Робин Нокс-Джонстън
Светът, който ми принадлежи (10)

От екватора до Фалмът

7 март 1969 г. (267-и ден)

22 април 1969 г. (313-и ден)

Навлязохме в зоната на югоизточните пасати при 24° южна ширина и дванайсет дни по-късно пресякохме екватора, като средната ни скорост бе близо 130 мили на денонощие. Напоследък почна да ми се удава бързо да центровам „Сухейли“, та ми оставаше доста свободно време, през което реших да подготвя яхтата и себе си за срещата ни с цивилизацията. Първо се подстригах и подрязах брадата си, а после окастрих водораслите от корпуса на „Сухейли“. Почистих и надводните части. Проверих цялата въжария и където бе необходимо, наклетневих снадените места с нови парчета марлин и отгоре добре ги намазах със стокхолмска смола. Още имах време да прегледам ветрилата и да докърпя скъсания грот, като обикновено работех в каютата, ала понякога извличах платното в кокпита и кърпех там въпреки пръските, които често прехвърляха борда.

Отново се доближавахме до морските пътища и аз почнах да се оглеждам за някой кораб, който да съобщи за нас. От Нова Зеландия до тук бях видял само един японски товарен съд. Движеше се по посока от нос Добра надежда към Рио де Жанейро, но мина твърде далеч, за да мога да привлека вниманието му. Денем, когато бях буден, да се гледа за кораби беше проста работа, ала щом легнех, трябваше да разчитам на мижавата светлина на петролния фенер да ни пази от сблъскване.

Една нощ тоя фенер изчезна от обичайното си място на кърмовия релинг и аз бях изправен пред алтернативата или да изведа някаква електрическа светлина на палубата, или да оставям парафиновата лампа да гори цяла нощ. Нямах достатъчно бензин за зареждане на акумулаторите, тъй че да осигуряват необходимото количество енергия за една електрическа крушка, обаче разполагах с още 65 литра парафин: парафиновата лампа гореше по половин литър на нощ и спокойно бих могъл да я ползвам, без да изпадна в затруднение за гориво. Отначало я закрепвах до спасителния кръг върху покрива на каютата, като я насочвах да осветява грота, който смятах, че така се вижда добре. Но само една нощ беше достатъчна, за да се уверя, че ако исках да имам светлина, ще трябва да я сложа на по-закътано място. В кокпита нямаше да стане, защото там непрекъснато прехвърляха пръски, и в крайна сметка стегнах лампата с менгемето, поставих я на масата в каютата и я обърнах да свети през светлинния люк. Наистина така действителната светлина, която излизаше от яхтата, се намали с три четвърти, но по-добро решение не можах да измисля. От лампата каютата взе да се затопля много, което пък затрудняваше заспиването ми, ала ако не исках да ни блъснат, трябваше да държа запалена някаква светлина.

Като наближихме екватора, постоянните пасати почнаха да се губят.

5 март 1969 г., 265-и ден

Вятърът взе да се колебае и ни връхлетяха няколко доста свирепи шквала. По едно време следобед обстановката изглеждаше толкова заплашителна, че свалих грота. Не сбърках, защото щом шквалът ни удари, тутакси легнахме на борд и се понесохме с около пет възела само с другите три ветрила. Вечерта навлязохме в разбъркано ветрово вълнение от север, значи сигурно сме пред прага на щиловата област, макар че за това време на годината средната граница на североизточните пасати минава по екватора, който при добър късмет ще пресечем утре.

Денем се пържа на палубата, а през първата половина на нощта умирам от задух в каютата, но щом се движим — кой ти гледа?

През деня чета, освен ако не управлявам или не се мъча да надплувам яхтата. Никога не се изтощавам напълно, преди кърмата да се е изравнила с мене, но не защото съм във форма — малко издръжливост имам вече, — а защото плаваме добре. Денонощният ни преход по пладне бе 118 мили…

На следващия ден пресякохме екватора и стомашните болки, от които се боях най-много през цялото плаване, започнаха:

6 март 1969 г., 266-и ден

Днес трябва да се справям с вятър от юг и малко от изток. Принуден съм да управлявам, тъй като „Сухейли“ няма да може да се центрова, за да плава сама на север. Времето не е лошо, но е прекалено горещо, за да му се наслаждаваш. Не знам дали от слънцето или от необичайната работа, но тази вечер не се чувствувам никак добре. Уморен съм, малко ми се повръща и ме боли глава. А имам и страхотно разстройство.

Опитах да потърся радиовръзка, но като че ли никой не слушаше.

Не мога да заспя.

Днес по обед свърших окончателно цигарите — така или иначе това е отвратителен навик!

Свършването на цигарите ми донесе повече облекчение, отколкото нещо друго. От известно време бях убеден, че пушенето не ми носи нищо добро, но докато имах цигари на борда, все не намирах воля да ги откажа. Вече нямах избор и колкото и да е учудващо, изобщо не усещах липсата им. Но щом се прибрах вкъщи и имах възможност да си набавя тютюн, отново пропуших.

Но и без това трябваше да престана от здравословни съображения. Стомашното разстройство стана източник на постоянна болка в центъра на стомаха ми. Извадих „Медицинския наръчник на корабния капитан“ и като прочетох какво пише за моите симптоми и евентуалните причини за тях, косите ми настръхнаха. Оказа се, че би могло да имам нещо от апандисит до язва. Наложих си диета от спагети, сирене и ориз, която бе крайно неприятна, но малко ме облекчи. Почнах да гълтам и хапчета против разстройство, ала въпреки това болките останаха. Сетне огнището като че ли се премести и аз наистина се уплаших. Грабнах картите и проверих разстоянието до най-близкото сносно пристанище — Белем, в устието на Амазонка. Дотам имаше около хиляда мили, което означаваше поне десет дни плаване, а ако ме беше свил апандисита, както нямах антибиотици на борда да спра процеса, за това време щях да бъда мъртъв. Взех да се ругая, загдето не включих антибиотици в аптеката си и не оперирах апандисита си, преди да отплавам, но вече бе твърде късно за разкаяния. Реших да продължа курса към къщи и просто да се осланям на щастливата си звезда. При добър късмет можех да срещна някой кораб и да помоля да уговорим ежедневни радиосеанси, за да поискам помощ, ако положението ми се влоши.

И днес още се чувствувам гузен заради тая идея. Ако наистина апандиситът ми не беше в ред и бях се свързал с кораб, за него би било страшно главоболие да се отклони от пътя си и да ме прибере. Още по-лошо би станало, ако успеех да се свържа с брегова радиостанция: тогава щеше да започне търсене, додето ме открият. Властите не жалят сили, когато става въпрос за изпаднали в беда кораби и яхти. Освен големите разходи по спасителната акция, което впрочем не е чак толкова важно, екипажите на изпратените самолети и съдове рискуват живота си при издирването на сполетения от нещастие мореплавател. Всеки, който се отправя в морето с малка яхта, носи отговорност за това пред спасителните организации: той трябва да бъде готов сам да се справи с аварийната ситуация и изобщо не би трябвало да тръгва, ако той или неговият съд не са подготвени за плаването, защото лекомислието може да бъде заплатено с живота на други хора. Винаги съм поддържал този възглед и все пак ето на, като че ли бях изпаднал в беда, с която бих могъл да се справя сам, ако бях премислил по-добре какви лекарства да взема на борда. Не се почувствувах особено горд със себе си.

