Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- cattiva2511 (2016)
Издание:
Автор: Донко Найденов
Заглавие: Ударите на съдбата
Издание: първо
Издател: Сдружение „е-Книги“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: сборник разкази
Националност: Българска
ISBN: 978-954-497-053-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2917
История
- — Добавяне
Луната
— Как си, Шона?
— О, скъпи, не те очаквах — сепна се жената. — Добре съм, но ти ми изглеждаш някак странен.
— И аз съм добре, досега бях в болницата. Ще се оправя.
— Рихард, водопроводчикът, дойде преди малко, защото имаше теч.
— Рихард ли? Какво прави Рихард тук? — Бенджамин говореше бавно и със сипкав глас, като някой мафиотски бос, току-що хванал свой подчинен в измяна.
Шона го изгледа с изумление:
— Нали ти казах, снощи банята протече и го викнах.
— Къде са Кейт и Мари?
— Още са на училище, след малко ще…
— Ти си сама тук с тоя Рихард, така ли?! — Бенджамин го каза на висок тон, който звучеше войнствено.
— Бен, какво ти става? Все едно не познаваш Рихард.
В това време водопроводчикът се появи и загледа с плах поглед бившия полицай.
— Здрасти, Бен — поздрави той притеснено.
— Здрасти, Рихард. Ти по каква работа тук?
— Шона ме извика да поправя теча и вече е почти готов.
— Я сега да погледна. Елате с мен до банята да го видим тоя теч.
— Бен, какво се случва с теб? За пръв път се държиш така. А и това е Рихард, познавате се от толкова отдавна — нареждаше с недоумение Шона.
Бенджамин тръгна към банята, последван от Шона и Рихард. Цялото помещение бе пълно с мръсна вода, а от един от каналите шуртеше малка струя. По лицето на бившия полицай се появи успокоение, той погледна уплашените хора до себе си и каза с усмивка:
— Значи всичко е наред и наистина е имало теч. Рихард, приятелю, извинявай за това недоразумение, но понякога се налага да проверявам. Това е знак за доверие.
— Няма нищо, Бен, но нали знаеш, че аз никога не бих… — Рихард вдигна рамене.
— Разбирам, приятелю. Е, скъпа, аз дойдох да си взема колата и веднага отпрашвам.
— Няма ли да останеш за вечеря, или поне да видиш децата? — попита Шона.
— Докторът ми каза да почивам на чист въздух. Другия път ще остана за по-дълго. Прегърни Кейт и Мари и им кажи, че ги обичам. А на теб, Рихард, ти казвам довиждане и ти пожелавам приятна работа.
Той целуна по бузата съпругата си, махна на Рихард и излезе.
Светлината не му пречеше или поне не оказваше влияние върху сетивата му. Зрението му се бе стабилизирало и той виждаше добре шосето пред себе си. Не искаше да мисли за нищо, защото главата отново щеше да го заболи, той се бе съсредоточил изцяло върху шофирането, което винаги му бе доставяло удоволствие. Автомобилът напусна пределите на града и се насочи към предградията. Черният на цвят, гладък и добре маркиран път предразполагаше към приятно и меко каране.
„Вампиризъм“ — той се сети за тази грозна дума, изречена от Клаус Баденхарт. Сега, замисляйки се по-дълбоко, това понятие му звучеше абсурдно. Абсурдно и страшно! Какво ли го очакваше занапред? Как ли щеше да се чувства, когато се събуди на другия ден, ако изобщо се събуди?
Пред него се появи хълма и отклонението за неговата вилна зона, носеща името „Чивас“. Той завъртя волана на ляво и автомобилът зави. Веднага почувства хладния аромат на дърветата и звънливото пеене на птиците. Естеството на природата отново се показа със своята чистота пред очите му и ласките на душевното успокоение го обляха с нежни лъчи. Колата криволичеше по стръмните завои и не след дълго спря пред вилата. Бенджамин слезе и се загледа в околността.
Като в плен на някаква притегателна сила първото нещо, което фиксира погледът му, беше гората. Тя чернееше в своята гъста обвивка от порочност и загадъчност, дива и неприкосновена по свой собствен начин. „Въплъщението на сатаната“ обитаваше тези мрачни двери, властвайки непоколебимо над всяко едно кътче.
