Донко Найденов
Въплъщението на сатаната (3)

В града

Град Сакраменто бе известен с широките си и пресичащи се под прав ъгъл булеварди. Добре организираното движение, за разлика от мегаполисите Лос Анджелис или Сан Франциско, бе причина за кратките времепътувания на превозните средства, а поради уникалното за Америка съчетание на множество исторически забележителности с голям брой културни мероприятия и огромни красиви паркове, заслужено му бяха дали званието „столица на щата Калифорния“.

Именно заради това разположение на улиците, на Бенджамин му бяха необходими по-малко от петнадесет минути, за да се придвижи до апартамента си, намиращ се на другия край на града. Слизайки от колата, почувства рязко главоболие, заради смяната на въздуха, очите му се замрежиха за момент, но веднага след това се адаптираха към новата среда. Той отиде до кооперацията, отключи входната врата и се запъти към асансьора, който щеше да го отведе до неговия етаж.

— Боже мой, скъпи, какво е станало с теб?! — посрещна го на вратата Шона, неговата съпруга.

— Ухапа ме някакво животно, ей тук. Преди малко бях в болницата и там ми промиха раната.

— Хайде, влизай. Тъкмо приготвях обяда. Кейт и Мари още не са се върнали от училище.

— Защо си толкова блед? Какво каза лекарят? — попита жената, след като двамата седнаха на масата.

— Каза, че до няколко дена ще ми мине. А вие какво правите?

— Ами обичайното ежедневие — децата на училище, аз на работа. Днес нямаше много поръчки и се прибрах рано.

Бенджамин я хвана за ръката, като по този начин искаше да й даде увереност, че всичко е наред. Шона обаче продължаваше да се взира недоверчиво в очите му, стараейки се да не изпуска нито едно негово движение.

По-късно Бенджамин се погледна в огледалото, което бе старателно закрепено към фаянсовата облицовка на банята и застина от неочакваното видение — от другата стена не го гледаше здравият, месест и червендалест здравеняк, а се бе появило призрачно бледо и измършавяло лице, набраздено с криви и дълбоки бръчки. Страхът внезапно нахлу в съзнанието му като ослепителна мълния.

Вдигна бинтованата си ръка, загледа я и концентрира вниманието си в раната. Болката бе станала убийствено остра, сякаш безброй червеи прояждаха вътрешните тъкани, а пулсациите на сърцето се отразяваха в нея като силни удари с нож.

Спомни си успокоителните думи на доктор Сантино: „Серумът и ваксината против тетанус би трябвало да ти помогнат или поне известно време да те задържат в стабилно състояние, но ако до два дена не се подобриш, ела пак при мен“. Този спомен го ободри, думите, изречени от лекаря наистина му подействаха освежаващо и мисленето му се промени в друга насока:

„До два дена може да се излекува проклетият ми крайник и аз отново ще си бъда аз“ — окуражи се той, макар че подсъзнателно знаеше, че тази гнусна рана бе много по-опасна от всички досега. Въпреки че дишането му бе нормално и сърдечният орган туптеше в обичайния си ритъм, той вътрешно чувстваше, че в тялото му настъпват промени, че нещо не е наред със самия му организъм.

Опита отново да се сети как изглежда причинителят на тези неочаквани беди, но чертите на странното създание бяха почти избледнели. Той помнеше само очите — тези светещи, непоносимо остри очи, излъчващи свирепа злоба. Тези очи никога няма да бъдат забравени, щяха да се явяват като неканени гости в сънищата…

— Бенджамин, скъпи, добре ли си? — гласът на Шона прекъсна мисълта му.

— Да, скъпа. Защо?

— Кейт и Мари пристигнаха, ще дойдеш ли? Вече тридесет минути стоиш в банята, а ми каза, че отиваш само да си измиеш лицето. Притеснявам се.

— Ей сега излизам. След минутка ще дойда.

Бенджамин искаше да си спомни още някой фрагмент, свързан със съществото, който да е убягнал от спомените му, но в изтормозения му разсъдък цареше тотална бъркотия. Той отвори вратата на банята и тръгна към всекидневната, където двете му дъщери го чакаха с голямо нетърпение.

— Татко, какво се е случило с теб? — извика притеснено Кейт, като машинално се отдръпна от прегръдката на баща си.

Мари, гледайки от по-голямата си сестра, направи същото.

— Нищо ми няма, скъпи мои красавици, просто претърпях инцидент?

— Какъв инцидент, татко? — попита с тъжно изражение Мари.

Тя бе на осем години (с четири по-малка от Кейт) и все още изпитваше дълбоката привързаност към баща си, характерна за малките момичета. Бенджамин я хвана за кръста и я вдигна високо, след това каза бодро:

— Ухапа ме някакво животно. След два дена ще ми мине.