След два-три дни с лек бриз, на 9 март вятърът ненадейно задуха с пълна сила от север. За втори път със „Сухейли“ бяхме пресекли екватора от юг на север, като и в двата случая щиловата област не ни създаде проблеми, главно защото — поне така мисля — се изтегляхме колкото е възможно по на запад. На следващата вечер от юг видях да идва кораб. Изчаках светлините му да приближат и почнах да го викам със сигналната лампа „алдис“. След като в течение на пет минути не получих отговор, запалих ръчна ракета и продължих да го викам. Пак никакъв отговор. Взех да се питам дали не съм попаднал на „Летящия холандец“ и тъкмо се канех да се откажа, когато си дадох сметка, че ако действително имах апандиситна криза, това може би е последната възможност за спасение, затуй извадих една ракета за бедствие и я изстрелях.

Ефектът беше внушителен: цялото небе се освети от синята ракета, която горя ярко близо три минути, плавно спускайки се, задържана от парашута си. Почаках трийсет секунди и отново повиках кораба с „алдиса“. Този път след около минута получих утвърдителен сигнал и надеждите ми се възвърнаха. Всичко беше наред: можех да съобщя на близките си, че все още съм жив. Но по-важното в случая бе, че имах възможност да поискам от кораба да поддържа връзка с мен. Заех се да сигнализирам по обичайния начин, възприет от търговските съдове в целия свят, ала още не бях започнал да предавам името на „Сухейли“ и корабът загуби интерес. Запалих нова ракета, но не получих отговор, въпреки че продължих да зова, додето кърмовата светлина не изчезна зад хоризонта. „Мръсник!“ — записах в дневника си.

Това наистина беше непростимо. Относно бедствията на море съществува свещена традиция, подкрепена от закона, според която всеки кораб е длъжен да окаже помощ на плавателен съд в бедствие, освен ако не е застрашена собствената му безопасност. В момента нямаше почти никакво вълнение, силата на вятъра беше между 2 и 3 бала, но отминалият кораб напълно пренебрегна подадените сигнали и ракети, като дори не си направи труд да разбере каква е тая във всеки случай необичайна работа. Надявам се, че ако този кораб някога изпадне в беда, към сигналите му няма да се отнесат така, както към моите — макар че тогава в морето не бях чак толкова великодушен.

През следващите дни видях още няколко кораба, два от които минаха доста близо, на не повече от половин миля, а единият даже отговори на сигналите ми. Бях потресен. Като моряк от търговския флот аз бях научен, че непрестанната бдителност е основното задължение на вахтения, когато е по море, и че ако капитанът се качи на мостика и види кораб, който ти случайно не си забелязал, не те чака нищо добро. Спомням си, веднъж в Арабско море се занимавах с обработката на данните от едно наблюдение и през това време гледах само пред носа на кораба, но не и встрани. Капитанът се появи на мостика точно когато някакъв пакистански разрушител, незабелязан от мен, забоботи откъм кърмата. Изпатих си, и справедливо. Няма значение, че при съществуващите обстоятелства разрушителят трябваше да ни даде път, нещо можеше да се обърка и аз бях на мостика именно за това: да си отварям очите на четири. Никога не забравих получения урок и няколко години по-късно, когато бях шкипер на един каботажен съд в Южна Африка, вдигнах голям скандал на втория си помощник, загдето по време на вахта си бе седнал в рулевата рубка, тъй като оттам имаше ограничена видимост. Сега видях обратната страна на медала и узнах какво значи да се осланяш на корабните вахти. Стигнах до извода, че изобщо не би могло да се разчита на тях, а това не е никак успокояващо за самотния мореплавател.

След няколко дни силните болки в стомаха почнаха да отслабват. Още известно време се придържах към диетата си и после предпазливо се върнах към обичайната си храна.

13 март 1969 г., 273-и ден

От ден-два стомахът не се обажда и вече ми се струва, че мога да определя причината за болестта като съчетание от хронично стомашно разстройство и живо въображение, а това от своя страна показва колко е опасно да се дава медицинска книга в ръцете на лаик! Разстройството ми продължава и много ще се радвам да мина отново на прясна храна, въпреки че май нищо друго ми няма. До края ми остават още пет-шест седмици, независимо от късмета.

Сега съм на мнение, че истинският причинител на неприятностите ми беше консервираното говеждо месо, което беше почнало да се разваля. Консервите бяха запазени, но значителните промени в температурата, през които бяха преминали, сигурно бяха оказали въздействие върху съдържанието им. Така или иначе в продължение на три седмици аз не включвах говеждо месо в менюто си и по-нататък имах малко тревоги със стомаха си.

Преминаването през зоната на североизточните пасати ни отне тринайсет дни. Отново рядко се налагаше да хващам руля, защото „Сухейли“ се центроваше добре. Когато се връщахме миналия път от Кейптаун, бяхме в състояние да оставим румпела вързан и без надзор цели шестнайсет дни, като само хвърляхме по едно око от преддверието на каютата и по-голямата част от времето прекарвахме в игра на канаста. Този път беше по-трудно, понеже сам трябваше да се грижа за всички размествания по ветрилата, но предишният опит ми помогна и въпреки че бяхме изтласкани по на запад, отколкото исках, осъществихме по-бърз преход, тъй като оставях шкотите малко по-отпуснати. Самото море наистина поставяше по-сериозни проблеми, защото имаше предел за количеството ветрила, които можех да оставя без риск „Сухейли“ да бъде блъскана прекалено тежко от вълните.

11 март 1969 г., 271-ви ден

След отличен сън се събудих изпълнен с добри намерения. Последните се отнасяха главно до агрегата. Обаче вятърът се усили, вълнението стана неприятно и трябваше да се откажа от идеята си. Всъщност днес не свърших особено много работа. Въпреки лудото люшкане на яхтата успях да приготвя едно според мен чудесно рибено пюре — от летящата рибка, която намерих сутринта на палубата — и също пописах малко, ала горе-долу това е цялата ми дейност за деня.

Все пак поради обърканото вълнение, развихрило се върху тежка мъртва вълна от североизток, денят не беше от леките. Като гледах морето, ми се завиваше свят, което е крайно необичайно. Доста често заравяхме нос и долната част на кливера е постоянно мокра. Въпреки това оставих много ветрила с изключение на два рифа от бизана, които бях взел за кратко, и в отплата по пладне се получи денонощен пробег от 125 мили — ликувам. При това на остър бейдевинд и в отвратително вълнение. Преминахме градус и половина ширина — ето как изчислявам понастоящем напредването, т.е. с половин градус повече от очакваното. Смених картите и най-сетне на тях се показа Великобритания. „Сухейли“ поема малко вода, но другояче не може и да бъде, след като я форсирам така. Няма страшно, стига да не я пресилвам. Най-лоши сблъсъци се получават, когато вълните идват отстрани и се разбиват върху бордовете, макар че един-два пъти движението ни наподобяваше падането на асансьор в шахта, при което няма какво да възпре удара му о дъното ѝ.

