Лили Сейнт Джърмейн
Четири точки (6)

Пета глава

Косата на Джейс все още беше влажна, а ръката, с която се прицелваше, беше опъната като въже. Нито един от двамата не сниши оръжие, но Елиът беше свалил маската си и изглеждаше разгневен.

Челюстта му трептеше, докато гледаше към Джейс и мен, а горчивото предположение в очите му беше ясно като ден. И двамата току-що се бяхме изкъпали и аз носех дрехите на Джейс. Не беше трудно да се отгатне какво си мисли, че сме правили. И не можеше да е по-далеч от истината.

— Е… — подхвана Елиът.

— Не започвай — казах, поклащайки глава. — Не започвай даже.

Малка част от горчивината се изпари, но той не свали оръжие.

— Виж ти… ченгето — каза Джейс подигравателно над рамото ми, докато погледът ми заподскача между двамата. — Кажи ми защо да не те застрелям на място. Ти би го направил при първа възможност.

— Дайте ми оръжията си — казах настоятелно и повдигнах длани към тях. — Или и на двамата ще ви се наложи да ме застреляте, за да се докопате един до друг.

Изглежда и двамата се замислиха върху казаното, докато секундите се изнизваха мъчително бавно.

— Всички имаме общ интерес — настоях. — Да се погрижим Дорнан да не нарани никой друг.

Елиът се изхили, пляскайки оръжието си в лявата ми длан. Не го пусна обаче, не и докато Джейс не направи същото, макар и неохотно.

— Мисля, че ще откриеш, че общият интерес си ти — каза Елиът язвително, оставяйки ме да взема оръжието от ръката му. Джейс също пусна пистолета си и аз незабавно освободих пълнителите, като ги оставих да паднат на земята, превръщайки пистолетите в безполезни. Захвърлих ги върху дивана и заобиколих двамата мъже, които бях обичала повече от всичко в различни етапи от живота си. Тях и баща ми.

„Измъчваха ли го?“

„Не.“

„Не си много добър лъжец.“

Сърцето ми се сви.

Извадих оръжието си — единственото, което ставаше за нещо на този етап — и посочих и на двамата да седнат на дивана.

— Настанете се, момчета. Имаме много да наваксваме.

Джейс ме погледна невярващо.

— Ебаваш се с мен, нали?

Елиът промърмори нещо под носа си.

— Моля? — попитах. Нервите ми бяха опънати, а ушите ми бучаха.

Той ми се усмихна широко и повтори силно:

— Казах, че така изглежда.

— Какво изглежда така? — попитах внезапно раздразнена и на двамата.

— Че се чукаш с мен — отвърна Джейс, изглеждайки отегчен, докато заемаше мястото си в най-отдалечения край на дивана. — Мисля, че любовчията ревнува.

— Не ревнувам — сопна се Елиът, като все още не желаеше да седне близо до Джейс.

— Пич, ревнуваш и още как — каза Джейс. — Не се тревожи. Не съм я докоснал. За разлика от баща ми.

Той ме изгледа и нещо болезнено ме сви в гърдите, докато се опитвах да се поставя на негово място.

Толкова бях прецакана.

— Е — започна Джейс, като подпря крака върху масичката за кафе, — значи си ченге, а?

— Бивше — отвърна Елиът хапливо, навъртайки се около другия край на дивана.

— Ясно — каза Джейс презрително, очевидно съмнявайки се. — Както и да е. Какво, по дяволите, правиш в апартамента ми?

Елиът стисна юмруци.

— Ел… — казах нежно, предупреждавайки и молейки го едновременно.

— Тук съм да се убедя, че не убиваш момичето ми.

Джейс се засмя горчиво и ме погледна.

— Значи наистина ти е гадже.

Загледах се в Елиът раздразнена.

— Бивше — казах категорично. — Той е бившето ми гадже.

— Така ли? — отвърна Джейс. — И той ли те е мислил за мъртва в продължение на шест години, или този ад е запазен специално за мен?

Отново онази болка, която присвиваше гърдите ми като пепелянка, увита около студеното ми мъртво сърце. О, господи! Това беше толкова трудно. Лицето на Джейс беше изпълнено с толкова гняв и болка и това, което ми се искаше да направя, бе да ги залича, но не можех.

