Донко Найденов
Въплъщението на сатаната (4)

През нощта

Лежейки на дивана, Бенджамин разсъждаваше върху състоянието си. Бяха му известни няколко психологически нива на страх. Първото бе стресът — когато организмът все пак съумява да контролира себе си, въпреки силните настойчиви вътрешни усещания; второто бе истерията — тогава човек дава воля на чувствата чрез писък или рев, което помага до известна степен на тялото да се овладее и поне частично да запази равновесието си, и третото ниво — паниката, когато организмът изпада в състояние на безумие и тялото, отказвайки да се подчинява на мозъка, става абсолютно неуправляемо. Той все още бе в първото ниво, но се намираше много близо до границата с второто. Болката в ръката увеличаваше силата си, а тялото му отслабваше главоломно.

Стана от дивана, взе една кутия с картофена яхния, отвори я, но дори и не я опита. Миризмата, макар и апетитна, му подейства зле, той затвори кутията и я прибра в хладилника. Очевидно неговият апетит се бе изпарил заедно с жизнеността му.

Умората, причинена от слабостта на тялото му, отново даде превес над всички негови планове. Той отиде до спалнята и се пъхна в леглото. Не след дълго се появи и сънят, идващ от най-мрачните дупки на съзнанието му, възнесен върху черните крила на прилеп.

Намираше се в гората, на същото място, където го ухапа странното същество. Макар че гората изглеждаше спокойна, страхът се беше впил в него като голяма пиявица, карайки го да диша тежко и неравномерно, и да върти глава напосоки. Той знаеше, че ще се случи нещо лошо. Това очакване го изпълваше с нарастваща несигурност, волята му да се изправи очи в очи с неприятеля отслабваше все повече. Не знаеше кое би било по-добре — събитието да се случи по-скоро и всичко да свърши бързо, или да се забави, отлагайки напред във времето сигурния крах.

Чувстваше, че то е наоколо. Не го виждаше, но по неопределени причини усещаше близкото му присъствие. Искаше да побегне назад, да се отърве от приближаващия звяр, но не можеше да помръдне от мястото си, сякаш бе закован с хиляди гвоздеи. Опита да извика, ала от устата му вместо звук излезе слабо хриптене.

„То идва“! — тази внезапно изникнала мисъл го порази с вледеняваща сила.

Главата му се развъртя напосоки, гърлото му инстинктивно започна да процежда тихи, но напористи стонове. Раздруса го някаква вълна, усети как тялото му натежа и сърцето му започна да пулсира трескаво. Нещо нетленно бе влязло в него. Беше сигурен в това. Когато опита да се размърда, да се освободи от невидимия натрапник, почувства единствено скованата неподвижност на крайниците си. Искаше да крещи, но гласът му сякаш бе изчезнал завинаги.

Отнякъде се появи глух звук. После се повтори… и потрети… Този звук изглеждаше по-реален от всичко, действаше на мозъка му по друг, по-различен начин. Изглеждаше, че някой забива пирони в дърво, навярно заковаваше тялото му към здрава повърхност. Зловещата картината на гората бавно избледняваше, давайки предимство на потока от силни удари. Той излизаше от обятията на съня и се връщаше към реалността.

На входната врата се чукаше!

Бенджамин стана рязко и тръгна към вратата. Въпреки че се бе стъмнило, той виждаше доста добре и за секунда достигна до вратата. Напипа ключа и светна лампата. В този миг ярко белите лъчи едва не изпържиха мозъка му, а главата му щеше да се взриви от внезапната ударна болка. Инстинктивно притисна очите си с едната ръка, а с другата напипа ключето, с което изключи осветлението.

„Чук, чук!“ — едва сега се сети, че на вратата се чукаше. Кой ли можеше да го безпокои по това време, на това диво място?

— Кой е? — гласът на Бенджамин бе станал дрезгав, неузнаваем.

— Аз съм Кристина Тейлър, живея през две вили оттатък. Чух викове и реших да видя какво става.

Той отвори вратата и видя силует на много слаба жена, проядена от белезите на възрастта и самотата.

— Спах досега, навярно съм бълнувал — объркано каза Бенджамин, стреснат от вида й, но веднага излезе от вцепенението и протегна ръка — аз съм Бенджамин Бърнстейн, приятно ми е да се запознаем.

— На мен също. Чух за вас от агента по имотите. Каза ми, че сте полицай.

— Да, и наскоро се пенсионирах. Заповядайте — той с жест подкани жената да влезе вътре.

— Защо не светнем лампата? — попита Кристина, след като и двамата вече се намираха във всекидневната.

— Ами страдам от едно заболяване… всъщност, наскоро се появи… тоест, не понасям светлината — Бенджамин се прокле наум заради нескопосания отговор.

В тъмното видя как жената се взря в него, очите й постепенно се ококориха и по лицето й премина вълна от страх.

— Какво заболяване?! — почти извика тя.

— Не зная, утре ще ходя на лекар. Вчера се…

— ХОДИХТЕ ЛИ В ГОРАТА?! — Кристина го прекъсна с истеричен вопъл, който стресна до неузнаваемост бившето ченге.

Той се облещи насреща й, а лицето му се изкриви в гримаса на ужас.

— Трябва да ми кажете дали сте ходил в гората, по дяволите! Разбирате ли ме добре, тази гора е ПРОКЪЛНАТА, защото е обитавана от ВЪПЛЪЩЕНИЕТО НА САТАНАТА!