Липсата на цигари не ме измъчва. През деня често си казвам, че би било хубаво сега да изпуша една цигара, но без това да се превръща в натрапчива мисъл. Стана също като с пържолите: в момента няма, и толкоз.

На 17 март отпразнувах трийсетия си рожден ден: Изкушението да пофилософствувам в дневника на тази възлова дата беше неудържимо:

17 март 1969 г., 277-и ден

Наистина всички тия седмици са щастлив знак, но все пак се съмнявам дали ще успея да се прибера около 17 април, както се надявах. Чувствувам се много отпуснат. Честно казано, смятам, че изкарах достатъчно дълго сам и почвам да се вкисвам. Нуждая се от прекъсване на тая монотонност, а по-добър лек от прибирането вкъщи не мога да измисля. След обедното определяне на местоположението ни гвоздеят на деня е 21:00 ч., когато слушам новините по Би Би Си. Пописвам по малко, като имам предвид книгата, която ще трябва да скалъпя, щом се върна у дома, и последните няколко дни описвах случилото се в протока Фово и край Отаго. В този вид, както е сега, няма да стане за книгата, но поне си припомних събитията.

Не съм потиснат от мисълта, че още едно десетилетие от живота ми отмина. Имах много радости и успях да направя повече от болшинството хора. Безспорно не съжалявам за нито един ден, макар че на този етап навярно бих искал да намаля темпото за няколко години. Но толкова много неща има да се извършат за един човешки живот и аз вечно горя от желание да се захвана с нещо ново. За мен това плаване кажи-речи приключи. Ако не се случи непоправима злополука, след около месец ще бъдем вкъщи и тогава въодушевлението ми ще се смени с неудовлетворение, независимо от изхода на състезанието.

Доста е потискащо, като си помисля, че след още десет години ще бъда на четирийсет, което вече е средна възраст от сегашната ми гледна точка; ала помня, че преди десет години същото смятах за трийсетгодишната граница. В действителност мисля, че това е идеалната възраст: достатъчно млад и здрав си, за да спортуваш, и все пак имаш зад гърба си десетгодишен житейски опит. (Надявам се, че след едно десетилетие ще бъда пак така удовлетворен.) Може би най-интересното нещо, случило се през изминалите десет години, е промяната в отношението ми към хората. Когато бях на двайсет, ми беше трудно да се отъждествя с трийсетгодишните, а преди да отплавам, установих, че ми е по-лесно да се отъждествя с хора на двайсет години, отколкото с хора на четирийсет. Това, разбира се, са обобщения, но се питам защо е така. Предполагам, че отговорът е в по-големия опит.

След като надмогнах стомашното разстройство, с изключение на днес, когато отново ме хвана в резултат на мешаната скара, която изядох на празничния обяд, здравословното ми състояние е добро, но забелязах, че пръстите ми губят чувствителността си. Онзи ден се счупи римболтът на деснобордовия плъзгач и трябваше да оборудвам последния с талия. Прехвърлих щира на шегела от лявата в дясната си ръка и въпреки че здраво го държах, той се изплъзна от пръстите ми и падна зад борда. Ядосах се много, понеже шегелите вече ми се свършват и не мога да си позволя да ги пилея.

Повиках по радиото Дик (брат ми, който е в състава на кралските свързочници в Западна Германия) — бяхме уговорили този сеанс, преди да отплавам — на 16 мегахерца в 13:00 и 14:00 ч. по Гринуич, според уговорката, но в отговор не чух нищо друго, освен латиноамерикански станции.

Днес се опитах да вдигна „Големия“. Всеки път обаче се сгърчваше на топка, а накрая дори се омота около форщага, та трябваше да го оправям. Както можеше да се предполага, беше скъсан, тъй че — без него, докато го закърпя.

Обикновено при прехода на север от североизточните пасати ветровете постепенно се завъртат в посока от изток. По една или друга причина ветровете решиха да не ми съдействуват, или поне така изглеждаше в момента, и продължиха да духат северно от североизток. После, когато най-сетне почнаха да се обръщат, силата им спадна: бяхме достигнали Конските ширини. Меко казано, това бе неприятно. Конските ширини обикновено започват някъде от двайсет до двайсет и три градуса северно от екватора; ние навлязохме в тях на 18° северна ширина, горе-долу на нивото на островите Зелени нос. Вече бях почнал да считам всеки слаб вятър от неизгодна посока за лична обида, за преднамерен ход, предназначен да възпре устрема ми, и успявах да успокоя гнева си единствено като се хвърля да плувам до пълна изнемога и сетне се захвана с някоя поглъщаща вниманието работа. Може да ви се стори невероятно, че извадих боя и грес и се заех да потегна всички такелажни болтове, ала нямах друг избор, ако исках да потисна зараждащото се чувство на безпомощност.

23 март 1969 г., 283-и ден

Господи, това е безнадеждна работа. Пробег от 67 мили и продължаваме да вървим на северозапад — най-добрия курс, който съм в състояние да постигна при север-североизточен вятър, тежка мъртва вълна от север и ветрово вълнение от север, североизток и изток. Чувствувам се адски обезсърчен. Повече от това не мога да направя при тия условия. Въпреки благоприятното време вчера на практика се подвижихме по-малко на север, отколкото когато бяхме в безветрие. Какво да правя, дявол да го вземе? Тоя въпрос ме тормози, защото отговорът е: абсолютно нищо, просто стой и се моли за по-сносни условия.

И все пак, както обикновено се случва в областите на непостоянни ветрове, времето може да се промени внезапно:

25 март 1969 г., 285-и ден

Днешният ден бие всички останали. По обед силата на вятъра достигна истински щорм и аз се убих да намалявам ветрила. Отпуснах юздите на яхтата доколкото ми стигаше смелостта, като смятах, че щом е решило да духа от юг-югоизток, нищо не ми пречи да се възползвам напълно, но вълнението беше объркано и трябваше да облекча хода, за да престане блъскането. Към 20:00 силата на вятъра беше 9 бала.

Нямам нищо против щормовете при тоя климат; нали е топло.

Местоположението ни в момента беше приблизително 24° северна ширина и 41° западна дължина и вече почнахме да срещаме малки петна саргасово водорасло, носени по повърхността. Като ученик събирах цигарени кутии и помня, че на една от тях имаше картинка, изобразяваща испански галеон, покрит с дълги провиснали водорасли в Саргасово море. Колумб е първият мореплавател, достигнал това море, и неговите моряци били убедени, че се намират на границата на грамаден океан от водорасли, които ще пленят корабите им и ще ги задържат, додето екипажите измрат от глад или станат плячка на допотопните морски чудовища, бродещи из тия води. Споменът за тази картинка беше разпалвал въображението ми с години и аз си представях, че там се крият огромен брой морски старини, които само чакат да бъдат прибрани от някой предприемчив авантюрист.