Изглежда можех единствено да влоша нещата.

— Аз съм този, който я спаси от шибаното ти семейство — намеси се Елиът пламенно, докато измерваше Джейс с поглед. Джейс се изправи от мястото си и двамата застанаха лице в лице със стиснати юмруци и горящи погледи.

— Обаче не успя да й попречиш да се върне, а, свалячо? — контрира Джейс. Стопяваха разстоянието помежду си светкавично, сякаш бяха придвижвани от някаква магнетична ярост, която им заповядваше да си откъснат главите.

— Спрете! — извиках.

И двамата ме погледнаха така, сякаш бяха забравили, че съм там.

— Моля ви — замолих. — Моля ви, не може ли вместо всичкото това перчене да поговорим?

Джейс повдигна вежда, но отстъпи с крачка от Елиът.

— Току-що уби четирима души, а сега искаш да седнем и да поговорим?

— Мъжът има право — каза Елиът, потърквайки брадичка. — Станала си много властна.

— Изключително властна — съгласи се Джейс и зае мястото си на дивана.

— Е — отвърнах саркастично с изкуствена усмивка на лицето, — не сте ли просто най-добри приятели изведнъж?

Елиът се засмя горчиво и се настани в другия край на дивана, колкото се може по-далеч от Джейс, но все пак беше седнал. Преборих се с желанието си да завъртя очи и вместо това седнах върху масичката за кафе, като подпрях крака на ръба на дивана. Бях с лице и към двамата и така можех да се мушна между тях, ако още едно мерене на пишки излезеше извън контрол. Беше повече от ясно, че и двамата са в пълна бойна готовност, но поне не размятаха юмруци. Засега.

Захапах устна и се загледах в облегалката на дивана, опитвайки се да измисля откъде да започна.

— Ужасно мълчалива си за момиче, което иска да поговорим — каза Джейс.

Преместих поглед към него.

— Просто се опитвам да намеря подходящите думи.

— Откъде разбра, че е тя? — Елиът попита Джейс внезапно, прекъсвайки ме така сякаш не съществувах.

— Получи обаждане — казах аз изведнъж и изправих гръб. — Кой беше? Знаят ли коя съм?

Джейс повдигна ръце пред себе си, очевидно раздразнен от вълната въпроси.

— Уоу! Беше мъртва в продължение на шест години, а сега си тук и чукаш баща ми и ти си тази, която задава въпроси?

Отново се приведох. Беше прав.

— Извинявай — промърморих.

— Накарах един приятел да проучи някои неща. Теб, по-точно — каза той, гледайки към Елиът. — Следите ни доведоха до онази нощ в болницата, където Джулиет се предполагаше, че е умряла.

Елиът повдигна вежди.

— Значи въз основа на това си отгатнал коя е тя? Това ми изглежда като доста голям скок в мрака.

Джейс стисна зъби и изглеждаше така сякаш си събираше мислите.

— Нямах намерение да се ровя — каза той, а бузите му почервеняха леко. Игнорира Елиът и се обърна директно към мен. — Онази нощ, когато баща ми те… промуши.

Елиът си пое рязко въздух, когато Джейс каза „промуши“ и аз повдигнах показалец, за да му дам знак да запази мълчание. Все още не знаеше за онази нощ, когато Дорнан ме завърза и завря лице между краката ми, преди да реши да забие нож в бедрото ми.

Е, вече знаеше.

— Беше… ранена — продължи Джейс — и дрехите ти бяха целите в кръв. Кълна се, не се опитвах да намеря нещо… но видях татуса ти… и за секунда си помислих, че виждам това, което крие.

Разбира се. Белезите ми. Никога нямаше да се отърва от тях.

— Беше само за секунда — каза Джейс, а гласът му беше на път да се пречупи. — Казах си, че не е нищо. Че просто си внушавам разни неща. Беше мъртва! И не приличаше на теб. Насилих се да го забравя. Но когато получих онова обаждане… трябваше да погледна отново. Трябваше да знам. — Лицето му беше набраздено с ужаса от миналото ни. — През всичкото това време си била под носа ми.

