Метаданни
Данни
- Серия
- Ейглетиерови (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Eygletiere, 1965 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Никола Шивачев, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Анри Троая
Заглавие: Ейглетиерови
Преводач: Никола Шивачев
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: френски
Издание: трето
Издател: Издателство „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: „Полиграфия“ АД
Технически редактор: Васко Вергилов
Художник: Георги Васев
Коректор: Боряна Драгнева
ISBN: 954-442-009-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2630
История
- — Добавяне
XIV
Без да става от стола си, Жан-Марк се обърна да види дали вратата на кухнята е добре затворена. Непрекъснато имаше чувството, че някакво вътрешно течение смразява раменете и глезените му. Суха кашлица го разтърси. Аспиринът най-добре му помагаше. Предобед бе взел две таблетки с малко вино и от три часа насам главата не го болеше. Сега отново започваше да го тресе. Ще се влачи ли с този грип през цялата великденска ваканция? Всъщност „Феродиер“ обикновено си беше скука. Но ако пък на всичко отгоре ще трябва да пази стаята!… Нов пристъп, по-силен от другите, го разтърси. Крайниците го боляха, главата му бе зашеметена. „Имам най-малко тридесет и осем и половина“. Очевидно бе, че е по-разумно да си легне. Но скучно му беше да стои съвсем сам в стаята си. А тук, в кухнята, поне влизанията и излизанията на Карол го развличаха. Бе се заловила да приготви палачинки за вечеря. Едно от развлеченията, когато биваха на село! Тя, която в Париж не пипваше дори чиния, тук, в Бромей, проявяваше неуморна кулинарна дейност. Съседката, госпожа Тиер, се явяваше само сутрин, за да подреди къщата. През останалата част на деня нямаха прислуга и Карол беше възхитена от свободата, която имаше. Главното й занимание беше една домашна готварска книга, изпокъсана от бележки. И сега тя бе поставила книгата на масата пред себе си, отворена на страницата за палачинките. От време на време артистично хвърляше към нея старателен поглед. Бяла престилка, много голяма за нейния ръст, обвиваше плътно ханша й. Беше прибрала косите си с копринен шал, който случайно попаднал в ръцете й, но със своя смарагдов зелен цвят като по чудо подчертаваше нейните фини черти и блясъка на кожата й. Облечена така, тя разбъркваше в една купа тестото, от което лъхаше аромат на ванилия.
— Правиш десет дози — измърмори Жан-Марк.
Без да престава да разбива тестото, Карол обърна глава към него. Очите й блеснаха под меките гънки на тюрбана.
— Познавам апетита ви — каза тя. — Само ти ще изядеш десетина!
— Днес не съм гладен.
— И то само защото е още пет часът!
— Не, чувствувам се много зле, нали знаеш!
Тя натисна с пръст тестото, за да провери гъстотата му, избърса се с един парцал и се изправи строго, майчински пред Жан-Марк, който продължаваше да седи.
— Вярно е, че не изглеждаш добре! — каза тя, като постави ръката си на челото му.
Той притвори очи. Нежен хлад премина по слепоочията и челюстите му.
— Трябва да се прибереш и да си легнеш — продължи тя.
— Не.
— Предлагам ти един чудесен криминал. Вземи го! Няма да усетиш как ще мине времето!
Той наведе глава. Тогава тя вдигна рамене, изръмжа: „Инат си като муле!“ и пак се залови с тестото си. Жан-Марк гледаше през прозореца: лека зеленикава мъгла покриваше дърветата, градината; сиви облаци потискаха хоризонта; скоро щеше да завали!… От три дни семейството се бе настанило в Бромей. Семейство, но без Филип! Той, сякаш непредвидено, трябваше да отлети за Ню Йорк. Работата му щяла да го задържи там до края на април. Жан-Марк съжаляваше, че баща му отсъствува. Той не можеше да води интересни разговори нито с Франсоаз, която всеки следобед потъваше в своите учебници по руски, нито с Даниел, който изчезваше още в зори — отиваше с приятели в гората Фонтенбло, за да се катерят по скалите — и се появяваше чак вечер мръсен, изморен и целият издран. „Какво удоволствие може да се изпитва при такава умора?“ — помисли си той.
Франсоаз влезе в кухнята. Приключила за днес четенето и както винаги, когато се изскубваше от своите книги, тя имаше усмихнат и сънлив вид.