Действителността обаче е разочароваща. Ако вземете един поднос за чай и поставите на него пет зърна ориз, ще получите представа за пропорцията между водата и водораслите в Саргасово море. Всъщност бурите изтръгват водорасли от крайбрежието на Карибските острови, а Гълфстриймът ги отнася в Саргасово море. Там те се размножават чрез деление. Растат по повърхността и само понякога заплетени валма потъват по-дълбоко от двайсет сантиметра. Най-любопитното нещо при саргасовото водорасло е изхранваната от него фауна, по-голяма част от чиито представители нормално обитават само крайбрежни води. Често извличах купчини от водораслото на борда и ги отръсквах, при което от тях изпадаха малки жълти рачета и скариди; правех това винаги с надеждата, че ще сполуча да намеря някоя саргасова рибка — малка, находчиво маскирана риба, която живее единствено сред тия водорасли. Не попаднах на такава риба, но веднъж като вдигах топка водорасли, измежду тях изскочи една змиорка или змия, дълга около десетина сантиметра, и изчезна светкавично с резки гърчения на тялото. Имаше същия мътен жълт цвят като водораслите, но се движеше твърде бързо, за да мога да я огледам по-добре. Всички морски змии са отровни и след този случай аз бях вече доста внимателен, като измъквах водорасли; не исках да поемам никакви излишни рискове. Все пак събрах шестнайсет рачета и още повече скариди и морски охлювчета, които заедно с малко водорасли сложих в аквариума, който направих в една плексигласова кутия. Любимата храна на раците бяха консервираните сардини, тъй че отсега нататък те присъствуваха задължително в менюто им. Също опитах да им давам говеждо месо, ала тяхното мнение за него, изглежда, съвпадаше с моето. Смъртността сред моите питомци беше твърде висока и всеки ден трябваше да погребвам по няколко трупа. Най-якият рак издържа почти до Фалмът (умря четири дни преди да влезем в пристанището), но по това време водата, струва ми се, бе станала вече прекалено студена за него — или пък беше получил алергия към сардините.

Променливите ветрове в Конските ширини кажи-речи ме докараха до умопомрачение. Безнадеждно бе да се правят опити за оставяне на румпела без надзор, понеже „Сухейли“ все бягаше от курса и се обръщаше, та бях принуден да управлявам непрекъснато, гледайки неутешимо как водораслите едва-едва се влачат край борда. Вечер се уморявах и връзвах руля, но през нощта обикновено се налагаше да ставам три-четири пъти, за да връщам яхтата на курса, както в този случай:

29 март 1969 г., 289-и ден

Събудих се тъкмо за новините в 02:00 ч. по Гринуич. Починал е Айзенхауер. От дълго време беше болен и напоследък хич го нямаше, но все пак малко съм натъжен. Помня какво вълнение беше, когато съюзниците влязоха във Франция през 1944 г. и макар че Монтгомъри, разбира се, беше „нашият човек“, той трябваше да раздели почестите с Айзенхауер. Никак не е приятно за една горда нация да признае, че вече не е най-голямата сила, и да предостави войските си под ръководството на чуждестранен пълководец; малцина са хората, които биха могли да се справят с положението с такъв такт и разбиране.

Монотонното ежедневие се нарушаваше единствено когато прекосявахме корабния трафик; с увеличаващата се надежда да видя кораб и да съобщя за себе си нарастваше и замърсяването на морето, защото морският път обикновено беше добре означен с такива боклуци като бутилки, хранителни отпадъци и дори капорти^[1]. Някои от тия неща представляват истинска опасност за малкия плавателен съд. Една капорта може да тежи колкото човек, а е обкована от двете страни с масивни метални куки. Ако някоя лодка се надене на нея със скорост, корпусът неминуемо ще се пробие. А дори още по-заплашителни са минните подпори, с които са осеяни морските пътища на север. „Сухейли“ навярно би издържала сблъскването с подобен предмет, ала тя е далеч по-здрава от обикновена лодка. Корпус от фибростъкло или шперплат няма никакви шансове за спасение.

На 2 април в 2 часа следобед, когато се намирахме на около шестстотин мили югозападно от Азорските острови, забелязах норвежки товарен съд и незабавно издигнах сигналните знаци на „Сухейли“ и MIK — по международната кодова сигнализация: „Моля съобщете за мен с радиограма в «Лойд», Лондон“. Щом корабът се приближи, хванах пушката и дадох три изстрела във въздуха. Беше на около миля от нас и с бинокъла успях да видя, че няма никой на мостика, затуй гръмнах още два пъти. Разминахме се на 150 метра един от друг, достатъчно близко, за да прочета името и родното пристанище на кораба, Тонсберг, ала едва след като се изравнихме с мостика, вахтеният, изглежда, се зае със задълженията си. Додето намери бинокъла си, корабът отмина и сетне не си направи труд да обърне и да отговори на сигналите ми. Можеш да вземеш каквито си искаш предохранителни мерки, можеш да притежаваш най-ярките светлини и най-мощния радарен отражател, но щом вахтеният не си гледа работата, ще загазиш.

Четири дни по-късно, след като продължихме да се влачим, застигани само от откъслечни пориви на вятъра от югозапад, пресякохме друг морски път — доста оживен, защото кораби се виждаха целия следобед. Непрекъснато се мъчех да им сигнализирам, но всички ме пренебрегваха, докато накрая се появи британският танкер „Мобил Акми“. Цитирам разговора направо от бордовия дневник:

Подадено: Британска яхта „Сухейли“. Нонстоп около света.

Получено: Моля, повторете името.

Подадено: „Сухейли“. Моля, съобщете за мен в „Лойд“.

Получено: Ще съобщим. Желая ви успех.

Подадено: Приблизителна дата на пристигане във Фалмът след две седмици.

Получено: Прието.

Ликувах. Подир четиримесечна пауза най-сетне успях да вляза във връзка със света. Почнах да си мисля каква радост ще настъпи вкъщи и в щаба на „Сънди Мирър“, когато вестите стигнат до тях. Знаех, че близките ми не са ме отписали; представях си как баща ми премества флагче по картата в хола у дома и категорично посочва на всеки къде се намирам в момента с грешка плюс-минус няколко дни. Тогава нямах представа, че Брюс вече е на Азорите, съдействувайки да се организира зорко наблюдение за мен, което да се води от части на американските, канадските и португалските военновъздушни сили, както и от местните рибарски флотилии; въпреки че веднъж чух бръмчене на самолет, такъв видях чак в близост до британски води.

По-късно същата вечер пуснах радиото за новините по Би Би Си, като се надявах, че може би ще споменат нещо за нас, което да потвърди получаването на радиограма в „Лойд“, но уви, нямаше нищо. Взех да се опасявам, че в края на краищата „Мобил Акми“ сигурно не е съобщил за срещата ни, въпреки че беше напълно възможно, разбира се, Моатесие вече да е пристигнал и никой да не се интересува особено от тези, които идват след него.

В действителност „Мобил Акми“ бе подал радиограма до Лондон незабавно, защото само два часа и половина след нашия разговор „Лойд“ телефонирал на родителите ми и известил, че съм бил видян край Азорските острови. Изключително експедитивните действия от страна на всички най-сетне сложиха край на тревожното очакване у дома. Особено удоволствие ми достави един факт, който узнах по-късно — „Мобил Акми“ направил следната добавка към радиограмата до „Лойд“: „Качество на сигнализацията отлично.“ Това дало основание на хората да се уверят, че не съм загубил разсъдъка си, а също — от професионална гледна точка — представляваше мил комплимент. Аз бих могъл да кажа същото и за офицера на „Мобил Акми“, който тогава стоеше на мостика, но, разбира се, е напълно възможно двамата да сме изкарали една и съща школа за сигнализация в Лондон.

