Метаданни
Данни
- Серия
- Ейглетиерови (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Eygletiere, 1965 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Никола Шивачев, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Анри Троая
Заглавие: Ейглетиерови
Преводач: Никола Шивачев
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: френски
Издание: трето
Издател: Издателство „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: „Полиграфия“ АД
Технически редактор: Васко Вергилов
Художник: Георги Васев
Коректор: Боряна Драгнева
ISBN: 954-442-009-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2630
История
- — Добавяне
V
Валеше толкова силно, че три четвърти от търговците не бяха отворили дюкянчетата си. Само тук-там в дъното на дървени навеси, сред едва забележимото богатство от мебели и предмети за украса се очертаваха свити човешки силуети. С чадъри в ръце малкото клиенти шляпаха пред сергиите, без да купят нещо. Обаче Мадлен, обзета от своята натрапчива мисъл, не се уплаши от лошото време. Тя бе уверена, че ще намери това, което търсеше, точно тук, във вехтошарския пазар. На няколко пъти, като ровеше в един кош с бракувани части, тя помисли, че е успяла. Но се отчайваше, когато оглеждаше предмета в ръцете си. Много придирчива ли беше? Знаеше ли точно какво иска? Студеният вятър смразяваше краката й, капки вода трептяха по ръба на непромокаемата шапка, която бе нахлупила на главата си. Тя погледна ръчния си часовник с намокрено стъкло: единадесет и пет. Колко бързо минаваше времето! А с Франсоаз имаше среща по обед в едно малко кафене на улица „Жакоб“, където щеше да види Патрик. Срещата бе много важна! Обаче тя нямаше да излезе от вехтошарския пазар с празни ръце. Още повече че смяташе да тръгне за Тюке утре или най-късно вдругиден. Влезе смело в една барака, по-мръсна и по-рухнала от другите, в която седеше дебела старица, покрита с черен шал, чиито ресни висяха като пиявици. Без да поглежда към дебеланата, тя се насочи по интуиция към един сандък, пълен с вехтории. Ръцете й жадно заровиха. Сред бъркотията от ръждясали ключове, тирбушони, брави, куки и ковани пирони се появи една медна, сферична по форма, дръжка за врата. Резките по повърхността й бяха запълнени с кал, но като ги почисти, дръжката ще блесне като злато. Беше тежка и изпълваше ръката й. Много поколения бяха я оглаждали при всекидневния допир с нея. Само като я погледнеш и ще разбереш колко е натоварена с човешки живот. Господи, дано има и други! Прикривайки нетърпението си, Мадлен продължи да тършува, наведена над това бунище, лъхащо на плесен. След като прерови цялата барака, Мадлен откри четири медни дръжки, почти еднакви.
Търговката се разсъни, изплува сякаш от дъжда, мрака и студа, за да каже едва чуто цената — съвсем приемлива. Мадлен бързаше толкова много, че плати, без да се пазари, и зави покупката си в къс хартия, захвърлена върху един стол. После, притиснала плячката до корема си, изскочи навън с приведен гръб. След автомата — медните дръжки! Наистина не бе прахосала времето си в Париж.
На централната алея силата на дъжда я изненада: в хубав вид ще се представи на Патрик! Мокра, с кални чорапи, с мръсни ръце, с коси, сплъстени от тази смешна шапка! Няма значение — нека си мисли каквото си иска! — нямаше време да ходи до хотела, за да се преоблича. Колата й бе така притисната между две други, че трябваше да направи десетина маневри, за да се измъкне. Като извиваше волана ту на една, ту на друга страна, лицето й пламна от горещина. Тя ругаеше полугласно! „Какви негодници!“ и си мислеше за „двамата малки“, които я очакваха. Беше се заклела на Франсоаз, че няма да закъснее. Винаги даваше обещания, които след това я измъчваха. Най-после, след леко одраскване на бронята, колата й успя наполовина да се измъкне. А зад нея вече застана друга кола, за да заеме освободеното място. Шофьорът проявяваше нетърпение. Навярно той бе забелязал номера на табелката и си правеше заключение за несръчността на провинциалистите. Мадлен го виждаше в огледалото как клати глава и мълчаливо натиска клаксона. „Да, да! — изръмжа тя. — Почакай една минутка, какво толкова!“ Тя потегли, като изви рязко кормилото, за да се насочи в права линия.