Не знаех колко дълго още можех да издържа. Пропуквах се, разпадайки се под тежестта на измамата си. Какво ли си мислеше за мен?

Божичко, сигурно ме мразеше адски много за нещата, които бях направила.

Елиът наруши създалото се напрежение, като добави още и от себе си:

— Била ти е под носа от няколко месеца. Баща ти и братята ти? Те са били под носа ти в продължение на шест шибани години. И не си се опитал да се измъкнеш? Не си се опитал да убиеш нито един от тях? След всичко, което й направиха? След това, което сложиха в нея?

Лицето на Джейс пребледня, аз извъртях рязко глава, а умоляващият ми поглед срещна този на Елиът.

— Ел, недей — казах, а в гърлото ми се надигна паника. — Не и това.

Той се изправи.

— Държах я, докато я разкъсваха отново! — В очите му имаше сълзи, а Джейс ни зяпаше с отворена уста, задъхвайки се като златна рибка.

— Какви ги говори той, Джулс — попита Джейс, а кожата му изведнъж беше станала бяла като платно. Пребледняла, лишена от всякакъв цвят, топлина или жизненост.

— По дяволите, забременя от онова, които й направиха — извика Елиът, сочейки към мен, докато говореше на Джейс.

Джейс се задави, а очите му се оцъклиха.

— Джулс, говори с мен. Не искам той да ми казва тези неща. Говори с мен.

Присвих рамене, а хладното оръжие натежа в ръката ми.

— Какво искаш да кажа? — попитах тихо. — Не лъже. Наистина се случи. Вече няма значение.

— Няма значение — промърмори Джейс невярващо, повтаряйки думите ми. — Разбира се, че има значение. Казах ти да ми кажеш всичко. Какво още криеш?

„А сега си тук и чукаш баща ми.“

— Нищо — казах вцепенено. — Бях бременна и направих аборт. След което вече не бях бременна.

Джейс покри лицето си с ръце, трепереше от ярост.

— Беше отдавна — казах нежно. — Нямаше какво да направиш.

Наблюдавах, смаяна и наранена, как Джейс се пресегна за вазата върху масичката за кафе и я хвърли с всичка сила към стената, където се разби на милион малки парченца, които се посипаха като дъжд върху канапето.

Двамата с Елиът подскочихме едновременно, когато вазата се разби, но Джейс остана равнодушен. Толкова беше разстроен. Тресеше се неспирно. Приличаше на Хълк точно преди да изгуби търпение и се надявах, че нямаше да разбие всичко наоколо като него.

Обърнах се, за да мога да държа и двамата под око.

— Не биваше да повдигаш темата — промърморих, а тонът ми беше като на намусено дете. — Много подмолно от твоя страна, Елиът.

— Млъквай! — извика ми Елиът и аз се сепнах. Не мисля, че някога преди ми беше казвал да млъквам. — Това не е шибана шега, Джулиет. Искаш го на своята страна? Добре. Но онова там е неговият баща. Неговите братя. Най-добре се постарай да го убедиш колко много заслужават да страдат. Мислиш, че е на твоята страна? Откъде знаеш, че няма да им се обади още сега и да им каже истината?

Джейс сякаш изведнъж стана по-висок, цялото му тяло се напрегна в готовност да нападне.

— За кой, по дяволите, се мислиш? — извика той и се втурна гневно към Елиът. Елиът не помръдна от мястото си и двамата застанаха лице в лице само на сантиметри един от друг. Отстъпих крачка назад, сразена от двамата мъже пред мен. Беше плашещо колко много означаваха за мен. И всичко, което искаха да направят, бе да се унищожат.

Отново онази ужасна болка, която смазваше сърцето ми в желязната си хватка. Не можех да я понасям повече. За момент ми се прииска да не чувствам нищо към тях, защото така щеше да е по-лесно — но тогава наистина нямаше да си имам абсолютно никой на тази земя. Щях да съм напълно сама.

И двамата си викаха напрегнато, а онова познато бучене в ушите ми се появи отново. Нека спрат. Толкова бях уморена.