При срещата с „Мобил Акми“ се намирахме западно от Азорите, като до Фалмът ни оставаха още 1200 мили. Ако преобладаващите западни ветрове се задържаха, спокойно щяхме да стигнем Фалмът за две седмици. Обаче още същата нощ вятърът се обърна от север и продължи да духа от тази посока в следващите четирийсет и осем часа, през което време денонощните ни преходи паднаха съответно на 89 и 79 мили. Възбудата от срещата с „Мобил Акми“ и мисълта, че съм толкова близо до вкъщи, ме бяха подтикнали да се поддам на изкушението да пресмятам приблизителната дата на пристигане въз основа на последния добър денонощен пробег. Ала сега неблагоприятните ветрове и мълчанието на Би Би Си по наш адрес стопиха еуфорията и настроението ми се понижи.

7 април 1969 г., 298-и ден

Станах в 04:00, когато вятърът задуха от югозапад. Взех един риф, за да облекча хода на яхтата и да ѝ помогна да плава по-добре на бакщаг, а после се върнах в леглото за още няколко часа. Цял ден прекарах на руля.

Рано сутринта забелязах суша на югоизток. Щом слънцето се издигна, очертанията ѝ избледняха. Това трябва да са островите Корво и Флорес — „където сър Ричард Гренвил^[2] е погребан!“ Наблюденията ми показаха, че по пладне се намирахме на трийсетина мили от тях и аз държах курс за обхождане от север. Някой друг път ще посетя мястото на тази битка.

Барометърът пада и тъй като вятърът сега духа от югозапад, скоро можем да очакваме студен фронт и северни ветрове. Сега водя „Сухейли“ изключително на север с цел да си осигуря простор, защото при лошо стечение на обстоятелствата ще се наложи да плавам като последния път, когато минахме оттук, и поради това искам да има колкото е възможно по-голямо разстояние между нас и островите. В момента ветрилата са рифовани изцяло и се движим полегнали на левия борд. Правим добра скорост от около 4 възела. Бих седнал на руля, но не мога да видя никакви звезди, а отгоре на всичко страшно ме боли глава; във всеки случай яхтата засега се справя отлично и сама.

Главоболието ми продължи и на другия ден се чувствувах болен, вероятно поради отравяне с храна; цял ден не ядох нищо и от гладуването състоянието ми се подобри.

Надигналите се югозападни ветрове ни тласнаха осезаемо към къщи, но на 11 април, след хубаво тридневно плаване и 359 изминати мили, ненадейно изчезнаха.

Страшна работа: часът е 22:00, попаднали сме в пълно безветрие и навред около нас се виждат кораби, та не смея да легна, пък и без друго не бих могъл да заспя при това блъскане на гиковете. Унижението е абсолютно. Струва ми се, че през цялото плаване досега, даже и в зоните на променливи ветрове, не съм падал толкова ниско. Просто стоя със скръстени ръце, неспособен да предприема нищо. Има някакъв зъл дух, който ме дебне и се наслаждава, като си играе с моите надежди и осуетява желанията ми.

Положението беше нетърпимо: намирах се толкова близо до финала, за външния свят, доколкото знаех, продължавах да съм в неизвестност и нямах възможност да съобщя за себе си по радиото, а сега и вятърът ми изневери. На другия ден обаче, събота, 12 април, нова среща с кораб най-сетне прекъсна самотата ми. От този момент нататък открих, че вече гледам на себе си като на моряк, а не като на морско същество. Магията, която след заобикалянето на нос Хорн беше наложила в мен желанието да продължа да плавам, окончателно беше разрушена. Морето не беше повече моя жизнена среда, а препятствие, което ме отделяше от дома. Изведнъж ме обхвана копнеж да видя близките си, родината си — и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Седях си кротко в кокпита и поправях някакви флагчета, когато на хоризонта откъм кърмата се показа кораб. Втурнах се да вдигна моите сигнални знаци и извадих „алдиса“, ала въпреки че корабът мина достатъчно близо край нас, за да прочета името му, „Мунго“ от Хавър, той избоботи нататък, преди да смогна да довърша предаването на послание.

12 април 1969 г., 303-и ден

Смъкнах флагчетата и поднових работата си. Пет минути по-късно вдигнах поглед и забелязах, че корабът се връща. Гледката беше крайно необичайна и доста насърчителна и с удвоени надежди се заех да сигнализирам. Получих: „Какво искате?“, отговорих: „Плавам нонстоп около света и съм смятан за безследно изчезнал.“ Попитаха ме за името и когато им го казах, те почнаха да махат с ръце, от което разбрах, че са ме познали. Дотогава сигнализирах със сирената и подадох: „Радиотелефон, 2182“. Получих потвърждение и включих радиото. В продължение на цяла минута предавателят отказваше да проработи, но после се свързахме.

Първо новините. Моатесие очевидно е започнал втора обиколка на света. И мен ме смятат за „Le Premier“, а допреди известно време са ме водили за безследно изчезнал. Помолих радиста да подаде от мое име радиограма до Клиф Пиърсън (от „Сънди Мирър“) и той се съгласи, а като му казах да изпрати сметката на „Маркони“, французинът се засмя и каза, че съобщение от такъв род не се таксува. Струва ми се, че до едно време се съмняваше да не съм някой мошеник и поиска да повторя името и като му отговорих, го чух да казва: „Да, така е.“ Разговаряхме на смесица от английски и френски. Бях страшно развълнуван от мисълта, че най-сетне ще пратя известие вкъщи, и едва смогвах да се изразявам понятно на английски, та не знам френският ми колко се е разбирал.

Радистът ме попита дали искам местоположение и аз му отговорих, че се намирам приблизително на 44°30’ северна ширина и 22°00’ западна дължина. Той ми отвърна, че се намирам точно на 44°25’N и 21°58’W. Всеки моряк ще се съгласи, че изчисленията ми бяха доста верни, хем още не бях взел меридианната височина. Това беше обнадеждващо.

После побъбрихме малко. Казах, че много искам да се прибера вкъщи, и французинът отговори, че ме разбира!

В 16:30 ч. се появи друг френски кораб, танкерът „Мариот“. Приближи и наду три пъти сирената, а аз отговорих — изглежда, новината се е разпространила. В момента чакам осведомителния бюлетин на Би Би Си.

Захапал вече здраво кокала, тази нощ оставих „Големия“ вдигнат и макар че вятърът замря, не пожелах да легна, продължих да управлявам и до следващия ден по пладне, събота, 13 април, изминахме 98 мили.

Същата вечер пуснах радиото за новините по Би Би Си в шест часа и щом свършиха, както обикновено, завъртях по скалата на честотите. Хванах високочестотния предавател на главната пощенска станция в Балдок и реших да ги повикам. Тримесечните ми усилия в тази насока бяха абсолютно безплодни, но накрая явно ми провървя и за моя радост позивът ми беше незабавно потвърден. Това беше чудесно и след като поприказвахме малко, операторът попита дали искам да ме свърже с някого по телефона. Помолих да набере номера вкъщи. Обади се Майк и както сетне се разбра, за малко не припаднал от изненада. Татко го нямаше, затова после говорих с мама и Диана. Впоследствие мистър Джонсън, главният инженер, дежурен по онова време в Балдок, беше така любезен да ми подари запис от разговора. Звучи много вълнуващо, както си и беше, ала най-хубавата новина бе, че всичките ми близки са здрави. Често се забравя, че безпокойството не е привилегия само на хората, останали у дома. Пет месеца не бях получавал никакви вести от семейството си и какви ли не мисли минаха през главата ми за това време.

