Донко Найденов
Въплъщението на сатаната (9)

„Въплъщението на сатаната“

Събуди се с усещане за леко неразположение. Този път събитията от миналата нощ го връхлетяха почти веднага. Можеше да си спомни абсолютно всичко, с най-подробните детайли, но осъзна, че не иска да го прави. Все пак, противно на неговите желания, спомените сами започнаха да прииждат.

Всичко стана прекалено сложно, прекалено голямо като мащаби. „Убиец!“ Той бе убиец, а не пречистител, както си мислеше снощи. Сега бе съвестен и покорен, като човешко същество, а не зловещ и силен, като вампир.

Колкото и да не искаше, злочестите излази от най-закътаните тайни на паметта му си проправиха пъртина между хаоса от мисли. Спомни си, че снощи бе усетил миризмата на страха, която великата му ярост бе игнорирала като нещо незначимо, но сега тази миризма лека-полека изплуваше на повърхността. Защо пък миризмата на страха? Защото страхът е нормалната реакция на организма в случай на потенциална опасност, характерна за всяко човешко същество. Той бе почувствал страха, дори не точно миризмата му, а по-скоро усета, който много прилича на любовното усещане (чувството на трепет при близост или допир до възбудено същество) — въпреки че усещането за страх по-скоро сковава тялото, вместо да го отпуска. Възможно ли е именно това усещане да провокира серийните убийци при извършването на злодеянията си?

„Сериен убиец“! Дали пък не се превръщаше в сериен убиец, като Джак Изкормвача, Чикатило, Гордън Касапина или Брендън Тес? Има вероятност и някои от тях да са жертва на сатанинско изчадие и също като него да са обладани и управлявани. Едва ли нормален човек би могъл да откачи на мига и да се превърне в злодей, без да е повлиян от свръхестествени външни фактори.

Бенджамин беше обладан и го знаеше. Снощи, по време на касапницата, той бе навлязъл в паметта си, за да усети чуждо въздействие и не бе усетил такова. Но дали именно тази липса на усещане е самото чуждо въздействие? Тогава убийството му се струваше велико, благородно дело. Той никога не бе мислил по този начин. Винаги се бе отвращавал от убийствата и от извършителите им. И не бе единствен — всички нормални хора мразят убийствата. Мразят ги, защото са убийства. Защото са отнемане на животи.

Но през нощта неговите разсъждения бяха коренно различни.

Защото бе ОБЛАДАН! Защото бе тласкан към този начин на мислене! Защото „Въплъщението на сатаната“ се бе впило в него и направляваше разума му! И то бе най-силно нощем, при пълна лунна активност.

А сега бе ден. Дали злият демон бе по-слаб през деня? По логика би трябвало да е така, понеже светлината от слънцето го изгаря, а денят му действа потискащо и пагубно. Освен това сега си спомни една статия, посветена на вампирите, в която бе описано как те мразят дневната светлина и обичат луната. Слънцето и луната, денят и нощта, светлината и мрака! Това са противоположностите на живота, на земята, на вселената. СИМВОЛИТЕ НА ДОБРОТО И НА ЗЛОТО!

Той трябва да го предизвика през този ден! Най-късно до настъпването на нощта! Утре щеше да бъде късно!

Погледна часовника си и с изненада установи, че е около два следобед. Имаше само няколко часа на разположение! Той се изправи, подпря се на леглото и въздъхна тежко. Беше жизнено необходимо да намери чантата с принадлежностите си.

Стъпи тежко на земята, все едно бе преял. Нахлузи стар панталон и някаква мръсна тениска и тъкмо се готвеше да излезе, когато телефонът му звънна.

— Бенджамин Бърнстейн ли е на телефона? — обади се учтив мъжки глас.

— Да — плахо отвърна бившият полицай, като сърцето му бе готово да хвръкне.

— Обажда се доктор Клаус Баденхарт. Вие наскоро бяхте наш пациент, нали така?

— Да.

— И страдате от рядкото състояние, наречено „вампиризъм“?

— Мисля, че да.

— Искам да ви кажа, че преди няколко дена беше взето решение за отпускане на държавни средства за лечение на редките болести, какъвто е вашият случай. И така, според това решение, вие имате право на две безплатни кръвопреливания месечно.

— Окей, и кога да дойда?

— Първо заповядайте при нас да се регистрирате. После, когато пожелаете, ще идвате по два пъти в месеца да правим тази процедура. Разбрахте ли?

— Разбрах ви.

— Имате ли въпроси?

— Засега не, ако имам, ще ви потърся.

— Приятен ден, господин Бърнстейн.

— И на вас.