Движението в Париж бе така задръстено и колите се носеха така бързо, че докато стигне площад „Сен Жермен де Пре“, тя не можеше да мисли за нищо друго — трябваше само да внимава, за да не закачи автомобилите, които се движеха нахално до нея — и вляво, и вдясно.
Минаваше дванадесет, когато пристигна мокра, задъхана и недоволна пред кафенето на улица „Жакоб“. Още като прекрачи прага, забеляза в дъното на малкия препълнен салон Франсоаз, седнала до един младеж с големи очила, кацнали на тъжния му нос. Той не беше толкова хубав, колкото на снимката. Разочарованието на Мадлен нарастваше, докато си пробиваше път до тях. Преди още да продума нещо, Патрик й протегна ръка и каза:
— Много ми е приятно, мадам!
„А на всичко отгоре не е възпитан много добре“ — помисли си тя, като седна и целуна Франсоаз. Бе така заглушена от шума в кафенето, че отначало едва чуваше какво й говореха младите. Те бяха ходили заедно на църква. И двамата още бяха под впечатлението на неделната проповед. Цитираха някои пасажи. Мадлен престорено сподели вълнението им. Всъщност трябваше да признае, поне пред себе си, че постепенно бе отвикнала да ходи на църква. И чудно нещо, бе занемарила задълженията си като вярваща, откакто се бе настанила в провинцията, в къщата близо до изоставената църква. Струваше й се, че тази стара сграда в съседство с нейната къща е запазила някои от добродетелите на някогашното си предназначение и затова нямаше нужда да търси Бога другаде. Седнала в хола, който преди е бил на господин абата Ерос, случваше й се понякога да се чувствува обзета изведнъж от някаква особена радост, подобна на онази, която изпитваше преди, когато се причестяваше. В такива моменти тя би могла да се закълне, че в стаята се разнася мирис на тамян.
— Какво ще поръчате, мадам?
Мадлен трепна, вдигна очи към сервитьора и каза:
— Малка чаша бяло вино.
Патрик я изгледа изненадан. Той и Франсоаз пиеха сок от кайсии.
— Беше толкова студено във вехтошарския пазар! — каза тя, сякаш за да се оправдае.
— Намери ли нещо? — попита Франсоаз.
— Да, разбира се. Чудни медни дръжки за вратите. Но ще трябва да ги пробвам намясто. Може би напразно съм се ровила!
— Не ми се вярва — каза Франсоаз.
И обясни на Патрик:
— Леля ми има изящен вкус! Когато се обзавеждаме, ще се съветваме с нея.
Това неочаквано навлизане в темата оживи Мадлен. Очевидно Франсоаз напълно вярваше, че ще се оженят. Като споменаваше сега това на леля си със заобикалки, тя искаше да я подсети, че не трябва да се говори по този въпрос. Мадлен разбра, но все пак каза:
— След пет години ти няма да имаш вече нужда да се съветваш с когото и да било, мила моя!
Франсоаз й благодари с поглед, загдето избягна да коментира опасностите, които крият преждевременните обвързвания. При така изясненото положение Мадлен разпита Патрик за умението му и за неговите бъдещи проекти. Той обясняваше бавно, без да се двоуми, с дълги, добре сглобени фрази. Това, което казваше, не бе глупаво, но не бе и оригинално. Накрая обаче се въодушеви, когато заговори за своето евентуално участие в експедицията за търсене на нефт.
— Отначало ще трябва вероятно много да се местя… Вълнуващо е проучването на земните пластове, но след това Франсоаз и аз се надяваме, че ще получа постоянно място в Париж.