Ръката на Елиът ме стисна за рамото и той ме разтърси леко, докато сочеше към Джейс.

— Не можеш да вярваш на тези хора! Опитаха се да те убият, Джулс!

Изгледах Елиът кръвнишки и отворих уста да му отвърна, но Джейс ме изпревари.

— Опитах се да я спася — изръмжа и заби показалец в гърдите на Елиът. — Не беше там. Какво си мислиш, че знаеш?

Елиът се усмихна подигравателно и отмести поглед от Джейс върху мен.

— Той е синът на Дорнан — изплю, избутвайки ръката на Джейс от гърдите си с един замах.

Джейс изрева и събори Елиът на земята, където двамата се забориха за надмощие. Джейс възседна Елиът и заби юмрук право в носа му, а Елиът му отвърна, като някак си успя да се пресегне и да улови Джейс в някаква обратна захватка, която не можех да проумея. Бяха равностойни по височина, сила, техника и… ярост.

И любов към мен, осъзнах тъжно.

— Носиш кръвта на Дорнан във вените си — подразни Елиът Джейс, докато двамата се бореха. Удари го по бузата с юмрук, а след това Джейс му нанесе бърз удар в гърлото, който го накара да се дави и пъхти за въздух.

— Спрете — замолих, застанала над двамата, докато Елиът отново успя да надвие Джейс за момент, да седне на гърдите му и да го удари в лицето. Лицето на Джейс беше ранено и кървеше, което само подтикваше Елиът да продължи.

— Елиът! — извиках, сграбчвайки го за раменете, докато той продължаваше да налага зашеметения Джейс. Ударите на Елиът станаха небрежни и неточни, като единствената му цел беше да превърне лицето на Джейс в пихтия.

Отстъпих назад и се засилих напред, като фокусирах всичката си сила в ръцете. Скочих върху Елиът, целейки да го съборя от Джейс или поне да застана между двамата, преди да го пребие до смърт.

Планът ми проработи, въпреки че вероятно бях наполовина колкото неговите ръст и тегло. Решителността и земното претегляне работеха в моя полза и съвсем скоро вече го бях възседнала. Ударих коляното си в ръба на масичката за кафе, когато и двамата паднахме между дивана и масичката, и очите ми се насълзиха.

Е, добре. Поне лицето ми не изглеждаше така, сякаш беше нападнато от скалпел.

Ако трябваше да съм честна, някак си се изненадах, че Елиът надви Джейс. Винаги съм си представяла, че ще бъде обратното. Че Ел ще бъде твърде мил, и че ще сдържа пълната си сила в подобен бой. Очевидно не. Преди беше дал всичко от себе си заради мен и тази вечер го беше направил отново.

Той се надигна, очевидно недоволен, а ръцете му стискаха раменете ми, докато ме отметна от него и ме хвърли върху дивана. Повдигна се, залитайки, на крака точно навреме, за да чуем и двамата проглушаващия звук от зареждането на пистолет. Мамка му!

Джейс беше застанал пред нас, ръката му трепереше, а лицето му беше почти неузнаваемо. Едното му око беше почти затворено от подуване, от носа му течеше кръв, а цялата лява половина на лицето му беше осеяна с разрези и оттоци.

О, да, а тази трепереща ръка водеше до длан, която държеше оръжие. Моето оръжие. Мамка му отново.

— Ставай — заповяда Джейс и Елит се изправи бързо на крака, като държеше ръцете си на показ.

— Наистина ли? Прицелваш се в пениса ми? — Гласът на Елиът все още беше подигравателен и озлобен, въпреки че имаше опасност да бъде застрелян.

— Свали оръжието — казах на Джейс, извивайки се до ръба на дивана, където се изправих и отново застанах решително между двамата. Джейс пренебрегна молбата ми и вместо това се прицели над рамото ми към главата на Елиът.

— Джейсън! — извиках, опитвайки се да уловя погледа му. Той остана непоколебимо сключен с този на Елиът и двамата се гледаха толкова изпепеляващо, че ако погледите можеха да убиват, и двамата вече щяха да са мъртви.