Майк потвърди, че Моатесие е заобиколил с „Джошуа“ нос Добра надежда и е продължил в Индийския океан. Сега вече можех да изоставя глупавото подозрение, че екипажът на „Мунго“ ме е подвел и Моатесие ме гони по петите. В действителност очаквах да е някъде наблизо и Индийският океан беше последното място, където допусках да се намира. Вече е известно, че Моатесие навлезе в Пасифика и след 307 дни по море в крайна сметка хвърли котва в Таити. Тъй че от деветимата ветроходци, които потеглиха, останаха само трима, всичките англичани, което, смятам, бе добре.

Найджъл Тетли и неговият тримаран „Виктрес“ бяха край бреговете на Бразилия, а Доналд Краухърст с „Тайнмът Електрон“ вероятно наскоро бе заобиколил нос Хорн. Майк също ми каза, че мама, татко и Диана ще излязат да ме посрещнат от островите Сили с яхтата „Куин ъф ди айлс“ и че Кен, Брюс и Бил ще дойдат от Фалмът, където вече се бяха настанили в Морския хотел, с бившия спасителен хидроплан „Фатъмър“. Надявах се, че Боб и Дай са запомнили подробностите от пощенската картичка, която им пратих от Австралия, и са ми запазили най-хубавата стая! Останалите членове от семейството бяха на път за Фалмът, та изглеждаше, че посрещането ще бъде знаменито.

Но все още бях на борда и след като приключих с дневника си, извадих шишето с уиски. Само ако не се случеше нещо непредвидено в последния момент, можеше да се смята, че „Сухейли“ е първата яхта, обиколила света без спиране, и аз се качих на палубата да излея няколко грама алкохол зад кърмата ѝ. И преди сам да надигна бутилката, реших, че ще е добре да пожертвувам още някой грам в чест на Шони, един от древните британски богове на морето. Смятах, че това ще го предразположи към мен, ала дневникът ми за следващите два дни съдържа само фрази от рода на: „Управлявах цял ден“ и „Управлявах цял ден, но вятърът все поутихва“.

На другия ден, сряда, 16 април, влязох във връзка с Клиф Пиърсън от редакцията на „Сънди Мирър“ и му казах, че мога да пристигна във Фалмът в неделя, 20 април, но тъй като бяхме в почти пълно безветрие дори в момента на разговора, трудно бе да определя с положителност. Клиф съобщи, че намиращите се на „Фатъмър“ членове на клуба „Приятелите на «Сухейли»“ възнамеряват да установят радиовръзка с мен в петък или в събота призори. Помоли ме да му разкрия някои допълнителни положения от шифъра, който бяхме разработили с Брюс, преди да отплавам, и който беше одобрен от Главното пощенско управление в Балдок. Като един от попечителите на моето плаване „Сънди Мирър“ естествено искаше да разполага с колкото се може по-пълна информация по завръщането ми и несъмнено я заслужаваше. Но както ме осведоми Клиф, около островите Сили вече се бяха появили яхти с пратеници на други вестници, които зорко следяха всеки ход на „Фатъмър“. От моя гледна точка всичко това звучеше много забавно и аз бих предпочел да съм от преследвачите вместо от преследваните. С Клиф се уговорихме да се свържа с Брюс в събота сутринта и преустановихме разговора.

Напук на всичките ни грижливо обмислени планове вятърът изчезна съвсем, а същевременно моят многоизстрадал агрегат предаде богу дух, което ме постави в шах, понеже акумулаторите вече не се зареждаха до пълния си капацитет и нямаше да изтраят дълго. За пореден път се залових да разглобявам агрегата, но при нищожния ветрец плавахме с вдигнат летящ кливер, стаксел, грот и бизан и „Сухейли“ се нуждаеше от постоянно внимание, тъй че на практика изобщо не успях да го оправя. В петък акумулаторите се изтощиха допълнително, когато получих радиограма от „Бритиш Индия“ чрез Лендс Енд радио и разговарях с Джордж Мартин от щаба на „Сънди Мирър“.

18 април 1969 г., 309-и ден

Джордж ми каза да се оглеждам за някакъв каботажен съд, който може би ще излезе да ме търси. Също съобщи, че „Фатъмър“ бил „следен“ — истинска криминална драма, страшно забавно!

Малко се безпокоя за действителното си местоположение, защото днес не ми се удаде да направя хубави наблюдения и точно преди обяд срещнах цяла тълпа от траулери. Струва ми се, че се намираха на 100-фадъмното стъпало към плитчината Грейт Сол, от което според моите изчисления по пладне отстояхме на 30 мили. Линията, маркираща дълбочината, прави няколко извивки, та сигурно траулерите са именно там, но ако довечера е ясно, ще гледам да сваля някоя и друга звезда. По пладне до Фалмът ни оставаха 280 мили.

Часът е 18:30 и току-що се случи нещо забележително. Седях на бидоните, зачетен в „Тимон Атински“, когато изведнъж долових шумолене откъм деснобордовата койка, станах и в кутията за лекарства открих малка сива птичка с леко извита човка. Голяма беше колкото орехче. Пуснах я да отлети.

Тази вечер навлязохме в зона на оживено корабоплаване и отвред се виждаха навигационни светлини, поради което нямах желание за сън — водех наблюдение от кокпита, като се подкрепях с кафе и уиски. Малко след полунощ ни застигна добре осветен кораб, намали ход и даде вид, че заема позиция на около половин миля от нас. Същевременно забелязах да приближава на скорост някакъв по-малък съд, който предположих, че е рибарски, и също да заема позиция. След като ги погледах недоумяващо известно време, реших да предизвикам по-големия съд с „алдиса“ и попитах за името му. Отговорът бе: „Куин ъф ди айлс“. Яхтата приближи, мигайки със сигналните си светлини, и за пръв път от 309 дни имах възможност да разговарям пряко с родителите си. Беше чудесно, но при надигащия се вятър и вълнение се разбирахме трудно, та твърде скоро трябваше да се откажа от опитите си да бъда чут и се залових да намалявам ветрилата. Не след дълго приближи и по-малката лодка: „Фатъмър“. После „Фатъмър“ и „Куин ъф ди айлс“ останаха да прекарат нощта в близост до „Сухейли“ и при наличието на двама вахтени на пост сметнах, че ще бъде безопасно, ако легна да поспя.

Когато на другата сутрин се събудих, наоколо нямаше никой. Пазачите ми бяха ме изгубили. Видимостта бе ограничена до две мили, а силата на вятъра се покачи на 7 бала. В 08:15 ч. включих радиото и незабавно се свързах с Брюс; попита ме „къде по дяволите“ се намирам и аз бях принуден да му призная, че не знам. Почти успях да чуя как изпъшка при този отговор, но нищо не можех да направя. Слънцето беше скрито от облаците и не бях в състояние да направя наблюдение. Към 10:00 вятърът се усили до 8 бала от югоизток и вместо да насилвам „Сухейли“ вече тъй близо до края, прибрах всички ветрила, хвърлих перлина и легнах на дрейф. Следващите два часа прекарах изправен в преддверието на каютата, оглеждайки се за кораби, а също и с надежда да видя слънцето, което точно преди пладне най-сетне ме възнагради. Направих наблюдение, изчислих ширината и я съобщих на Брюс. По това време всички вестници бяха обединили усилията си в издирването, тъй че беше все едно, ако някой друг узнаеше местоположението ми.