Франсоаз го слушаше с възторг, на който Мадлен се учудваше. „Какво толкова привлекателно намира в него?“ — помисли си, като запали цигара. Тя си ги представи прегърнати. И колкото повече навлизаше в тази област, толкова повече се озадачаваше и не можеше да разбере защо племенницата й се е влюбила в този невзрачен младеж. Все пак на вид той беше мил, интелигентен, честен. А и, от друга страна, Франсоаз не беше красавица. И двамата имаха влечение към науката. Сигурно ще бъдат щастливи заедно… Достигнала до тази мисъл, тя се помъчи да бъде благосклонна. Седнала срещу младите, ги загледа откъм най-хубавата им страна. И така, когато след малко Франсоаз ще я запита какво е впечатлението й от Патрик, тя ще отговори: „Очарователен е. Разбирам те, мила…“ И вече нищо друго не ще мисли. Франсоаз не пропускаше случай да подчертае качествата на своя годеник. Тя го пресичаше и допълваше, защото той проявяваше скромност и като споменаваше за резултатите от първите си изпити, и като подчертаваше, че няма влечение към чуждите езици. Изглежда, че искаше да му вдъхне повече увереност, или пък се мъчеше да убеди себе си, че той е превъзходно същество. От тях двамата положително тя ще държи кормилото. От нея ще зависи провалът или успехът на съпруга й. Нима не е така в ловенето семейства? Тези мисли се натрапваха в главата на Мадлен, докато младите с тих глас й доверяваха, че страшно много се ужасявали от развода. Те били толкова уверени в своите морални сили, толкова горди с вярата си и толкова искрено желаели да станат образцова съпружеска двойка, както повелява църквата, че и най-малкият намек за раздяла ги дразнел.
— Разбираш ли, Маду — каза Франсоаз, — без да съдим родителите си, ние все пак сме длъжни да видим, че те са тръгнали по погрешен път. Поради липса на вярност или поради някаква друга грешка — това няма значение. Ние, Патрик и аз, искаме на всяка цена да избегнем такъв край. Ще се венчаем само ако сме напълно верни един на друг…
Мадлен попита Патрик:
— И вашите родители ли са разведени?
— Да, мадам, и се ожениха повторно — каза той с угаснал поглед и наведена глава. — Живея при майка си. Много добре се разбирам с втория си баща; те отскоро си имат момченце; а пък баща ми има момиченце от втората си жена.
Мадлен от учтивост прояви интерес.
— А! Така ли? — прошепна тя.
— Няма нищо чудно в това — каза Франсоаз. — Нали и аз имам такава сестра от мама. Знаеш ли, Маду, че Анжелик става все по-очарователна! Сега е на осем месеца! Играя си с нея всеки път, когато ходя да видя мама. Някой ден и Карол ще си има бебе!
Мадлен изгледа племенницата си с изненада. Как можеше Франсоаз да говори тъй свободно за една такава възможност? Приела веднъж завинаги раздялата на родителите си, тя намираше за естествено баща й и майка й да си имат деца от втория брак. „Това момиче е олицетворение на добротата — каза си тя. — На нейно място аз бих негодувала!“
— Няма ли да ти е неприятно, ако Карол си има дете? — попита тя.
— Никак — отвърна Франсоаз. — Обичам Карол. Тя е мила, интелигентна, сдържана, не ни досажда. А освен това татко е толкова щастлив с нея!
Мадлен се обви в пушек. Как всичко е така просто за тези млади хора! Та нали преди малко именно те й бяха заявили, и с пълно основание, че не биха искали да преживеят драми? В продължение на векове хората са се мъчили да пресилват страстите си, за да си създават страшилища и кумири. Всеки човек е смятал, че е неповторим в славата или в нещастието си. Да се раздухва пламъкът в сърцата — това е била една от целите на изкуството. Сега започва епохата на младите, спокойните, благоразумните, самоуверените, които отхвърлят древните магии и отричат на силните страсти правото на съществуване. Вдъхновени от бога, от науката или и от двете сили заедно, те са логиката в движението. Мадлен им завидя с тъга. Въртейки празната чаша между ръцете си, тя изведнъж се видя в чужд свят.
— Още една чашка бяло — каза тя на сервитьора, който минаваше край тях.