Лили Сейнт Джърмейн
Четири точки (7)

Шеста глава

Ролите ни се смениха рязко — Джейс беше напълно разбит, еднакво физически и психически. Не беше помръднал от мястото на пода с часове. Преди час бях намерила замразена пица и я натиках във фурната, предполагайки, че е готова, когато кашкавалът отгоре започна да образува балончета. Дадох му я и той започна да яде механично, докато не изяде всичко. След което продължи да се взира безразлично в нищото.

Което ни води до тук.

Бях изгубена. До този момент винаги бях имала план. Дестинация. Хора, които да чукам и такива, които да убивам. Но сега? Скитах се из апартамента на Джейсън като изгубена душа, чудейки се дали да си замина, или да остана. Най-накрая реших да се разсея с чистенето на стъклата от вазата и телефона.

Три мисли се въртяха постоянно в ума ми.

„Дорнан е в кома.“

„Току-що изритах Елиът.“

„Мисля, че Джейс ме мрази.“

Клекнах пред Джейс, който беше омел половин шише водка и всичката пица, която му бях оставила. Все още се взираше в нищото.

— Хей — казах нежно. — Земята вика Джейс? Какво се случва там?

Никога не го бях виждала така и започваше да ме плаши. Защото знаех, че аз съм виновна животът му да е истински ад. Поне днес аз съм виновна. Дорнан го беше завел в ада с нас останалите в момента, в който беше убил майката на Джейс преди всички тези години.

Той повдигна влажните си кафяви очи, за да срещне моите, и аз трябваше да се засиля да не потръпна под тежестта на погледа му. Челюстта му беше стисната толкова силно, че се изненадах, когато зъбите му не започнаха да се чупят. Пръстите му се бяха вкопчили в гърлото на бутилката, сякаш беше спасителен пояс, а той се носеше в леденото море.

— Какво се случва тук? — повтори и потупа главата си отстрани. — Наистина не искаш да знаеш.

Най-вероятно не.

Клекнах пред него и поставих ръка върху свитото му коляно.

— И все пак трябва да ми кажеш.

Той ми се усмихна с изражение, което никога повече не исках да виждам на лицето му. Караше го да прилича на баща си — сравнение, за което никога, никога не исках да ми се напомня. Но не можеше да промени факта кой беше баща му, както аз не можех да променя моя. Родени в предателство, израснали сред долен и заразен мрак, душите ни бяха единствени по рода си.

Може и да беше живял в блажено неведение първите седемнадесет години от живота си далеч от Джипси Брадърс, но съм сигурна, че си беше наваксал.

— Мисля си за теб и баща ми — каза и сърцето ми се сви. — Мисля си за всичките пъти, в които си била — мъчеше се да изрече следващата част — с него, и ми се иска да ви убия и двамата.

Той повдигна свободната си ръка и я постави върху бузата ми. Не смеех да помръдна, застинала на място, докато ръката му се пускаше нежно надолу, за да спре на врата ми. Не ме стисна, просто я задържа там с не толкова коварен жест.

— Нека позная — казах, а кръвта забуча в ушите ми, когато гневът ми се смеси със срама, който вече беше обзел тялото ми. Гняв, че бяхме поставени в тази ситуация от скапаните си семейства и клуба, който ни контролираше. — Искаш да ме удушиш? Давай. Може да се каже, че го заслужавам. Само ми обещай, че ще го убиеш веднага щом приключиш с мен.

Той махна ръката си от гърлото ми, а кожата ми изгаряше, жадувайки отново за допира му. Което беше адски сбъркано. И все пак предпочитах заплашителната ръка на Джейс върху гърлото си, вместо жестоката собственическа похотлива хватка от баща му.

Дорнан. „Защо просто не умреш, шибаняко?“

— Никога няма да приключа с теб — промърмори Джейс, като отпи глътка от водката и се намръщи, защото със сигурност изгаряше гърлото му. — Дори когато беше мъртва, не бях приключил с теб. Преследва ме в продължение на шест шибани години. Все още не съм сигурен дали наистина си тук.

Протегнах ръка и докоснах тъмните кръгове под раненото му око.

— Кога спа последно? — попитах, повтаряйки въпроса, който ми беше задал преди няколко дни. — Той присви рамене. — Поне стани от пода и ела да седнеш на дивана. Изчистих стъклата.

Изправих се и му подадох ръка, която той пое и стана на крака. Задържа бутилката с водка, но побърза да пусне ръката ми, връщайки се обратно в малката си вселена. Намръщих се и захапах устна.

— Искаш ли да си тръгна? — попитах. В гласа ми нямаше злоба, нито болка. Ако се нуждаеше от пространство, щях да му го дам с удоволствие. Имаше хиляди долнопробни хотели в Лос Анжелис, където можех да се скрия и да чакам, докато Дорнан се събуди или умре.

Господи, толкова много ми се искаше да умре.

Джейс поклати глава.

— Не. Остани. — Не ме погледна, но думите му бяха достатъчно категорични, за да знам, че беше искрен. Можех да му простя задето не беше в състояние да се справи с всички простотии, които бях забъркала за толкова кратко време.