Бях уморен и отегчен. Нямаше какво да правя, преди вятърът да обърне или да отслабне, и легнах отново. Това вече бе пределът; да биеш толкова път и накрая да те връхлетят насрещни ветрове, когато почти надушваш миризмата на родния бряг, наистина е прекалено. Не спах дълго. В 14:30 ч. ме събуди вой на сирена. Скочих от койката, представяйки си как ей сега някой кораб ще връхлети върху нас, но сигналът идваше от „Куин ъф ди айлс“. Дали защото бях отпочинал, или защото имаше кораб наблизо — не знам, но вятърът и вълнението като че ли бяха спаднали и аз доста засрамено се залових да вдигна някое ветрило и да прибера перлина. „Фатъмър“ се появи тъкмо когато отново набрахме ход, преодолявайки стръмните вълни невероятно леко за такъв малък съд. Като приближих, успях да различа Кен, Брюс и Бил, които махаха неистово от бака; Бил, както обикновено, окичен с фотоапарати.

Тримата явно бяха обсъждали как е най-подходящо да се държат при тази първа среща. От радиосеансите бяха заключили, че след всичките тия месеци, прекарани в самота, може би ще бъда малко смутен от перспективата да попадна отново сред хора, а те знаеха по-добре от мен как е планирано да протече посрещането ми във Фалмът. Тримата се бяха разбрали да ме оставят аз да заговоря пръв, та да имат възможност да преценят реакциите ми. Аз пък от своя страна ги чаках те да започнат разговора. Лодките ни се доближиха на петнайсетина метра една от друга, докато ние продължавахме да мълчим и да се хилим глуповато насреща си и Кен по-късно заяви, че съм бил провалил историческия момент, когато накрая му викнах: „Ти още ли носиш тая смотана шапка!“, при което той тутакси я свали от главата си и я хвърли в Атлантика.

„Фатъмър“ и „Куин ъф ди айлс“ останаха с мен през цялата съботна нощ. След щорма вятърът упорито се задържа от югоизток и тъй като, ако останехме на десен халс, щяхме да бъдем изтласкани на север към Бристолския канал, аз обърнах, за да удържа яхтата на юг. Изглежда, времето беше решило да се подиграе с всяка една от датите на приблизително пристигане във Фалмът, които бях дал на Клиф Пиърсън, но понеже при отплаването си бях посочил 14 април за последен ден от околосветската обиколка, т.е. засега бях сгрешил само с шест дни в изчисленията си, смятах, че Клиф няма да се разсърди, ако се забавя с още един-два.

Към 07:15 ч. сутринта в неделя смених халса и се отправих на североизток, към нос Лендс Енд, отдалечен на 150 мили. След като излапах огромна чиния с овесена каша, направих наблюдение и извиках координатите си на капитан Евънс, командуващ „Куин ъф ди айлс“, който ми отговори със същото; макар и на разстояние достатъчно, за да се чуваме, ние бяхме единодушни, че в действителност ни разделят две мили. Следобед „Фатъмър“ потегли за островите Сили, та да зареди с гориво и донесе пресен хляб, вестници и цигари за „Куин ъф ди айлс“. Не бях пушил от шест седмици и въпреки че така се чувствувах по-добре и тютюнът изобщо не ми липсваше, като гледах как другите спокойно посягат към цигарите, се усетих далеч по-смутен, отколкото очаквах. А при обедното кафе вече ми се пушеше неудържимо.

Редом с „Куин ъф ди айлс“ в ролята на моя бавачка аз исках добре да се наспя тази последна нощ, преди да подходя към сушата. С рифовани грот и бизан, та да се намали блъскането във вълните, „Сухейли“ плаваше с лекота под напора на югоизточния вятър със сила 5 бала и при очертаващото се незначително преваляване през нощта аз се приготвих за лягане. Бях прекалено възбуден, за да заспя и добре че беше така, защото, като излязох на палубата в 22:30 ч. с чаша горещо какао в ръка, хоризонтът пред нас беше осеян със светлините на някаква френска рибарска флотилия. Ако преди виждах прекалено малко кораби, сега бяха твърде много. Да се маневрира сред рибарска флотилия винаги е сложна работа, но нощем е направо мъчително, особено за малък съд под ветрила. Поради естеството на своята дейност рибарските кораби непрекъснато сменят курса си и едва си успял да очертаеш пътя си, по който да избегнеш сблъскването с даден съд, и току забележиш, че той си е наумил нещо съвсем друго и връхлита върху теб с откритото намерение да се възползва от законното си право на предимство. И като се има предвид, че корабите обикновено са трийсет-четирийсет на брой, морето изведнъж става твърде тясно и опасно място.

Смених халса и се отправих на юг в опит да заобиколя флотилията, ала когато два часа по-късно отново се насочих към нос Лендс Енд, светлините ѝ продължаваха да танцуват на пътя ми. При тази скорост бихме могли цяла нощ да си играем на криеница и да не напреднем изобщо, затуй си рекох: „Да става каквото ще“, върнах се на курса и след четири тягостни часа най-сетне излязохме в чисти води. При всичките тия маневри „Куин ъф ди айлс“ безропотно ме следваше по петите и макар че рибарите се отнасяха с по-голямо уважение към нея поради размерите ѝ, облекчението на нейната палуба не бе по-малко от моето, щом се измъкнахме от този лабиринт.

Към пет часа сутринта в понеделник, 21 април, вятърът задуха от югозапад и след като оставих „Сухейли“ да плава с рифован грот най-сетне по посока на нос Лизард, аз отидох да си легна.

Подир три часа станах наново. „Сухейли“ следваше вятъра, който бе почнал леко да обръща, та се наложи пак да сменя халса, за да съм сигурен, че ще заобиколим скалата Бишоп край Сили и Лендс Енд. А и исках да се отдалеча от силното приливно-отливно течение между тях. В 11:35 ч. по пеленг 100° забелязах фара на скалата Бишоп, първата ми среща с родината след 312 дни. Предполагам, че съзирането на крехкия силует на скалата, щръкнала на хоризонта, би трябвало да предизвика емоционален изблик. В продължение на векове за поколения моряци това е последният и първият къс суша, който са виждали от Британия, но доколкото си спомням, аз отбелязах събитието в бордовия дневник просто като регистрация на навигационен знак. Вълнуваха ме по-прозаични неща: халба бира, стек, гореща баня, легло с чисти бели чаршафи.