— Палачинки ли приготвяш? — попита тя. — Чудесна идея! Не забравяй да сложиш и малко черешова ракия!
— Готово е вече! — каза Карол. — И струва ми се, че попрекалих малко.
Като нямаше какво да прави, Франсоаз се повъртя малко из кухнята, отвори долапа и съобщи:
— Няма хляб за тази вечер!
— Ах! — извика Карол. — Съвсем забравих да купя!
— И така ще минем — намеси се Жан-Марк.
— Ти можеш да минеш и без хляб — каза Франсоаз, — но не и Даниел. Той, бедничкият, ще се върне изгладнял! Ще отида до Пуйсо пеш. Добре ще ми дойде, като се поразходя на въздух. Главата ми се е надула!
— Хайде де! Да не би и ти да си хванала грипа? — попита Карол.
— Не! Аз… защото два часа не съм вдигнала глава от моите руски книги.
— За всеки случай вземи чадър: сигурно ще завали.
— Обичам дъждът да плиска лицето ми!
— А косите, Франсоаз? — каза с укор Карол.
— О, косата ми! Малко ме е грижа!
Когато тя излезе, Жан-Марк въздъхна:
— Тя наистина е изумителна! Как може едно момиче да няма желание да оправя косите си, да се облича?
— Голямо значение ли отдаваш на елегантната външност на жената? — запита Карол.
— Огромно! За мене това е част от самата нея, почти много по-важна от красотата.
Карол загадъчно се усмихна и постави бъркачката върху масата.
— Свърших — каза тя. — Мисля, че тестото ми е готово.
Настъпи мълчание. Жан-Марк тръгна и се прозя.
— Коя беше книгата ти? — попита той.
— „Пирон в клоуна“.
— Какво сензационно заглавие! Възможно ли е?
— Страшна е!
— Е, добре! Ще отида да я чета!
— Вземи я от стаята ми, като минаваш. Тя е на нощната масичка. След малко ще ти донеса чаша грог и аспирин.
— Пак ли?
— Искаш ли да оздравееш? Да или не?
Тя го изтласка навън; той бе с една глава по-висок от нея; на дясната й буза имаше брашно.
Изкачи се по дървената стълба с широки стъпала и парапет от ковано желязо, влезе в стаята на Карол и като се поколеба, остана там за момент. Щорите бяха наполовина спуснати и в полумрака обстановката между стените беше приятна. Над пода от червеникави плочки се мъдреха хубави селски мебели. По средата на едно пано стърчеше удивително и безсрамно ниското брачно легло с широки правоъгълни крака. Върху тоалетната масичка до прозореца бяха наредени бурканчета, туби, флакончета — всичко необходимо за женското кокетство. Парфюмът на Карол най-силно се чувствуваше тук. Тюлена нощница бе хвърлена небрежно върху един стол. На дръжката на прозореца висеше чорап. Жан-Марк вдъхна дълбоко въздуха, сякаш за да се насити напълно, взе книгата от нощната масичка и излезе.
Отпуснал се в леглото си, той бе доволен, че послуша съвета на Карол. В топлината на завивките се почувствува слаб, но по-спокоен. Тръпките изчезнаха. Прочете първите страници на „Пирон в клоуна“. И като се замисли, реши, че не е съвсем лошо тук, на село. Впрочем какво щеше да прави сам в Париж! Дидие Копелен бе отпътувал за Перигор, у братовчеди, Валери — за Шотландия. А Мики… той нямаше желание да я види!… Освен това и Маду щеше да дойде тук, във „Феродиер“. Бе съобщила, че ще пристигне утре. Дано оздравее още сега! Започна да мечтае за грога, който бе отказал. Погледът му шареше по страниците на книгата. Всички герои говореха на невъзможен жаргон. Още във втората глава една ездачка бе намерена заклана в стаята й, стиснала парче розова попивателна в дланта си. „Имаше нещо зловещо и едновременно еротично в това красиво женско тяло, разрязано и потънало в локва кръв“. „Тя сигурно е забравила моя грог“ — помисли си Жан-Марк и се ослуша. Никакъв шум откъм партера. „Може би ще трябва да я повикам“. „Мръсна работа! — каза Джим Хаулен. — Само ако знаех копелето, което е нанесло удара…“ Жан-Марк погледна часовника си: „Пет часът и двадесет минути. После ще бъде много късно…“ „И докато говореше, едно очарователно създание със закръглени ханшове и щръкнали гърди се появи в рамката на вратата. Малори свирна от възхищение“. Жан-Марк се надигна на лактите си. Този път наистина се чу шум. Някой изкачваше стълбите. Карол влезе. Носеше в ръце чаша, пълна с тъмночервена, димяща течност. Още не беше свалила зеления си тюрбан.