— Какво животно? — въпросите на малката нямаше да спрат скоро, затова Бенджамин използва следната тактика — завъртя я силно във въздуха и после я свали на един от столовете, подредени старателно около масата.

— Такова животно, което, ако не си изядеш обяда, ще дойде и теб да ухапе.

— Татко, не ме плаши.

— Няма да те плаша, защото ти си добро момиче и винаги си изяждаш храната, нали така?

— Да, татко, винаги си изяждам храната — усмихна се Мари.

Вкусният обяд бе сервиран от Шона, която имаше славата на доста добра домакиня. След това всички седнаха около масата и започнаха да поемат с охота порциите вкусна картофена яхния. Бенджамин разпита Кейт и Мари за училището, после поговориха с Шона за работата й. Накрая разказа за новата къща, за красивата природа около нея, за чистия въздух, тишината и спокойствието на тази местност. След като се наобядваха и наприказваха, той се приготви да си ходи на вилата.

— Татко, няма ли да останеш тази вечер? — попита го Кейт.

— Не, мила моя, татко ти ще постои няколко дена там, а след това отново ще си дойде — в същия тон отговори той.

— А не можеш ли да ни вземеш и нас? — обади се Мари.

— Другия път ще ви взема, обещавам. Сега татко ви има нужда от спокойствие, а и трябва да поразчистя онази къща, че като дойдете, да се чувствате добре.

— Обещаваш ли?

— Обещавам ви.

Той целуна двете си момичета, след това — Шона, и излезе навън.

Веднага щом отвори външната врата на кооперацията, яркото слънце отново замрежи погледа му. Почувства непоносимо изгаряне по непокритите части на тялото си, както и внезапна, силна болка в главата.

Колата бе паркирана близо до входа и той изтича при нея. Влезе вътре, включи климатика и усети как постепенно нахлулият свеж въздух притъпи донякъде чувствителността на сетивата му.

Не можеше да шофира в това състояние, слепотата бе прекалено силна, много по-силна от преди няколко часа. Болката в главата стана раздираща, сякаш някой опитваше да пробие мозъка му. Той притисна слепоочията си с двете ръце и опита да се съсредоточи в реалността.

Трябваше да извика такси. Можеше да позвъни на Шона, на някой съсед или приятел, но не желаеше да притеснява никого с това свое страдание. Взе телефона, обърна се на другата страна, защото бе по-тъмно и се зарови в телефонния указател, където имаше номерата на няколко таксиметрови фирми.

Таксито се рееше плавно по гладките пътища. Бенджамин бе взел покривката, лежаща на задната седалка на автомобила си и с нея пазеше лицето и ръцете си появяващите се през стъклото убийствени слънчеви лъчи. Стараеше се да не мисли за нищо, дори и не отговаряше на въпросите на притеснения за здравословното му състояние шофьор.

Когато достигнаха до красивата къща, Бенджамин се разплати с шофьора, взе малката чанта с храна, която Шона грижливо му бе приготвила, обви тялото си с покривката и тръгна към вилата.

— Да ви помогна ли? — учтиво попита таксиджията.

— Не, не, благодаря, ще се справя сам.

— Ако имате нужда от помощ, можете да ме намерите по личния телефон. Аз вече зная къде живеете, а друг едва ли би се ориентирал в тая гора.

— Прав сте, наистина. Дайте ми го. Има вероятност скоро пак да пътувам към Сакраменто.

Шофьорът взе едно листче и химикал, написа номера си, след което го подаде на Бенджамин и протегна ръка за запознанство:

— Тим Стоун.

— Бенджамин Бърнстейн — отговори пенсионерът и двамата си стиснаха ръцете.

Сетне шофьорът се качи на таксито, включи двигателя и потегли към града, оставяйки страдащия мъж сам, потънал в своите страхове.

Когато Бенджамин влезе вътре, почувства приятния хлад на спасителната тъмнина. Отиде в стаята, определена от самия него за всекидневна, завъртя пръчката на ролетъчните щори, за да не влиза светлината и легна на мекия диван. Страшни мисли препускаха вихрено през пържещата се в кладата на адската болка глава, въртяха се като виелици във всички гънки на мозъка му и завземаха с ледения си порив обзетото от невъобразим хаос негово съзнание. В аптечката имаше аспирин, но по някакъв неопределим начин знаеше, че болкоуспокоителното няма да му помогне, както не му помогнаха йодът и спиртът в промиването на раната. Той беше болен и състоянието му се влошаваше. Непоносимостта към дневната светлина беше повече от застрашителна, тя отключи в много голяма степен чувството, което му бе много познато, а именно — страх. Страхът обаче бе доста по-различен от този при полицейските акции или при раждането на някое от децата. Той бе суеверен — пророчески страх, страх от неизвестното, от ПРОКЪЛНАТОТО, той го обхващаше със студените си пипала и бавно го пренасяше в клопката на първичния ужас.