— Не се цели в главата му! — извиках, а дори думите от устата ми звучаха неправилно. Джейс се усмихна презрително, разкривайки изцапаните си с кръв зъби. Ужасен трепет премина през тялото ми, когато споменът за Дорнан, който захапва гърдата ми и засмуква кръвта, се появи в съзнанието ми.

— Ако се отдръпнеш, ще се прицеля отново в пениса му — предложи Джейс саркастично. — Ти решаваш.

Останах на място.

Джейс поклати глава.

— Нямаш право да идваш в дома ми и да ми казваш чий син съм аз. Нямам нищо общо с онзи шибаняк.

— Това, което искам да знам, е защо още не си го убил? — Елиът се държеше така сякаш той имаше надмощие, когато неговият мозък щеше да се разпръсне върху стената зад нас. Изражението на Джейс помръкна при въпроса на Елиът.

— Не е твоя работа — отговори през стиснати зъби. — За кого, по дяволите, се мислиш?

— За човека, който спаси момичето. Момичето, което щеше да умре, ако зависеше от теб — отсече Елиът и аз се почувствах така, сякаш ме бяха ударили в стомаха.

— Елиът! — извиках и се обърнах към него.

— Разкарай се от дома ми — каза Джейс, убийствено спокоен. Твърде спокоен. — Няма да повтарям.

Елиът хвърли един отвратен поглед към Джейс.

— Братята му чакаха в коридора на болницата, за да те убият, Джулиет. Не си ли спомняш?

— Разбира се, че си спомням! — сопнах се, а очите ми се напълниха със сълзи. В гърлото ми заседна буца, от която ми беше трудно да говоря.

— Трябва да тръгваме — каза Елиът и ме хвана за китката. За изненада и на трима ни аз се отскубнах от хватката му. — Джулс!

Поклатих глава.

— Няма да си тръгна, Ел. Съжалявам.

Шокът на лицето му беше засенчен от болка. Наперената му подигравателност изчезна, заменена от абсолютна мъка, която ме караше да си мечтая отново за подигравките му.

— Джулс — замоли той, този път по-нежно. Очите му бяха широко отворени, умоляващи. Изплаках сподавено, когато ме придърпа към себе си и повдигна брадичката ми, така че да гледам към покосеното му лице. — Не го прави. Не се връщай към живота, от който толкова усилено се бори да избягаш.

Любовта се надигна в кървав дуел в сърцето ми и аз се оказах разкъсана между светлината и мрака — болката истинска и жива. Поклатих глава и се повдигнах на пръсти, за да допра устни до гладката, но разранена буза на Елиът. След което го отблъснах от себе си, въпреки че местата, на които ме беше докосвал, сега горяха от липсата на контакт. Въпреки че знаех, че може да не ми прости никога вече.

— Тръгвай — казах, посочвайки към входната врата.

Той не помръдна.

— Тръгвай! — извиках по-решително. Този път наистина бях разбила сърцето му. Очите му ми казваха всичко — тъгата му, болката му, гневът му. Всичко беше там на показ.

Най-накрая изглежда беше взел решение. Мина покрай мен, избутвайки ме от пътя си, като спря единствено, за да вземе празното си оръжие и пълнителя от масичката за кафе. Натика и двете в джоба си, а след това приклещи Джейс, на когото изглежда изобщо не му пукаше, защото той беше този със зареденото оръжие.

— Наблюдавам те — каза заплашително, сочейки с пръст към разкървавеното лице на Джейс.

Джейс се усмихна.

— Аз те наблюдавам отдавна — отвърна той. — Следващият път, когато се появиш в къщата ми, ще те убия.

Елиът излетя навън, като затръшна вратата силно след себе си. Веднага щом си тръгна, започнах да се паникьосвам.

Божичко! Какво бях направила? Изгоних го след всичко, през което бяхме минали? Каква ужасна, егоистична кучка ме правеше това? Той беше спасил живота ми. Беше се отказал от живота и кариерата си, за да бъда в безопасност, и беше дошъл тук тази вечер, мислейки си, че съм в опасност… и всичко, което направих аз, бе да го нараня и прогоня?