— Пий бързо — каза тя, като седна в края на леглото.
Той допря устни до течността и веднага отдръпна главата си назад.
— Пари! Не мога!
— Може, може! Помъчи се, драги! Иначе няма да има никакъв резултат. А ето и аспирина!
Той лапна две таблетки една след друга, погълна ги с грога, намръщи се, но продължи да пие. Карол пое празната чаша.
— Каква мръсотия! — изръмжа Жан-Марк. — Гърлото ми пламна.
— Толкова ли си нежен?
— Не, но изглежда, че си турила и динамит вътре!
— Турила съм каквото трябва. Ей сега температурата ти ще спадне. И ако утре не си по-добре, ще повикам доктор Тирегу.
— Какво ще безпокоим доктора заради един грип!
— Недей да спориш! Щом като си болен, трябва да се подчиняваш!
Тя му се караше с нежност и той мълчеше, но в душата му нещо бушуваше. „Ах! Нека ми се кара още, нека се грижи за мене!“ В главата му нахлуха спомени от боледуването му през детството. Винаги все същата картина: затъмнена лампа, лекарства, илюстровани книги, нежности. Обаче тогава го лекуваше Маду… С досада отхвърли тези спомени, които го смущаваха сега в неговата мъжка възраст.
— Ще оправя възглавниците ти каза Карол. — Пък и трябва да те преоблека! Ти си плувнал в пот!
Тя стана, отвори шкафа, извади чиста пижама, кърпа, тоалетна ръкавица и се върна при Жан-Марк, който бе седнал в леглото.
— Я се съблечи — каза тя.
Той свали дрехите си и от въздуха в стаята тялото му, влажно и голо до кръста, настръхна. Карол опря коляно до леглото и се наведе над него. В абажура на лампата той видя на няколко сантиметра от себе си това фино лице със загрижени тъмни очи. От отвореното шише се разнесе лъх на одеколон. След като се подвоуми само за миг, Карол започна да разтрива Жан-Марк. Разтърка гърдите му, гърба, врата, силно разроши косите му.
— Така изглеждаш съвсем мъничък! — каза тя, като се засмя. — Би помислил човек, че си на дванадесет години.
Гласът й звучеше фалшиво. Изведнъж тя се спря. В очите й блесна някакво твърдо, обмислено решение. С погледа си тя галеше раменете, брадата и устата на Жан-Марк. Като в сън той хвана ръката й, свали тоалетната ръкавица и залепи устните си върху топлата, нежна и силно парфюмирана длан. Когато вдигна глава, Карол не бе променила изражението на лицето си. Те стояха така дълго неподвижни и мълчаливи. После, без да има чувството, че е протегнал ръце към нея, нито пък че тя се е наклонила към него, устните им се срещнаха. Помисли си, че тя ще се опомни и ще го отблъсне… Но тя не се помръдна, разтапяше се в целувката и прошепна през зъби:
— Жан-Марк!…
— Обичам те, Карол! — каза тихо той.
— Обичам те! Обичам те…
Блаженството, което изпитваше, беше примесено с някакво чувство на смъртен страх, но това правеше щастието още по-голямо. Мозъкът му бе изсмукан като с фуния. Пропаст, ад… Нямаше значение какво ще последва!
— Обичам те!…
Тя се отдръпна от него с въздишка на задоволство, като дете, което на един дъх бе изпило жадуваната чаша с мляко. Той я обгърна с ръцете си, но сега тя не му подаде устните си.
— Не, Жан-Марк… Слушай… Не, не трябва… Облечи пижамата си… Ще настинеш…
И въпреки това той обсипваше с малки целувки главата й, разтворените й ноздри, които вдъхваха мириса на кожата му. Съпротивата й отслабваше. Той чувствуваше това по движението на тялото й, което му се отдаваше и се отскубваше на интервали. Изведнъж тя скочи на крака. Една врата хлопна в партера. Чу се гласът на Франсоаз:
— Карол? Къде си?
— При Жан-Марк — отвърна тя. — Ела!