Бенджамин излезе от къщата и се огледа. Кафявата чанта небрежно бе захвърлена върху един храст в долната част на двора. Той я взе и отвори ципа й.

Разпятието се появи със сребрист проблясък, а под него белееше книгата от библиотеката, която покриваше шишенцето със светена вода. Той взе кръста и в същия миг го хвърли, защото свещената вещ опари ръката му.

— О, Господи — промълви Бенджамин. Тогава видя ръкавиците във вътрешността на чантата. Беше ги взел, за да предпазват ръцете му от лъчите, и сега щеше да ги използва срещу изгарящото действие на Божия символ. Сигурен бе, че и светената вода ще изгори кожата му. Затова нахлузи ръкавиците, вдигна търкулналото се на земята разпятие и го сложи в обратно в чантата.

Вече бе готов за борба. Слънцето напичаше здраво, но заради снощния пир, то все още не изгаряше кожата му така, както до преди. Чувстваше силен глад, но мозъчната му дейност, притъпена от огромното напрежение в него, потискаше и това неразположение. Той сложи чантата на рамо и се запъти боязливо към гората.

Докато крачеше през покритата с листа пътека, до ума му достигна една идея. Помисли си дали пък да не се възползва от предложението на болницата за преливането на кръв. Какво ли би му коствало посещението при лекаря? Нямаше да се налага да търси кръв, нямаше да се пече като пуйка на Вси Свети или като прасе на Коледа. Спомни си колко добре му бе подействало първото кръвопреливане.

„Само тук-там някой зверски убит“ — намеси се един от гласовете в главата му.

Не, това не трябва да се случва повече! В никакъв случай!

Може би кръвта ще го успокои, ще утоли жаждата му и няма да се налага да убива хора. Желанието му за кръв няма да е толкова силно, защото щеше да я получава своевременно. Кръвта ще го държи известно време в стабилно състояние, поне до другата доза. Кръвта щеше да го спаси.

„Докато не дойдат ченгетата и не те тикнат в пандиза“. Да, разбира се, той бе оставил два трупа. Все още не бе напълно сигурен дали огънят е заличил напълно следите му и в двата случая. А при втория дори не знаеше колко изгоряло е тялото и дали въобще е изгоряло. Снощи бе чул страховития взрив, бе видял издигналия се огън, но все пак автомобилът би могъл да се взриви по най-различни начини. Възможно бе и частите от тялото на Тим Стоун да са се разхвърчали на посоки и въпреки всичко да не са обгорени.

„Не трябва да мисля за това, сега имам по-важна задача“!

Наистина, тази мисия бе по-важна от следите по мъртвите тела, защото тя решаваше съдбата на неговата съвест и на неговия живот.

Чиваската гора отново се откри пред погледа му. Честотата на сърцето му вече приемаше резонансни стойности, а пулсът болезнено хлопаше в главата и някои по-чувствителни части на организма му. Той доближи първите дървета и се спря объркан.

Дали теорията му бе вярна? Той не бе убеден в нея, макар логически да изглеждаше съвсем реалистична. Дали съществото не бе също толкова силно и през деня? Спомни си момента, когато то го ухапа — беше през деня, въпреки голямото количество дъждовните облаци на небето. Облачен ден, но все пак ден. То го бе одрало и бе избягало. Не го бе нападнало, не го бе убило, не му бе изпило кръвта. Просто го бе ухапало за ръката… и се бе ВСЕЛИЛО в него!

Какво ли можеше да означава всичко това? Ако имаше повече знания за подобен тип създания, навярно щеше да открие някакъв ключ към загадката. Но неговата прагматичност тотално отхвърляше историите за такива твари, мяташе ги в кошчето и палеше боклука. Той не се интересуваше от свръхестествени явления — бяха му безинтересни, понеже беше сигурен, че е невъзможно те да се случат, освен в някои нискобюджетни телевизионни предавания или безсмислените филми на ужасите.

Обаче точно такова събитие се случи, противно на всичките му представи за света. Незаинтересоваността и песимизма му бяха попречили, защото съдбата го тикна неподготвен в тясна клопка.

Стоеше така, вперил поглед във вътрешността на гората. Дишаше тежко, все едно се готвеше за съдбовен скок от голяма височина, а страхът от неизвестното в момента доминираше над желанието му да се пребори с врага. Помисли си, че трябва смело да прескочи границата и да хукне слепешком към опасността. Това беше единственият шанс да обори вцепенението — в противен случай никога нямаше да го направи.

Пое силно въздух и го изпусна звучно, затвори очи и стисна устни, стегна ръцете и краката си, после отвори очи и рязко навлезе в гората. Хладината му подейства ободряващо и той уверено се насочи към вътрешността.