Не беше правилно. Беше адски грешно. Изтичах до кухнята и сграбчих айфона си в едната ръка, а батерията в другата, опитвайки се да я натикам обратно, за да се обадя на Ел и да се убедя, че е добре. За момент се зачудих дали да не го последвам, но също така не можех да оставя Джейс сам с размазано лице и тежестта от тайните ми на неговите плещи.

Бях разкъсана между тези двама мъже. Шест години и нищо не се беше променило, освен че сега и двамата знаеха, че съм жива, вместо само един.

Заборих се с глупавия телефон, когато чух Джейс зад мен. Обърнах се да го погледна, изпуснах телефона и се затичах към него, когато се олюля на краката си.

Зачудих се колко време беше минало, откакто беше спал последно. Откакто беше ял. Винаги питаше за мен, притесняваше се дали бях нахранена, наспана, дали бях ранена, а аз само взимах и взимах, без да давам нищо в замяна, което ме караше да се мразя още повече.

— Шест години — каза той тъжно, а тъмнокафявите му очи бяха оцъклени и кървясали, едното наполовина затворено от подутия клепач. — Защо не ми каза? Защо не ми се обади?

Нямах отговор, освен обичайния, който използвах винаги. Отговорът ми на всичко.

— Страхувах се.

Той не отвърна нищо, а се дотътри до хладилника и го отвори. Извади нещо отвътре и ритна вратата с черната си обувка. Докато се затваряше, успях да зърна торбичка с грах в едната му ръка и бутилка с водка в другата.

Наблюдавах го, когато направи две крачки, облегна се на плота и се плъзна надолу, заставайки в седнало положение на пода точно под мивката. Килнах глава, неспособна да откъсна поглед от него, когато забелязах ролката кухненска хартия на плота.

Да. Трябва да почистя лицето му. Той би го направил за мен. Беше го правил много пъти.

Пристъпих напред, сграбчих ролката с хартия и спрях пред Джейс, който блокираше достъпа ми до мивката. Приведох се напред, намокрих дебел слой хартия и коленичих на пода до него.

Не можеше да се каже, че ми обръщаше внимание, тъй като пакета с грах покриваше едното му око, докато другото беше съсредоточено върху водката в ръката му. Затова, когато притиснах студената, влажна хартия към бузата му, той подскочи и изпусна пакета в скута си.

— Извинявай — прошепнах. Той ме изгледа предпазливо, преди да ми кимне и да затвори очи, подпирайки главата си назад върху вратичката на шкафа.

Приех кимването и застиналото му положение като покана да продължа, затова внимателно започнах да изтривам кръвта от лицето му. Част от нея вече беше засъхнала и се наложи да задържам хартията на място, докато изчезне. Тънката материя съвсем скоро се напои с най-различни нюанси на червеното и се наложи да я сменям няколко пъти, преди да приключа. Най-накрая седнах, доволна, че бях свършила и малкото, което успях. Забелязах, че тъмносивата тениска на Джейс отпред беше опръскана с неговата и вероятно с кръвта на Елиът. Пресегнах се отново с последното парче хартия с намерението да замацам кръвта от тениската, когато ръката му се стрелна и уви около китката ми.

Погледите ни се срещнаха и аз потръпнах неволно. Ръката му беше ледена. Тогава се сетих, че беше притискал замразен грах към лицето си, вследствие на което кожата му беше станала студена.

— Щеше да ме убие — каза Джейс, имайки предвид Елиът.

Поклатих глава.

— Нямаше.

— Не може да се върне тук. Никога.

Кимнах.

— Съжалявам. Не знаех, че ще дойде.

Джейс повдигна вежди.

— Е, как, по дяволите, той знаеше, че си тук?

Посочих неохотно към телефона си.

— Джипиесът.

Веждите на Джейс едва не се удариха в тавана. Той остави бутилката, изправи се на крака и взе телефона.

Разби го в ъгъла на плота, разпръсквайки парченца стъкло и пластмаса навсякъде. Чудесно. Първо вазата, а сега телефона? Щяхме да стъпваме върху стъкла в продължение на седмица.

Ако изобщо искаше да остана тук, де.