Тя издърпа блузата си, оправи косите си и изражението на лицето й стана съвсем непринудено. Преобрази се така мигновено, че Жан-Марк се усъмни дали въобще между тях е станало нещо.
— Ти бързо свърши работата! — каза Карол на Франсоаз, която отваряше вратата.
— Да! Срещнах господин Виньоз в селото. Той ме върна с колата си. Не си ли добре, Жан-Марк?
— Не, не съм много добре…
— Бедничкият ми!…
— Накарах го да изпие един силен грог! — обясни Карол. — Нали обещаваш, че няма да ставаш от леглото, Жан-Марк? Ако имаш нужда от нещо, повикай ни!…
— Все пак той би могъл да слезе долу и да вечеря с нас! — каза Франсоаз.
— Разбира се, стига да има желание! — отсече Карол. — Но сега трябва да почива!
Тя излезе с Франсоаз, а Жан-Марк се отпусна на възглавницата си. С очи, вперени в тавана, той се мъчеше да разбере какво се бе случило, но колкото повече се опитваше да въдвори ред в мислите си, толкова повече се чувствуваше пленен от събитието. За няколко минути светът се бе преобърнал. Променили се бяха всички взаимоотношения между хората. Сега вече не бе възможно да каже дори и една дума в семейството си, без да излъже. Като си припомни как Карол потръпваше от удоволствие от устните му, той се почувствува превъзнесен от любов, от гордост, от самочувствие. Но вътре в него един предпазлив глас му пожелаваше всичко да си остане както преди. И неочаквано се запита дали не е искала само да го утеши, като го е видяла така унесен. „Не! Тя ме обича! Уверен съм! И аз я обичам!“ Лицето му гореше. Задушаваше се под завивките. Отхвърли ги грубо от себе си. Бе изпаднал в такава силна възбуда, че повече не можеше да лежи в леглото. Влезе в тоалетната, обля лицето си със студена вода, облече се, но му прилоша и затова седна на ръба на леглото. От партера долетя буен смях. Даниел се бе прибрал. Той навярно разказваше как е прекарал деня: „Беше неописуемо… Направих три изкачвания… А какво има за гризкане?…“ Жан-Марк нямаше никакво желание да се намесва в шегите на този катерач. Лежеше в леглото си, както бе облечен, и взе криминалния роман, но нищо не можеше да разбере от това, което четеше. Повръщаше му се от умора. Треската забръмча в главата му. Той спусна клепачи и се помъчи да не мисли за нищо.
В осем часа Франсоаз почука на вратата му и го попита дали иска да слезе за вечеря. Той тръгна след нея. На масата Карол му се видя загадъчно променена. Нямаше вече тюрбан на главата си, а тъмна коса, загладена като коприна. Златна гривна от големи плоски халки обвиваше китката й. Облечена бе в син панталон и с един стар черен пуловер, който много й отиваше — навярно го бе избрала между десет други, за да изглежда както трябва тази вечер. Лицето й бе придобило израза на уравновесена и всеотдайна майка на щастливо семейство. Как може да се допусне, че само преди два часа същата тази жена е била увлечена, задъхана?… Тя се смееше на шегите на Даниел, спореше с Франсоаз по рецептите за палачинки; но когато те не я гледаха, хвърляше към Жан-Марк нежни погледи. На няколко пъти той се изплаши да не би Франсоаз да долови тези бързи като светкавица мисли, които се разменяха през масата.
— Съветвам ви да си оставите място за десерта! — каза Карол.
Франсоаз смени чиниите, докато Карол донесе палачинките, залети със сироп и обкръжени с лек синкав трептящ пламък.
— Жалко, че татко не е тук! — каза Франсоаз. — Той толкова много ги обича!
Жан-Марк, почувствувал лека болка в сърцето си, погледна крадешком Карол. Тя се усмихваше невъзмутимо.
— Като се върне, веднага ще му направя! — каза тя. — Подайте ми чиниите си!
Палачинките наистина бяха прекрасни. Даниел се тъпчеше за голяма радост на Карол и Франсоаз. Макар че нямаше желание да се смее, Жан-Марк също се мъчеше да бъде весел. Изведнъж усети в устата си някакъв солено-горчив вкус.
— Прощавай, Карол — каза той. — Малко съм изморен. Струва ми се, че трябва да си легна.
Той излетя като вятър, изкачи се в стаята си, хвърли се в леглото си и там, с лице към възглавницата, започна да плаче от нерви, от слабост, от гняв и от любов.