изглеждаше така.

Екипажът на звездолета броеше осемнадесет души: три смени от по шест човека. Всяка смяна дежуреше по осем часа и наблюдаваше полета през това време. Докато трета смяна спеше, а първа почиваше, нашата, втора смяна, дежуреше: математикът Регул, наведен над изчислителните машини, астрономът Селена зад телескопите, химичката Талия наблюдаваше работата на битовите инсталации, биологът Атаир бдеше над нас, хората, физикът Телур следеше работата на фотонния двигател и електроникът Рубина, вечно загрижена за състоянието на магнитните контейнери с антивещество.

Дежурствата се редуваха, дните, месеците, годините минаваха, а нищо особено, нищо застрашително не се случваше.

Разстоянието от Земята до Проксима, което светлината изминава за четири години, три месеца и девет дни, ние трябваше да пропътуваме за шестнадесет години и деветнадесет дни. Фотонният реактор развиваше чудовищна тяга и все пак успяваше да предаде на кораба ускорение само от един метър в секунда за секунда. То не беше достатъчно, за да създаде привичната ни земна тежест. При ускорение от един метър в секунда за секунда или 0,1 g телата ни, както и всички предмети в звездолета, имаха само една десета от земното си тегло. А при полета по инерция щяха въобще да го загубят. Затова помещенията, в които прекарвахме главната част от времето, бяха построени във формата на гигантски пръстен, надянат около оста на кораба. На този пръстен бе предадено въртеливо движение и центробежната сила създаваше липсващата ни тежест.

Енергетичните запаси ни даваха възможност да развием скорост от сто хиляди километра в секунда.

И ние я достигнахме. Бяхме изминали вече пет билиона километра. Това беше по време на дежурството на твоя баща — Телур. Но всички, целият екипаж, присъствувахме, когато той с леко докосване на клавиша прекрати подаването на веществото и антивеществото към реактора. Огнената струя, която три години и шестдесет и два дни бе тласкала звездолета, изгасна. Корабът продължи пътя си по инерция, като всяка секунда съкращаваше разстоянието със сто хиляди километра.

Бяхме изминали едва една осма от разстоянието до Проксима. Предстоеше ни да летим почти десет години по инерция, след това още три години щяхме да намаляваме скоростта си. Нашите сили — фотонният реактор и квантовият отражател — бяха успешно издържали изпита. Ние вярвахме в тяхната мощ, ние бяхме убедени, че те ще ни пренесат до Проксима.

Толкова бяхме горди с успеха, че нарушихме разписанието на живота си. За първи път, откакто бяхме напуснали нашия свят, се събирахме всички заедно и трите смени. За няколко часа поверихме управлението на кораба на автоматите.

Така отпразнувахме достигането на максималната скорост. Така изразихме доверието си към кибернетичните ни помощници. Те го бяха заслужили — безупречно и неуморно бяха изпълнявали всички възложени им функции.

Поддържането на условия за живот в кораба бе най-простата им задача. Изпробвана хилядократно в междупланетните рейсове, система от автомати за пречистване на въздуха възобновяваше въглеродния двуокис, регенерираше изразходваната вода, грижеше се за растенията в оранжерията и за животните в зообазата. В това отношение нищо не ни липсваше. Кибернетичният ни готвач бе така умело, с такава любов програмиран от конструкторите му, че през цялото време на пътуването ни не се наложи нито веднъж да се намесваме в работата му. Той готвеше и сервираше прекрасно, менюто бе разнообразно, богато и вкусно. Не му отстъпваха и другите автомати, обезпечаващи нормалното протичане на полета: енергетичните, астронавигационните, контролно-аварийната сигнализация, безбройният комплекс от изследователски и научно-измервателни прибори и анализатори.

Единственото устройство, което се „изложи“, бе ласерът. Нашият звездолет бе снабден с нова, неизпитвана досега апаратура за свръхдалечни връзки. Тя трябваше да осигурява редовните ни съобщения чрез Централната Лунна станция със Земята.

Ласерът изпращаше мощен поток електромагнитна енергия, свита в тънък като игла, абсолютно паралелен лъч към приемателните устройства на Луната. Ти едва ли можеш да си въобразиш колко трудно е да се насочва струята към нищожно малкия район на приемниците през разстояние от билиони километри. Ако в границите на Слънчевата система това е съвсем просто, с отдалечаването ни то ставаше все по-трудно.

Разговорите със Земята, макар че „вестителят“ ни се носеше с максималната възможна скорост от триста хиляди километра в секунда, бяха съвсем своеобразни. Ние изпращахме съобщенията си всеки шест часа, но отговорите все повече се забавяха. За да се преодолява непрестанно увеличаващото се разстояние, беше нужно много време: при границите на Слънчевата система отговорът пристигаше след единадесет часа, а когато преминахме на полет по инерция — вече след една година. Но дори и този безкрайно бавен начин на общуване с човечеството изпълваше сърцата ни с радост. Това беше единствената връзка с родната планета. И думите на хората от Земята, вестите, които те носеха, ни ободряваха, даваха ни смелост, вдъхваха ни вяра в успешния край на делото ни.

Първият удар дойде три и половина години след излитането ни. От Земята съобщиха, че не са уловили предаването ни. Ние знаехме, че е достатъчно да се пропуснат три поредни връзки, за да се загуби контактът между двете станции. Но нищо не бяхме в състояние да предприемем.

Второто съобщение не ни донесе нищо радостно. Наред с редовните вести за живота на Земята в началото и в края на предаването имаше кратки съобщения, че не са засекли и следващата ни емисия. И нищо повече. На Земята знаеха, че страшната вест ще дойде до нас шестнадесет месеца след момента, в който сме излъчили погрешно насоченото предаване, че вече с нищо не можем да коригираме ласера.

Едва дочакахме третото предаване. И то започваше със сухата, отчайваща фраза: „Излъчването ви не бе прието“. След това в ускорен темп, сякаш земният предавател се задъхваше, следваха много повече от всеки друг път новини. Другарите ни бързаха да използуват последната възможност да ни информират за своя живот. И накрая, повторено три пъти, съобщаваха, че както винаги, всеки шест часа ще следват редовните емисии, насочени по координатите на планирания ни маршрут. Но не уловихме нито една от тях. Ние също, макар че съзнавахме безнадеждността на начинанието си, редовно продължавахме да изпращаме своите съобщения.

Изчисленията показаха, че Лунната станция е престанала да лови нашите предавания, които са били излъчени веднага след изключването на фотонния двигател. Тези две събития несъмнено бяха причинно обусловени. Но как и защо — ние тогава не можахме да разберем.

Прекъсването на връзката с човечеството дълго ни подтискаше, караше ни да се чувствуваме като самотна, заблудила се прашинка, откъсната от своя свят. Но това с нищо не застрашаваше полета. И ние продължавахме да се носим напред, към далечната цел.