Джейс се отпусна отново на земята, очевидно нехаещ за бъркотията, и продължи да отпива от шишето с водка. Аз се загледах в нищото и се зачудих какво следваше сега.

Бях твърде уморена, за да плача. Твърде шокирана от внезапното пристигане и последвалото заминаване на Елиът. Мислите ми бяха като водовъртеж.

Никога не съм била привърженичка на пушенето или на алкохола, но ако в този момент някой ми предложеше бутилка вино и цигара, щях да я запаля и да дръпвам всеки път от раковата клечка, когато не отпивах вино направо от бутилката. После се сетих как лапах хуя на Дорнан, докато той издишваше пушека си върху мен, и изведнъж копнежът ми изчезна.

Алкохолът щеше да ми дойде най-добре в момента.

Изглежда Джейс сякаш прочете мислите ми. Повдигна шишето с водка пред лицето ми и я размаха неохотно. Чудесно.

— Имам нужда от лед, ако ще пия водка — казах и заобиколих счупените стъкла, за да стигна до хладилника. Взех две чаши, напълних ги с лед и се върнах да седна на пода до Джейс.

Той напълни двете чаши моментално и бутна едната към мен, където наблюдавах как от кондензацията се оформяха капчици и потичаха надолу по заскрежената чаша. До мен ледът в чашата на Джейс издрънча, когато той изпи съдържанието й на екс.

Обърнах глава, така че да мога да го виждам, притискайки ухо към кухненския шкаф, докато той си наливаше още една чаша.

— Не бива да се отрязваш — казах, доволна, че бученето в ушите ми беше намаляло. — Някой друг може да се появи на терасата ти.

Джейс ме погледна косо и завъртя кубчетата лед из чашата си, а те издрънчаха, удряйки се в стените й.

— Защо, имаш друго гадже, което следи джипиеса на телефона ти?

Завъртях очи.

— Бивше гадже. И, не. Няма друг.

Джейс се замисли за известно време, преди да проговори отново. Да наблюдавам как понякога устните му потрепват, когато е замислен, и линиите, които се появяват и изчезват от челото му, ме оставяше като хипнотизирана от присъствието му. Най-накрая. Бях тук с него. Не като Сами. Просто като себе си. Просто ние.

Каквото и шибано „ние“ да бяхме.

Изведнъж се почувствах много, много щастлива и много, много радостна, че съм жива. Чувствата прорязваха дълбоко гърдите ми — физическа болка, която ме караше да треперя. От доста време не се бях чувствала радостна, че съм жива.

Просто бях съществувала през последните шест години. Това… беше много по-добре.

Джейс ме погледна, довърши втората си чашка и я тресна на пода между нас. Не се раздвижи да си налее трета.

— Наистина е инсценирал смъртта ти, нали?

Кимнах.

— Напуснал е работа… събрал си е багажа и се е преместил в Шибанил, за да бъдеш в безопасност?

Кимнах отново.

— Да.

— Какво поиска в замяна? — Въпросът на Джейс криеше опасна нотка.

— Какво?

Джейс взе недокоснатото ми питие и го изпи точно за три секунди, след което остави чашата на пода.

— Как му се отплати? Какво трябваше да правиш?

Повдигнах се леко на място и се намръщих.

— Нищо.

Говореше за връзката ни. Прочистих гърло.

— Виж — казах, — тормозих го доста дълго, преди да се престраши даже да остане сам в една стая с мен. Не е това, което си мислиш. Обичах го.

Джейс изсумтя.

— Влюбваш се в похитителя си, а?

Наежих се разгневено.

— Той е добър мъж. Отказа се от всичко заради мен. От кариерата си. От бъдещето си. От безопасността си. И знаеш ли как му се отблагодарявах? Чаках, докато тръгне на смотаната си работа, на която ходеше, за да ни издържа, и се опитвах да се натровя в скапания му гараж.

Сълзи от ярост и срам запариха очите ми и се търкулнаха по устните ми, където ги избърсах гневно. Лицето на Джейс се промени от раздразнено до грубо и той се опита да обхване ръката ми, докато палецът му се потъркваше в белязаната кожа на китката ми. Никога преди не я беше забелязвал, но сега я приближи по-близо и се взря в нея — знак за още един неуспешен опит за самоубийство.