— Въплъщението на сатаната ли? — попита Бенджамин със снизен глас.

— Да. Въплъщението на сатаната. Агентът не ви ли предупреди да не ходите там?

— Нищо не ми каза.

— Тоя глупак! Той е виновен за това, което стана със съпруга ми и той ще е виновен за това, което ще стане с вас.

Думите прозвучаха заплашително. Страхът в душата на бившия пазител на реда вече добиваше сериозни размери. Полицейската практика го бе научила, че в такъв силен момент трябва да потуши този страх с истеричен вопъл, защото в противен ще попадне в клопката на паниката. А паниката е най-лошият възможен сценарий — тя възпира автоматично включващия се инстинкт за самосъхранение, който дава най-правилните указания на тялото да се овладее и да се освободи от опасността.

Макар че в този момент Бенджамин не бе пряко застрашен, душата му чувстваше точно такава заплаха. Помисли си, че ей сега ще се пръсне и отвътре ще излезе зловещо чудовище, като от някой брутален филм. Острата слабост, приветстваща първите наченки на паника, го проряза с внезапно стягане на цялото тяло, най-силно изразено в областта на стомаха.

Той изкрещя с отчаян стон!

Усети по рамото си топлата женска ръка и вълните на успокоението го заляха като приятен душ. В ушите му все още кънтеше остатъчния екот, предизвикан от силния рев, който се примесваше с меките думи на Кристина Тейлър:

— … Бенджамин, приятелю, само по-спокойно го карайте. Всичко ще се оправи.

Той се овладя, след което пое дълбоко въздух и се обърна към едва различаващия се в тъмата профил на жената.

— Какво се случи със съпруга ви? — попита той.

Кристина наведе глава и не каза нищо. Това вероятно означаваше, че премисля как най-безболезнено да отговори на въпроса. Бенджамин й помогна да излезе от несигурността:

— Мъртъв е, нали?

— Да — почти веднага отвърна тя.

— Ухапало го е нещото в гората?

— Въплъщението на сатаната.

Той бе добър психолог и това обстоятелство му бе помогнало да се задържи дълго на работа. Много добре виждаше, че жената говори с все по-напиращо нежелание, знаеше, че тя се измъчва от този разговор. Искаше да научи много, да научи всичко за това Въплъщение на сатаната, но сега просто бе необходимо да смени темата, за да ободри и себе си, и събеседничката. Направи го по следния начин:

— Госпожо Тейлър, утре и без това ще ходя при доктора. Нека оставим разговора за друг път, може би, след като се върна от болницата. Ще пиете ли нещо?

— Не, благодаря. По принцип не пия, а и стана твърде късно. Имате ли слънчеви очила? Според мен ще са ви нужни.

Слънчеви очила?! Първото, което си помисли бе, че става въпрос за някаква дебелашка шега, осмиваща тъмнината в стаята, но в следващия момент разбра защо жената го каза. Слънчевите очила биха му помогнали да вижда по-ясно през деня или на светлината на лампата. Как не се бе сетил по-рано?

— Имам в сака няколко броя. Не зная как не се сетих за тях, навярно защото рядко ги нося.

— Аз ще си ходя, защото ме чака работа. Ако имате проблеми, можете да ми се доверите. Повярвайте ми, зная някои неща за звяра в гората и ще опитам да ви помогна. Стига, разбира се, да не е късно.

— Какво знаете? — попита Бенджамин.

— Когато дойде време, ще ви кажа. Сега просто няма смисъл да ви развалям още повече лошата вечер. И без това сте твърде уплашен… — Кристина спря по средата на изречението. Вероятно се усети, че думите „твърде уплашен“ по никакъв начин не биха успокоили изпадналия в немилост човек. Тя продължи в същия тон:

— Само не се притеснявайте, аз ще ви помогна.

— Благодаря ви, госпожо Тейлър. Искрено съм ви признателен.

Жената му махна за довиждане, без да се ръкува, и се изгуби в тъмнината. Бенджамин стоя известно време на вратата, наблюдавайки пръснатите по небето звезди.

Откъм един от хълмовете бавно се показа сребристият диск на луната. Небесното тяло му подейства по странен начин — вместо светлината да притъпи зрителните му рецептори, тя сякаш ги усили. Тялото на страдалеца усети нов прилив на неизвестна енергия, която не изгаряше кожата му и не изцеждаше силите му, а го изпълваше с нечувана мощ! Той се почувства като божество — велик и недосегаем! Идваше му да извика от радост, защото тази луна го бе дарила с цялото неземно щастие. В светлия й кръг съзряваше всичко положително и красиво, което майката земя навярно не би могла да му даде. Виждаше в свое лице владетел на света, повелител на всички низши човешки твари, молещи се във всеки един момент от нещастното си битуване да докоснат частица от неговата същност, да се издигнат до висините на светлината!

Той отвори уста и наддаде вик! Викът прозвуча като вой на изгладнял вълк — силен, свиреп и войнствен, а ехото, отразяващо се в гористите хълмове, му придаваше още по-величествен тембър.

След това бавно влезе в дома си. Настроението му бе приповдигнато и той вече можеше да заспи спокойно. Погледна бинтованата си ръка — болката бе отслабнала до незначителен сърбеж и той презрително се присмя над нея. Смехът му отекна в стените — хищен, злобен, като на изчадие от пъкъла.

Премести леглото си така, че да вижда луната и легна върху мекия матрак. Заспа с усмивка на лице и със спокойно изражение, вещаещо приятни сънища.