Емил Брагински, Елдар Рязанов
Ирония на съдбата (7) (или Честита баня)

… Надя се появи в стаята с новата си рокля. Иполит влюбено я огледа.

— Направо принцеса от приказките!

— Радвам се, че ти харесва! — усмихна се Надя щастливо.

Двамата малко тържествено седнаха на празничната трапеза.

— А сега да изпратим старата година! През нея срещнах теб… — каза Иполит, докато наливаше вино.

— А пък аз теб… — Вдигнаха чаши и се чукнаха.

— Иска ми се да се обръсна… Но нищо, до сутринта ще брадясам…

— Обичам да посрещам Нова година! — промълви Надя.

Иполит стана и свали китарата от стената.

— Надя, много ми харесва как пееш…

— Ти просто не си обективен в случая. — Надя взе китарата и докосна струните.

— Вярно е. — И Иполит се настани удобно във фотьойла.

Надя запя. Просто и сърдечно.

Заглъхват стъпките — за кой ли път

приятелите ми от мен си тръгват.

Угодно е на оня мрак отвъд

те да си тръгват бавно и за дълго.

 

О, Самота, ти си с характер твърд:

проблясвайки с пергела си железен,

студено пак затваряш своя кръг

и увещанията ми са безполезни.

 

Но дай ми в твоя лес да вляза аз

и с трепетно забавяне на жеста

сух лист да вдигна и да понеса

сирачеството си като блаженство.

 

Библиотеките си ми дари,

на музиката строгите мотиви.

И — мъдра — бих забравила дори

аз всички хора — мъртви или живи.

 

И ще проникна с поглед прояснен

в предметите, в живота им незнаен.

Природата, притиснала се в мен,

ще ми пошушне детските си тайни.

 

И чак след туй от черните врати

на сълзи и невежество сурово

прекрасните приятелски черти

ще се явят поне за миг отново.

— Чия е тази песен?

— На Ахмадулина — отвърна Надя, стана и окачи китарата на мястото й.

— Аа! — измуча Иполит, правеше се, че името му е познато.

— Да ти сложа ли салата? — попита Надя. — Или ростбиф?

— Салата — със страстна въздишка отговори Иполит. — И ростбиф!

Но не почна да яде, а си оправи връзката, прокашля се и доста високопарно започна:

— Надежда, чуй ме! Днес, в последния час на старата година, аз възнамерявам да поставя въпроса ребром. Струва ми се, че е време да се откажем от самотното си положение. Как гледаш на варианта да сключим брак?

Надя се усмихна нежно.

— Гледам с радост. Но при условие, че няма да си толкова ревнив…

— Вече не съм млад, обаче чувствам…

Точно тогава на вратата се звънна.

Лицето на Иполит замръзна.

— Сега пък кой е?

— Нямам представа! — искрено отговори Надя, стана да отвори, но Иполит й препречи пътя.

— Не, този път аз!

И отвори лично.

Пред него стоеше Лукашин с идиотската си чанта.

— Извинете, че ви безпокоя… Неудобно ми беше да отварям с моя ключ…

— Какво искате пак? — нервно попита Иполит.

— Освен вас никого си нямам в този град — честно призна Лукашин. — И пари нямам… А без пари не ми дават билет… Ще ми услужите ли с петнайсет рубли… утре ще ви ги пратя по пощата…

Надя го погледна унищожаващо.

— Щом трябва, ще ви платим, за да ни оставите на мира! — И влезе за пари.

— Платете ми, много ви моля — обади се той зад гърба й.

Иполит се възползва от отсъствието на Надя, наведе се доверително към Лукашин и му прошепна:

— Сега сме сами… кажете ми по мъжки… какво правехте тук?

Лукашин, за да бъде по-убедителен, започна от самото начало:

— Виждате ли, ние си имаме традиция… На трийсет и първи декември няколко приятели ходим на баня… А Павел трябваше да пътува за Ленинград… А пък аз днес трябваше да се женя…

— За кого? — бързо реагира Иполит.

— Това няма никакво отношение към въпроса… Чукнахме се за сватбата ми, за булката, за мое здраве…

— Вие сте алкохолик, така ли? — сети се Иполит.

— Напротив. И точно затова се напих, нямам необходимата подготовка. После — вече не си спомням добре — пихме пак на летището… И очевидно са ме напъхали в самолета вместо Павлик. — Лукашин се усмихна глупаво, за да потвърди правдивостта на разказа си. — Всичко е много просто.

— И най-вече достоверно… Какво правихте в самолета?

— Мисля, че съм спал… летял съм, спейки…

— Добре… Не си спомняте как сте попаднали в самолета, но трябва да помните как сте излезли оттам! — Любопитният ревнивец искаше, но не можеше да повярва на Лукашин.

— Трябва, ама не помня. Обаче помня, че дойдох с такси. Казах си адреса и шофьорът ме докара…

Иполит започваше да губи търпение.

— Съгласен съм, че адресът ви е същият, съгласен съм, че бравите са еднакви, макар и да не ми се вярва, обаче как не забелязахте, че мебелите са други?

— Същите са! — Лукашин гледаше Иполит с невинните си светли очи.

— Какво? — почти кресна Иполит.

— Мебелите са съвсем същите.

— А не ви ли направи впечатление, че не е подредено? Тези хора току-що са се нанесли…

Лукашин възпитано прекъсна вбесения Иполит:

— Но ние с майка ми също току-що се нанесохме… преди три дни.

— Не ме правете на идиот! — отчаяно извика Иполит, дръпна си палтото от закачалката и хукна по стълбището.

В този миг се върна Надя.

— Ето ви парите… къде е Иполит?

Лукашин гледаше в земята.

— Отиде си!

— Какво сте му казали?

— Истината!

— Каква истина? — подозрително попита Надя.

— Почнах отначало… — Лукашин все така не я гледаше. — Казах му, че си имаме традиция, че няколко приятели ходим на трийсет и първи декември на баня… — Чак сега я погледна, видя, че всеки момент ще се разплаче, и се втурна към вратата. — Сега ще ви го върна!

Смъкна се презглава по стълбите, изскочи навън и видя в далечината Иполит.

— Чакайте! — закрещя Лукашин с всичка сила. — Иполит… Чакайте малко!

Иполит стигна жигулито си, отвори бързо вратата и се вмъкна вътре.

Лукашин дотича до колата, дръпна дръжката, но Иполит рязко потегли. Лукашин се опита да го настигне, но изгуби състезанието…

 

 

Докато той напразно преследваше жигулито, годеницата му Галя радостно влезе в блока, който, както знаем, беше в Москва. Под пухкавото й бяло кожухче се подаваше лилава рокля.

Галя спря пред 12-и апартамент, усмихна се хитричко, извади заветния ключ от чантичката си и възможно най-тихо отключи. В антрето, все така решена да не привлече вниманието на годеника си, съблече разкошното кожухче и безшумно го окачи на закачалката. Преди да влезе в стаята, не се сдържа и се огледа в огледалото. Беше доволна от себе си, и с основание. От огледалото, леко усмихната, я гледаше ефектна, елегантна, предизвикателна съвременна жена.

После Галя на пръсти се вмъкна в хола, където грижливите ръце на предвидливата свекърва бяха подредили празничната трапеза само за двама. Галя се завъртя на токчета, надяваше се да изненада годеника си с неочакваната си поява, но… годеникът нещо не се виждаше. Галя претърси апартамента в тръс, надникна в кухнята, в банята и в някои други места, върна се в хола и объркано го повика:

— Женя!

Обаче годеникът Женя не се обаждаше. А часовникът равнодушно като всички часовници показваше дванайсет без четвърт…