„Фатъмър“ се присъедини към нас в два часа следобед и отмени „Куин ъф ди айлс“. Сякаш това беше сигнал увеселението да започне. Над главата ми запърпориха няколко хеликоптера, от чиито отворени врати налудничаво висяха фоторепортери, а около нас изникнаха плавателни съдове с всевъзможни форми и размери, включително една миниатюрна спортна лодчица от Сейнт Мери. На нейния водач сигурно беше по-лесно да ме намери къде съм, отколкото на мен, понеже за дълги периоди лодката му изчезваше от погледа ми, скрита между вълните. На сцената се появи и един самолет от бреговата охрана, който неколкократно прелетя ниско над малкия конвой, разгонвайки хеликоптерите от пътя си като подплашени пилци.

Пред нас на хоризонта можех да различа сивия силует на един бързо приближаващ се миночистач. Ето нещо, което очаквах. Корабът на нейно величество „Уорсаш“ от състава на военноморския запас, плаващ под командата на капитан трети ранг Т. А. Бел, беше упълномощен от контраадмирал Б. С. Дж. Плейс, командуващ запаса, да ме ескортира. Изборът на този кораб беше удивително сполучлив предвид моите връзки с Кралските военноморски резерви и аз не бих го заменил и за десет самолетоносача. Миночистачът се обърна откъм кърмата ми, като остана на благоразумно разстояние откъм подветрената страна и развя QKF, според международната кодова сигнализация: „Добре дошли“.

После Том Бел приближи, водейки умело кораба си. От палубата се разнесоха възгласи и докато отговарях, сред екипажа съзрях тримата си братя. Разменихме си обичайните семейни любезности и сетне „Уорсаш“, който подобно на своите събратя не е предназначен да се движи на бавни обороти, се изтегли встрани и до непосредственото ми подхождане към Фалмът заемаше положение пред нас.

Тази вечер за последен път преместих корабния часовник и го нагласих на британско време. Чувствувах се капнал. През изминалите два-три дни бях спал твърде малко и знаех, че следващият ден — ако бе речено да е последният ми по море — щеше да бъде крайно уморителен. Гласът ми вече бе прегракнал от тридневното викане при разговорите с други кораби и ако не се смята пеенето, говорният ми апарат сега навярно свърши толкова работа, колкото през всичките 308 дни на плаването до момента.

Легнах към 22:00 ч. във видимост на фаровете Уолф Рок и Татер Дю и се събудих около три часа във вторник сутринта, за да свия към нос Лизард, който ясно се виждаше. Призори минах през вълнението пред Лизард (за неудоволствие на моите пазачи) и с хубав западен вятър напредвах под всички ветрила към буя Манакълс. Фалмът бе отдалечен на осем мили и аз ясно успях да различа Пенденис Пойнт и Сейнт Антони Хед, които бележат входа на пристанището.

Конвоят нарастваше ежечасно. След Манакълс ни посрещна фалмътският спасителен катер и влекачът „Сейнт Мовс“, и двата в разцветка, чисти и лъснати като пови. Спасителният екипаж беше в пълно бойно облекло: ботуши, непромокаеми костюми и отличителни червени шапки. Шапките им тутакси грабнаха сърцето ми и след като се прибрах във Фалмът, помощник-капитанът на „Фатъмър“ Джон Мичъл ми подари една: сега тя е един от най-ценните атрибути на моята ветроходна екипировка.

Бившето име на „Сейнт Мовс“ беше „Аруша“ — влекач на „Бритиш Индия“, разквартируван край бреговете на Източна Африка, и за този ден компанията беше наела някогашния си кораб и бе го пременила в старата му униформа; черният комин с две отличителни бели ленти по средата блестеше, огрян от утринните слънчеви лъчи. „Сейнт Мовс“ пристигна развял огромен флаг на компанията, а аз вдигнах моя, наред с триъгълните флагчета на Океанския крайцерски клуб и на Бенфлийтския яхтклуб, а сметнах за удачно да издигна на левобордовия нок и сигналните букви на „Сухейли“: MHYU.

На борда на бившата „Аруша“ видях капитан Латин и капитан Бен Роджърс, моя първи капитан на „Чиндвара“, както и много други познати физиономии. Компанията „Бритиш Индия“ бе мой дом, откак завърших училище, там бях усвоил мореходното умение и нейните представители ми бяха оказали възможно най-голямо съдействие при подготовката на околосветското плаване. Наистина беше чудесно, че ме посрещаха по такъв начин.

Оставаха ми шест мили — по-малко от два часа — до Пенденис Пойнт, когато към девет часа вятърът внезапно се обърна от север-северозапад и рязко се усили. Изтласкан бях на изток и принуден да намалявам все повече и повече ветрилната площ, а силата на вятъра междувременно стигна 7–8 бала. Ядосах се страшно. Неспособността на „Сухейли“ да плава близко срещу вятъра в открито море не е непременно недостатък, но когато ми оставаха само няколко мили до брега, това направо беше вбесяващо.

Докато вятърът ме отнасяше на североизток от Фалмът, към Додман Пойнт, хеликоптерите и леките самолети, които кръжаха наоколо, почнаха да изчезват. Представих си как летците са предусетили, че ще бъдат свидетели на цял ден лавиране и предвидливо бяха отишли да заредят машините си с гориво, оставяйки ме с моя морски ескорт от яхти и малки съдове, които покорно ме следваха през останалата част на деня.

Накрая вятърът задуха откъм брега и като запълзях по посока на сушата, най-сетне можех да плавам в по-тихи води и с по-голяма скорост. Направих още един халс към Портмелън Хед, после отново се насочих към Додман Пойнт. Беше студено и мокро, но вече нищо не можеше да ни спре. Двамата със „Сухейли“ бяхме прекарали в морето 313 дни, за което време изминахме повече от 30 хиляди мили, тъй че да се ляга на дрейф на този етап беше немислимо. Свихме зад Додман и започнахме да лавираме към Сейнт Антони Хед. Преминахме през входа на пристанището и пътят до финала вече бе открит. Смених халса за последен път, както предполагах, като отпуснах шкотите, за да си осигурим бърз и лек завършек. Щом наближихме скалата Блек Рок, която стърчи между Пенденис Пойнт и Сейнт Антони Хед, за мен не останаха други задължения, освен да махам с ръце на прииждащата около нас флотилия от лодки. Съзирах как слънцето се отразява от ламарината на паркираните по Пенденис Пойнт автомобили и отвред ни поздравяваха хора. Кажи-речи бяхме стигнали и вече почти се виждах с мечтаната халба в ръка, когато из тълпата изникна моторницата на пристанищния началник и аз любезно бях осведомен, че вестник „Сънди Таймс“ бил устроил „финална линия“ между Пенденир Пойнт и Блек Рок. В този момент още един участник в околосветската обиколка без спиране за малко не отпадна. Бях напуснал Фалмът между Блек Рок и Сейнт Антони Хед, тъй че не виждах причина защо да не вляза в пристанището по същия път и сега изразих гласно мнението си, което за зла участ бе уловено от телевизионните микрофони на Би Би Си. Въпреки всичко, демонстрирайки по-голяма въздържаност, отколкото обикновено проявявам, аз обърнах яхтата, за да направя още един халс на запад. Половин час по-късно, в 15:25 ч., пресякохме финалната линия и се разнесе топовен гърмеж.

Първите хора на борда бяха представителите на митническите и емиграционните власти от Фалмът. Като скочи на палубата, мъчейки се да запази сериозен вид, старшият офицер зададе вечния въпрос:

— Откъде идвате?

— От Фалмът — отговорих аз.