— Не знаех — каза той. — Съжалявам.

Издърпах ръката си, избърсах бузите си, придърпах коленете си към гърдите и ги прегърнах.

— Няма за какво да съжаляваш — измънках, поклащайки глава. — Просто не говори за него така, става ли? Ако не беше той, наистина щях да съм мъртва.

— Е — каза Джейс, а цялото му държане сега беше по-нежно и внимателно, докато продължаваше да се взира в китките ми, — предполагам трябва да съм благодарен.

Усмихнах се тъжно.

— Искам да кажа, няма да му благодаря — побърза Джейс да добави. — Шибанякът иска да ме убие. Но за теб… Направил е нещо добро.

— Да — казах срамежливо. — Е, той знае какво изпитвам… — Осъзнах гафа си. — … изпитвах към теб. Това беше причината, поради която скъса с мен.

Очите на Джейс светнаха от чутото, а веждите му почти се докоснаха до тавана над нас.

— Той е скъсал с теб заради мен?

— Не спирах да викам името ти в леглото — обясних. Джейс се засмя с тих, дрезгав смях, който ме накара да се изчервя, когато осъзнах какво бях казала току-що. — Не така.

Джейс все още се смееше и давеше с една глътка водка едновременно.

— Сигурна ли си? — успя да каже между смях и кашляне.

Завъртях очи.

— Кошмари, Джейсън. Не другото нещо.

Усмивката му изчезна и той се напрегна отново, всяка следа от хумор и непринуденост напълно се изтриха от лицето му. Глупачка! Отчаяно копнеех да не бях казала нищо.

— О, по дяволите — каза и се намръщи отново. — Съжалявам.

— Престани да казваш „съжалявам“ — смъмрих го с лека усмивка, опитвайки се да разсея напрежението, което отново се беше спуснало върху нас като възглавница, която притискат към лицето ти. — Няма за какво да се извиняваш.

Само аз имах — за лъжите, които се трупаха една след друга.

Не изглеждаше убеден.

— Напротив, имам.

Поклатих глава.

— Не, нямаш. Едва не те уби собственото ти семейство, докато се опитваше да ме спасиш. В това няма нищо позорно.

Отново се появи. Пристъпвахме леко около онзи ден, денят, в който едва не умрях, следобедът на ужас и болка.

— Трябваше да се боря по-силно — каза, а раменете му се отпуснаха. — Разигравам го в главата си постоянно. Можех да взема пистолета и да го застрелям. Можех да ни измъкна оттам някак.

Поставих ръка на коляното му. Носеше дебели дънки, но въпреки това можех да усетя топлината, която се излъчваше от кожата му.

— Няма нищо, което и двамата можехме да направим различно. — Беше ми отнело години и много неуспехи, за да осъзная, че никой от нас не можеше да се обвинява за това, което Дорнан беше разиграл в онзи ден. Винаги щях да съжалявам, че не бях успяла някак да спася баща ми и жената, която обичаше, но си бях простила за безсилието по време на взаимната ни разруха по времето, когато докторът изсмукваше от утробата ми последствията от изнасилването.

Изведнъж се пренесох обратно в миналото, преди по-малко от шест години, до момента, в който маската беше повдигната от лицето ми, и в който докторът ми се усмихна изпод хирургическата маска и ми каза, че е готово. Бях изпразнена от греховете им, болезнено освободена, но минаха много години, преди да се изпълня отново с надеждата да им отмъстя.

Затова, когато Джейс хвана ръката ми и стисна силно, се почувствах така, сякаш се препънах обратно в настоящето, за да седна до него с ръка върху коляното му, докато пред очите му се беше спуснала гневна завеса.

— Трябваше да ги убия всичките при първата възможност — каза, а лицето му се изкриви в маска на ярост и болка.

Приведох се напред и поставих длан върху топлата му буза, а когато не се отдръпна, се усмихнах.

— Все още има време — прошепнах тихо на първото момче, което някога съм обичала.