Силни чувства връхлетяха като внезапен порой Бенджамин, той свърна рязко глава и пое с бързи стъпки към къщата. Влезе в двора, седна на едно столче под сянката на голямата липа и въздъхна. Часовникът му показваше седемнадесет и тридесет, а слънцето бавно се снижаваше към хоризонта. И този тягостен ден вървеше към своя край.
Приятната сянка на дървото оказа своето въздействие върху умореното тяло на полицая и той мигновено се унесе.
Когато се събуди, това, което усети най-натрапчиво, беше обилната пот по ризата и челото му — неприятното последствие от тежката дрямка. Намираше се в твърде неудобна поза — подпрял гръб на малката облегалка и навел силно глава над тялото си. Щом се помести, почувства силен бодеж в мускулите и ставите, както и адска, режеща болка в областта на сърцето. Стана от стола и направи няколко крачки, за да се разтъпче.
Небето бе добило тъмносиния цвят на сумрака, а оранжевите багри по облаците показваха, че слънцето все още царува до някаква степен над небосвода. Бенджамин се прибра в тъмната си обител, за да зачака началото на нощта.
Извади от хладилника картофената яхния, няколко филии нарязан хляб и кутия бира, постави ги на масата и се приготви за вечеря. От отдавна не бе хапвал нищо и гладът вече оказваше въздействие върху тялото му. Вкусът на яхнията му се стори някак особен, бирата като че беше изветряла, а хлябът — безсолен и безвкусен. Но той не изпита отвращение. Поне не както снощи.
След като изяде постната вечеря и изпи бирата, той легна на дивана и включи телевизора. По един от каналите даваха стар каубойски филм, който Бенджамин бе гледал отдавна. Тогава филмът му се стори интересен и той реши да го изгледа отново. След малко обаче очите му взеха да се затварят и тялото му пожела да се слее със съня. Последното, което си помисли бе, че откакто го ухапа оня звяр, започна често да му се доспива.
* * *
Събуждайки се върху мекия диван, той видя на екрана да текат финалните надписи на филма. Светлината от телевизора сякаш беше боядисала всяка част от стаята в сребристосиво, а контурите на прозореца едва се различаваха със своя синкав оттенък.
Бенджамин знаеше, че луната е изгряла на небето. Чувстваше нейното влияние, нейната живото даряваща сила. Стана и се запъти към двора.
Когато усети лунните лъчи върху тялото си, се почувства така, сякаш ще излети. Окрилен от неведом тласък, той ликуваше като победител, като завоевател… като Въплъщение на сатаната!
Гледа дълго небесното светило — толкова дълго, че всичко извън светещия диск бе заприличало на огромен лъчист ореол. Злобни и покварени мисли минаха тутакси през главата му, едно внезапно просветление се появи като мълния в неговите мисли.
„ВИНОВНИ“!
Всички бяха виновни за неговото състояние и трябва да си получат заслуженото. Бенджамин имаше цялата сила на земята и щеше да я използва срещу мерзавците.
„ВИНОВНИ“!…
Той бе страдал заради тях, бе преживял истински кошмар, защото никой не взе на сериозно болестта му.
Къщата на Кристина се намираше наблизо, само на около петдесетина метра от неговата. Старицата също бе от виновните! Вълча усмивка се появи по лицето на Бенджамин, в очите му засия лукава искрица. Той нададе свиреп вой, наподобяващ воя на вълк единак, и тръгна с тежка тромава походка в нейната посока.
Не се любуваше на красивата природна гледка, добила еднородния сивкав цвят на лунните лъчи, не се одухотворяваше от лиричния повей на слабия ветрец, полюшващ с нежните си ласки короните на дърветата. Той бе погълнат единствено от пагубната жажда за смърт.
Почука силно по дървената врата на притихналата в нощната тъма къща. В другия миг един от горните прозорци светна и се чуха равномерни стъпки. След малко резето от другата страна изщрака, ключалката се врътна, бравата помръдна надолу и вратата се открехна. Пред него стоеше профилът на Кристина, затъмнен от силната светлина на електрическа лампа, идваща зад нея.