Зачаках в коридора, докато той обикаляше наоколо и затваряше автоматично прозорци. На стената, точно до входната врата, набра някакъв код на малката клавиатурка и червената лампичка светна. Спомних си за защитната система, когато бях идвала тук преди.

Спомнях си много неща отпреди.

Спомени за отдавна отминали дни, за невинната първа любов се увиха около съзнанието ми като пипала, прошепващи нежно, наранявайки ме. Част от мен искаше да се изгуби в тях поне за малко, но когато Джейс затвори последния прозорец с трясък и закрачи към хола, се върнах обратно в настоящето.

Последвах го предпазливо, несигурна дали присъствието ми беше желано. Пристъпвах странно от крак на крак, когато Джейс се отпусна в края на дивана. Кръстоса крака и се загледа окаяно в бутилката водка. От джоба му се дочу вибриращ звук, извади телефона си и затвори едно око, за да прочете.

Лицето му посърна.

— Какво? — попитах тихо.

Той хвърли телефона до него на дивана.

— Някой е открил Джими.

Джими. Разбира се. От всичката тази суматоха почти бях забравила мъртвия мъж, чиято кръв ме беше покривала от глава до пети само преди няколко часа.

— Мъртъв?

Изгледа ме така, сякаш съм глупачка.

— Да. Мъртъв. По принцип това се случва, когато ти пръснат мозъка.

За малко да отвърна „По принцип това се случва и когато ти взривят мотора“, но се сдържах. Нямаше да е много разумно в момента.

Замислих се за Джими и взех да се притеснявам. Отначало не бях сигурна защо, но изведнъж осъзнах, че беше заради непринудения, инстинктивен начин, по който Джейс притисна оръжието си в слепоочието на Джими и натисна спусъка. Без колебание.

— Защо поиска оръжието на Джими? — попитах внезапно. Не беше въпросът, който всъщност исках да задам, но и този ме беше човъркал. Защо беше нужна всичката тази показност с оръжията и защо на Джими му беше предложено място на първия ред за изнасилването и убийството на Джулиет? Защо Джейс просто не използва своето оръжие? Вероятността оръжието му — или това на Дорнан — да са регистрирани беше нулева. Бяха байкъри, не членове на Национална асоциация на притежателите на огнестрелно оръжие. Сега, когато мозъкът ми функционираше правилно, всички тези въпроси прогаряха дупка в главата ми, но тези, които нараняваха най-много, бяха незададените въпроси.

Защо изчака шест години и никога не направи едно проклето нещо, за да нараниш баща си?

Защо не го уби?

Защо тялото ти е покрито с татуси на Джипси Брадърс? С фамилни кръпки и отличителните знаци на клуба?

Защо въобще си тук?

Можех да убия човек и да го гледам как умира, но не можех да задам тези въпроси. Не и сега. Страхувах се твърде много от отговорите. Затова се придържах към безопасните въпроси.

„Защо поиска оръжието на Джими?“

Джейс ме погледна за момент, преди да отговори.

— Оръжието на Дорнан се е повредило, когато моторът му е избухнал. Съмнявах се, че ще може да изстреля куршум. Представи си да се бях опитал да застрелям Джими с оръжие, което не работи.

Стомахът ми се сви. „Да, представи си само.“

— Представи си какво щяха да направят на двама ни.

— Умен си — казах, чувствайки се глупава, че тази мисъл не ме беше осенила на паркинга. Бях небрежна, и ако не беше остроумието на Джейс и превъзходното му актьорско майсторство, сигурно и двамата щяхме да сме мъртви.

Аз със сигурност щях да съм мъртва.

— Аз съм мъж на детайлите — отвърна Джейс, като отпусна глава назад и затвори очи за момент. Поех си дълбоко въздух и седнах от другата страна на дивана, неспокойна от мислите ми.

„Защо въобще е тук?“ Думите на Елиът ме преследваха като удар в стомаха. Бях го отпъдила. Бях ужасен човек. „Той е син на Дорнан. Носи кръвта му във вените си.“

Надникнах към Джейс и неспокойството ми изчезна от приглушения смях, когато го видях заспал на дивана с една ръка, все още стискаща бутилката.

Не можех да му се сърдя сега. Беше прелестен, докато спеше. Избутах настрани смущаващите въпроси. На сутринта още щяха да са в съзнанието ми, за да ги задам.

Изправих се и запристъпих на пръсти към Джейс, внимателно отлепвайки пръстите му от бутилката с водка. Върнах я в хладилника, след което пристъпих тихо към спалнята му. Сграбчих одеялото от леглото и го занесох в хола, покривайки Джейс внимателно с него. Беше заспал дълбоко и за момент просто наблюдавах как линиите на лицето му се бяха отпуснали.

Изглеждаше по-млад, докато спеше.

Приличаше на Джейс, когото бях оставила преди шест години.

Премигнах да прогоня сълзите, които напираха да потекат, и се върнах обратно в спалнята му. Цялото ми тяло беше отпаднало и наранено и прецених, че докато Джейс е в безсъзнание, ще е най-добре и аз да си почина.

Плъзнах се под завивките и притиснах една възглавница към гърдите си. Миришеше на Джейс. Земно като прясна пръст и сандалово дърво с нещо пикантно. Ароматът беше възхитителен. Това беше последното нещо, което си помислих, преди да затворя очи и да заспя.