Вплетените едни в други клони на високите дървета бяха заспали непробудно, пазейки завинаги от слънцето цялата красива сенчеста одисея. Здравите стволове се издигаха високомерно, като мрачни обелиски, а дебелият слой шума под тях сякаш ги правеше неприкосновени. Бенджамин ходеше бавно и отмерено, като се вглеждаше за познат обект от онзи злочест следобед. Преди няколко дена той все още се намираше под знака на блаженото неведение и обръщаше внимание единствено на красивата идилия около него. Не забелязваше разликите между дърветата или детайлите на отделните местности и поради тази причина не можеше да си спомни точното местонахождение на срещата.

Достигна до по-светло място, където пространството между дърветата беше по-голямо и спря. Погледна към ръцете си, за да се убеди, че ръкавиците са върху тях. Отвори чантата, взе в едната ръка кръста, а в другата — светената вода и зачака.

Не искаше да мисли за нищо и затова не допускаше постоянно появяващите се нотки на разум да пробият здравия щит на мозъка му. Защото щеше да се откаже, щеше да побегне назад и ако имаше късмет, да се измъкне. Ако имаше късмет! Понеже беше силно уплашен и респективно — уязвим и слаб.

Ами ако нещото не дойде? Тогава всичко щеше да остане както преди. Бенджамин скрито се надяваше врагът да не се появи — преживяното досега беше повече от ужасно, за да понесе още нещастия. А и щеше да има свое лично оправдание за непостигнатата цел.

Навярно звярът чакаше нощта. В този момент той бе твърде слаб, за да се появи пред него, или твърде умен, за да рискува собственото си унищожение. Никой не би се появил в битка, ако предварително знаеше, че ще бъде победен.

Дали да зачака края на деня? Тази идея до преди малко му се струваше безумна, но сега му се видя доста добра. Звярът ще дойде по мрак, защото тогава е силен, но и той имаше своите оръжия — светената вода и разпятието. Освен това и самият Бенджамин бе по-силен по време на тъмнината. Да, ще стои тук до мръкване, до появата на Въплъщението на сатаната! Решителността му отново се възвърна в обзетото от лудешка треска негово съзнание. Той стисна здраво двата атрибута.

Но друга, по-страшна мисъл изригна като вулкан в него. Нали именно мракът го побъркваше? Нали по време на тъмнината звярът го обземаше най-силно? Бенджамин не бе силен през нощта, силен бе ЗВЯРЪТ в него! А и сигурни ли оръжия са кръстът и светената вода? Той само бе чувал, че прогонват злите сили, но нямаше как да е УБЕДЕН в истинността на това твърдение. Дали звярът ще се изсмее, като види тези безполезни неща в двете му ръце или изобщо няма да ги забележи? Тогава…?!

„Тогава аз и Въплъщението на сатаната ще се слеем в коварен братски съюз!“

Почувства как краката му се подкосяват, а тялото му се вдървява. Ако зачака нощта, това ще е краят!

Може би стоеше тук напразно. Създанието се бе вселило в него и нямаше как да се появи от другаде. То обладава, повелява, унищожава и отново се връща в гората, в очакване на поредната си жертва. И той, както…

В това време някакви малки храсти в далечината се раздвижиха и се чу шум от стъпкване на изсъхнали листа! Бенджамин протегна двете ръце по посока на звука, мускулите му се стегнаха заради внезапните конвулсии в резултат на сковаващия страх.

НЕЩОТО ИДВАШЕ!

* * *

Докато гледаше с втренчен поглед към прииждащия звук, в главата му изскочиха още няколко идеи, като „биологично оръжие“ или „правителствен експеримент“, но мозъкът нямаше време да ги обработи, защото появяващото се пред очите му беше толкова зловещо, че всичките му мисли се изпариха като втечнен азот при допир с въздуха.

Листата шумоляха, сякаш някой се движеше по тях, макар че отпред нямаше нищо. Все пак, невидимото същество идваше към него, защото този шум се чуваше все по-отчетливо. Мозъчна буря завземаше главата на Бенджамин. Той съзнаваше, че губи позиции, че се предава на страха, че поема по пътя на отчаянието. Чувстваше навлизането на паниката и нямаше време да й се противопостави.

„Трябва да запазиш спокойствие!“ — казваше един негов вътрешен глас, но тялото му явно нямаше намерение да го послуша.

В ЕДИН МОМЕНТ ГО ВИДЯ!

То стоеше пред него и го наблюдаваше със страховитите си светещи червени очи. Огромен ужас премина като ледена вълна през тялото му, всичките му косми настръхнаха, а кожата му се сгърчи, сякаш бе залята с киселина.