— Здравей, Бенджамин! — в гласа й имаше едновременно учудване, удивление и страх.
— Здравей, Кристина — отговори Бенджамин с тежък нисък тембър, поразително наподобяващ ръмжене на трактор със спукан ауспух.
Преди жената да каже каквото и да е, той я хвана за гушата със здравите си ръце и стисна с всичка сила. Тя впи нокти в ръцете на полицая, но той не разхлаби хватката си. От гърлото на старицата заизлизаха променливи стенещи звуци, показващи пълната й безпомощност да се бори за живота си. След малко тялото се завихри в лудешки танц, а ръцете заудряха с невероятна сила главата и рамената на Бенджамин. Спасителният инстинкт, последният коз на клетницата, изригваше с нечувана мощ от слабото й тяло, стоварвайки цялата си ярост върху свирепия нападател.
Но потенциалът на бе много по-голям. Той усили още захвата на ръцете си и вече стягаше гушата на жената като примка на бесило. Тя намали драстично мощта на ударите, които сега приличаха на леки погалвания, след това бавно започна да се свлича по касата на вратата и накрая тупна безчувствено на земята.
Бенджамин не престана с пъкленото си дело. Той се наведе над трупа, натисна яростно с два пръста шията и я раздра. Алено червена артериална кръв бликна като гейзер от тънкия й врат и боядиса с грозна краска циментовия праг на пода. Плътни балончета се появяваха и изчезваха редом с изтичащата кръв, и така отразяваха отчаяните хрипове на жертвата. Ръцете и краката й заръкомахаха нецеленасочено, а тялото й се разтресе спазматично от остатъчни предсмъртни конвулсии.
Силата на Бенджамин бе грамадна, титанична, исполинска, а агресията му — неистова, свирепа, безкомпромисна! С победоносен рев той бръкна под слънчевия сплит на Кристина, проби с привидна лекота кожата и извади сърцето й, което все още туптеше и изтласкваше на талази кръвта, предназначена да снабдява току-що разкъсаните й кръвоносни съдове. Сетне доближи сърдечния орган до устата си и започна да пие от жизненоважната течност, която тутакси го дари с още енергия.
Когато изсмука и последната капка кръв, той захвърли сърцето настрани и клекна до убитата жена. Под гърдите й зееше огромна дупка, пълна с прясна кръв, която всеки момент щеше да се съсири. Бенджамин се наведе над тъмния отвор и засмука жадно. Яростният му рев се бе превърнал в грухтящ стон, изразяващ някакво уродливо задоволство. Звярът ликуваше, окрилен от безконечното удоволствие, последвало това варварско светотатство.
„ВИНОВНА!“
Тази дума отново се появи в лишеното от здрав разум съзнание на Бенджамин и го накара спре за миг. Налудничавите мисли трескаво се въртяха в помътнелия мозък, давайки му все по-безумни идеи. Той реши, че трябва да се изгаври по най-долния начин с все още кървящия труп.
Разкъса всичките му дрехи, след което го вдигна с вещина, пренесе го до дървената барака зад къщата и го закачи за гърба на една от големите куки за месо.
„ВИНОВНА!“
Бръкна с лявата ръка в дупката на шията, а с дясната хвана главата и я наклони рязко назад, чупейки врата на клетата жена. После взе голяма и дебела тояга и я набута в аналния й отвор, а накрая вдигна една мръсна маратонка, небрежно захвърлена в някакви цветя и злобно я напъха в зейналата й уста.
Сладострастни вълни на изродена гордост преминаха по тялото му и той се закикоти зловещо, сякаш се подиграваше на неестествено разположения труп.
Кристина бе първата виновна, изтърпяла своето наказание. Имаше още хора, чакащи своя ред; още провинили се, които трябва да получат възмездието си. Защото светът се нуждае от ред, справедливост и сила. А силните винаги ще побеждават.
Бенджамин остави оскверненото тяло и тръгна бавно по пътеката, водеща към неговата вила. Беше щастлив, удовлетворен. Луната се движеше по своята невидима диря, като бавно и неусетно достигаше върха на планината, която скоро щеше да я погълне. Тази нощ Бенджамин ще заспи спокойно — много по-спокойно от предишните си нощи.