Емил Брагински, Елдар Рязанов
Ирония на съдбата (5) (или Честита баня)

Иполит Георгиевич — солиден, уверен в себе си мъж — бавно и с достойнство се качваше с асансьора в Надиния блок. Спря пред вратата й, оправи си вратовръзката, усмихна се и предвкусвайки удоволствието от бъдещата среща, звънна на звънеца.

Дори не подозираше каква реакция ще предизвика пристигането му.

— Не отваряйте! — засуети се Лукашин. — Сега ще стана!

— Да не отворя веднага е още по-лошо! — И Надя решително тръгна към коридора. На вратата се обърна. — За ваше сведение, идва той! Тежко ви!

— Какво правите? Чакайте! Ей сега ще се облека! — И Лукашин се зави презглава с одеялото.

Надя отвори.

— Честит празник, Наденка! — Иполит нежно целуна любимата си. — А това е новогодишният ти подарък!

— Благодаря. Аз също съм ти приготвила подарък — каза Надя, — в стаята е. — И докато Иполит се събличаше, добави: — Само че трябва да ти кажа нещо… Просто не е за вярване… Ще се пукнеш от смях… С две думи, връщам се аз, а на дивана ми спи непознат мъж. Едва го събудих… Полях го с чайника…

Иполит изгледа Надя малко странно и влезе в стаята.

Лукашин надникна изпод укритието си.

— Добър вечер!

— Да… — бавно каза Иполит. — Чуден подарък си ми приготвила! — И дръпна одеялото от Лукашин.

— Дръжте се прилично! Тя е невинна, аз съм виновен за всичко! — бързо се намеси Лукашин, докато се опитваше незабелязано да загърне босите си крака с одеялото.

Иполит, присвил очи като прокурор, погледна Надя.

— Бих искал да разбера една малка подробност… просто от любопитство — кой е този?

— Не го познавам! — Надя вдигна рамене.

— Аз съм непознат, случайно съм тук… — добави Лукашин.

— Изобщо не познавам този мъж… — повтори Надя.

— Да, мъж — покорно се съгласи Лукашин.

— Откъде се е взел тук? — изсъска Иполит.

— Разбираш ли, станало е едно невероятно съвпадение… — заобяснява Надя.

— Невероятно… — повтори Лукашин като ехо.

— Той също живее на Трета Строителна, блок 25, 12-и апартамент…

— Дванайсети — въздъхна Лукашин.

— Само че в Москва — продължи Надя.

— В Москва живея… — Ехото прояви малко самостоятелност.

Иполит с негодуващ жест посочи захвърлените на пода панталони.

— Ами това какво е?

Надя за пореден път замери с тях собственика им.

— Това ми е панталонът — гордо рече Лукашин и се намръщи. — По-полека, ще го измачкате!

Докато Лукашин безуспешно опитваше да се обуе под одеялото, Надя се мъчеше да обясни на Иполит как е станало всичко.

— Той отишъл с приятели на баня…

— На баня отидохме — потвърди един унил глас.

— Там се напили и по погрешка го натикали в самолета!

— В самолета — обади се Лукашин. Все така се мъчеше да си улучи крачолите под одеялото. Това обаче не беше по силите му.

— Къде? В банята ли? — кресна Иполит. — Не на мене тия!

— Не! В банята няма самолети! — Лукашин дори си подаде главата, за да съобщи този важен факт.

— Вас никой не ви пита! Млък!

— Да, ние се къпахме! Кажете му! — обърна се Лукашин към Надя. — Къпахме се с Павлик!…

— Млъкнете де! — отчаяно писна Надя, разбрала, че пияният само влошава бездруго ужасното положение. — От банята тръгнали за летището.

— Да изпратим Павлик — кротко поясни Лукашин.

— Ах, значи има и Павлик?! — Иполит се замята из стаята да търси втория съперник.

— Няма го, аз съм вместо него! — Лукашин честно искаше да помогне, но прекалената му помощ правеше истината да изглежда нескопосна лъжа.

— Значи е трябвало да дойде Павел? — Иполит разбираше всичко посвоему.

— Дръжте одеялото да се облека! — На Лукашин му омръзна да се мъчи, той подаде одеялото на Надя и Иполит и най-сетне навлече проклетия панталон.

— Изслушай ме, мили! — Сега беше ред на Надя да нервничи. — Никой не е трябвало да идва. Този тук е попаднал в самолета по погрешка…

— Да не са го дали на багаж? — сериозно попита Иполит.

— Може би. Не помня — искрено призна Лукашин.

А Надя, за да угоди на Иполит, го посочи:

— Само го погледни колко е несимпатичен!

Иполит незабавно се съгласи:

— Направо отвратителен!

— Това е спорен въпрос! — не беше съгласен Лукашин. — Защо говорите така? Какво лошо съм ви направил?

— Само че как се оказа в леглото ти? — продължи да разпитва Иполит.

— Без да искам! Извинете, другарко, вие как се казвате? — попита Лукашин и тръгна към Надя с обувка в ръка, но Надя грубо го отблъсна.

— Браво, той е в леглото ти — обади се Иполит, — но не знае как се казваш! А, не, тръгвам си!

— Значи ако знаеше как се казвам, щеше да останеш, така ли? — ядоса се Надя. — Иполит, мили, аз също не го знам как се казва. Виждам го за пръв път в живота си!

— Да, сега вече ти вярвам. Да живеят съвременните нрави!

Докато се караха, Иполит хукна към закачалката, но Надя насила го върна. При това двамата съвсем случайно събориха Лукашин, който с мъка се опитваше да заеме вертикално положение.

— Ама защо само се бутате? — възропта Лукашин. — Чакайте да стана и си отивам завинаги…

— Иполит — говореше Надя, без да обръща внимание на Лукашин, — хайде да не си разваляме Новата година. И не ме карай непрекъснато да се оправдавам, за нищо не съм виновна. Някакъв загубеняк попаднал в апартамента ми…

— Не съм загубеняк, аз съм лекар — почна да протестира Лукашин.

— Добре, съгласен съм, че случайно е попаднал в Ленинград — Иполит обичаше логичните разсъждения и искаше да научи истината, — съгласен съм, че адресът му е същият като твоя, но защо си го пуснала да влезе?

— Не ме е пускала — обясни Лукашин. — Ключът ми стана на вратата!

И го показа.

— Можете да проверите.

Иполит се обърна към Надя:

— Значи си му дала и ключ?

— Не ми е давала никакъв ключ! — за стотен път се намеси Лукашин. — Много сте тъп!

— Защо, защо не ми вярваш? — избухна Надя. — Този тип ми е толкова противен, колкото и на тебе.

— Аз и на себе си съм противен! — Лукашин взе чантата с метличката, смота кожуха си и изскочи на стълбите. Облече се чак в асансьора, нахлупи си шапката. Щом излезе на улицата, погледна сградата, която току-що беше напуснал и в която беше претърпял толкова невероятно произшествие.

— Блокът е съвсем същият… — тъжно промърмори нещастникът.