 

 

Съществото наподобяваше вълк, но беше далеч по-голямо — може би колкото тигър или ягуар. Устата и зъбите му бяха страховити и приличаха на стара машина за рециклиране на боклук, а очите му — грозни, несиметрични, сияещи и свирепи, символизиращи някакво патологично съвършенство. Около него се носеше атмосфера на злост, на прокоба, на тежест, която допълнително потушаваше и малкото останала воля у Бенджамин.

То просто стоеше и го гледаше! Бенджамин също се взираше в него, по-точно в очите му, които го парализираха. Той не забелязваше козината на звяра — гъста, сплъстена, огромна — или главата му — груба и продълговата, като на опасен хищник, — или пък краката му — месести и дебели, излъчващи необятна сила. Виждаше само очи. Сурови и диви очи, оформящи се като блестящи планински езера върху косматата глава.

То прозираше! През него се очертаваха дърветата, тревите, листата и малките храсти. Беше като някаква мъгла или сянка, която едновременно пречупваше светлината и поглъщаше част от нея.

Но очите му бяха други. Те сякаш се материализираха напълно или светлината им се противопоставяше изцяло на останалата светлина. Бенджамин не можеше да откъсне поглед от тях и единствено с периферията на зрението опитваше да проучи обекта пред себе си. Но не успяваше, нещо неведомо навлизаше в главата му и разбъркваше потоците от мисли. То го караше да концентрира вниманието си в очите и да отбие на страна всичко останало.

Дяволска сила прииждаше от тези очи. Тя го заставяше да се подчинява, да бъде покорен слуга на злото срещу него. Погледът го облъчваше с невидими лъчи. Завърташе всяка частица от разума му в някаква определена посока. Бенджамин усети как изпусна едновременно разпятието и светената вода. Чантата се свлече от рамото му и падна на земята.

Той не можеше да се наведе да ги вземе, понеже съществото срещу него не позволяваше това да се случи!

Очите вече не бяха очи, а огнени пламъци, които постепенно увеличаваха размерите си. Бенджамин виждаше в тях друга Вселена, в която главно божество е светлината.

СВЕТЛИНАТА НА ЗЛОТО!

Въплъщението на сатаната му заповядваше да поеме по пътя на злото! И той бе готов да го направи, защото ТО БЕ ПО-СИЛНО ОТ НЕГО! Чувстваше неговото стоическо, върховно надмощие. В главата му се появи неистов копнеж и той самия да се допре до този велик апогей.

Трябваше да се докосне до величието, да се извиси до размерите на светлината. Нужна му бе само една крачка, една стъпка напред, едно леко придвижване в правилната посока. И той го направи!

Страхът и напрежението бяха изчезнали напълно.

Силата отново го пое и го пренесе далече, в онази Вселена, където слабите, виновните и глупаците са премахнати. А силните са наистина силни, велики, развиващи се, защото няма кой да спира техния непрекъснат растеж. Там, където времепространствената диаграма не приема никакви параметри. Където природните закони се губят безследно в морето на безкрайния стремеж към съвършенството. Където думата светлина означава върховенство, връх, начало и край. Където всичко друго, освен светлината е пълен мрак, тотален покой или абсолютна гибел.

КАТО ЛУННАТА СВЕТЛИНА НА ФОНА НА ЧЕРНОТО НЕБЕ!

Той ще достигне до нивото на тази светлина — това му казваха огнените очи на Въплъщението на сатаната, неговия господар. Сатаната, този повелител на злото и символ на великата светлина, бе тук — по-могъщ и по-височайши от всичко останало, населяващо поробения свят. Той бе СВЕТЪТ!

* * *

Бенджамин стоеше изправен и се взираше в празното пространство пред себе си. Встрани се намираше чантата му, от която се показваше част от книгата „Мистерии и легенди на вилна зона Чивас“, а пред него, в краката му, белееха сребърният кръст и шишенцето със светена вода. Тъмнината на идващата нощ се процеждаше като черна луга между дърветата и превземаше от всички страни крепостта на вековния лес.

Той се размърда, наведе се, взе чантата и я сложи на рамо. После вдигна „оръжията“, напъха ги в чантата и си тръгна. Лицето му бе изкривено в налудничава усмивка, зъбите му бяха оголени като на истински вампир, очите му блестяха с огнено сияние. Той бе готов за подвиг! Бе готов за апокалипсис! Вече нищо не можеше да го спре!

В далечината чу вой на полицейски сирени.

„Навярно са намерили оная кучка Кристина, или оня глупак, таксиджията!“ — каза си той и се захили звучно.

Това не го засягаше, защото той беше непобедим! Напълно непобедим!