Анри Троая
Ейглетиерови (12)

XII

Стиснал здраво стилото си, Жан-Марк записваше колкото се може по-бързо, но от време на време, увлечен от красноречието на професора, пропускаше някое изречение, за да долови следващата мисъл. Най-сетне трябваше да се примири, че изостава. В края на краищата дори и да му липсва някой параграф, ще намери връзката в циклозаписките. Даде си една минута отдих. Седнал на последния ред в амфитеатралната зала, той гледаше под себе си тази огромна маса правилно наредени глави. Сравняваше ги с кълбета вълнена прежда върху лавици. Колкото момчета, толкова и момичета. В пътеките бяха нахвърлени чанти, книги и мушами, навити на топки. Лекциите по гражданско право винаги привличаха много хора. Беше горещо, задушно. Изменен от високоговорителите, гласът на лектора звучеше пророчески:

— Същността на договора в съвременното френско право е съвсем различна от тая в римското право…

Долу, върху подиум от бял камък, зад огромна маса, подходяща за гуляи на Вагнерови герои, професорът по гражданско право Антоний Мериняк, дребен човек в черна тога с червена епитога, надигаше врат и повишаваше глас. Микрофонът върху тънката поставка бе зяпнал пред него като омагьосана змия. Електрическата светлина, която струеше от тавана, подчертаваше геометричния модернизъм на залата. Всичко в този факултет на улица „Асас“, където се четяха лекциите пред студентите от втора година, беше гигантско, изкуствено, необходимо и бездушно. Жан-Марк от сантименталност предпочиташе стария факултет с тъмните коридори и с прашните аули, където човек наистина чувствуваше, че принадлежи на утрешния свят. Дидие Копелен, седнал до него, се облегна назад и въздъхна:

— Не мога повече! Той кара много бързо!

Дидие раздвижи пръстите си, изтръпнали до болка. Много студенти не слушаха вече лекцията. Някои дори четяха вестник или решаваха кръстословици. Общо взето, момичетата бяха по-издръжливи. Прегърбени над тетрадките си, те изписваха страница след страница, сякаш бродираха на машина.

— Ужасни са! — изръмжа Жан-Марк. — Като че ли това ще им потрябва някога!…

Беше изказал мисълта си много високо. Няколко глави се обърнаха, чуха се шъткания, които бързо бяха заглушени от юридическите формули, литнали от катедрата към чиновете. Най-после високоговорителите изплюха края на лекцията. Ръкоплясканията едва се чуха. Антоний Мериняк напусна подиума, последван от куция разсилен. Изведнъж идеалният ред в аудиторията се наруши. Шум от човешка глъч, от трополене по пода напълни амфитеатъра. Навред затракаха седалките, които се вдигаха при ставането.

Повечето от студентите тръгнаха към коридора да изпушат по една цигара до следващата лекция. Жан-Марк и Дидие останаха, за да запазят местата си. Десет минути почивка. Тук-таме из редиците се образуваха групички, които разговаряха, смееха се или си разменяха записки; в края на реда момиче и младеж се бяха притиснали един о друг и се целуваха, без никой да им обръща внимание.

— Той не престана да я натиска през цялата лекция — каза Жан-Марк. — Сигурно е много грозна!

— Така ли мислиш? — каза Дидие. — Може би в главата, но в тялото…

— И в тялото! Погледни я добре.

Огледаха я, после преминаха към другите момичета. След като разгледаха всички в залата, те безпристрастно решиха, че повечето от момичетата са почтени. Положително студентките по право далече превъзхождат колежките си от другите факултети. Неочаквано Дидие попита:

— Ти влюбен ли си в Мики?

— Да не си луд? — извика Жан-Марк. — За мене Мики е само физкултура!

— Така съм съгласен! Онази вечер малко се поуплаших!

— Не ме познаваш — каза Жан-Марк.

Той се изсмя арогантно, но веднага се обвини, че се е показал така брутален. Имаше ли право да презира Мики, щом като търсеше обятията й винаги когато желанието го измъчваше? Да, разбира се! Защо не? Баща му би одобрил постъпката му. Жан-Марк се чувствуваше горд, че може така хладнокръвно като него да се отнася към жените. За единия и за другия пол бяха безсмислени всички жестове и всички думи, които не водеха към плътска любов.

Студентите започнаха да влизат в залата. За по-малко от две минути всички места отново бяха заети. Професорът по административно право се появи върху силно осветения подиум, благодари за аплодисментите и започна лекцията си.

В продължение на цял час Жан-Марк не пипна писалката си. Професорът говореше за ония деяния на правителството, „които нямат нито законодателен, нито юридически характер“, а той си мислеше за момичета, за приятели, за баща си, за бъдещето… Врявата след края на лекцията го измъкна от мечтите. Като следваше потока на колегите си, той излезе с Дидие в големия хол пред входа, където хиляди глави се люшкаха и въртяха около черните квадратни колони. Тук-таме някои отчаяни студенти четяха или обявите за предлагане на работа, окачени по таблата, или многообещаващите афиши на студентската корпорация и на националния съюз на студентите във Франция. „Предлагаме ви… Помощ за през ваканцията… Университетски ресторант… Покупка на циклозаписки… Социално осигуряване…“ Върху циферблата на екрана на електрическия часовник цифрите подскочиха: 11 часа и 50.

— Отиваме ли в „Суфло“? — предложи Дидие.

Преминаха през открития паркинг. Собствениците на мотопеди и коли бързаха към своите возила, опрени до фасадата, цялата от метал и стъкло. Времето бе сухо и студено. Те влязоха в Люксембургската градина и се насочиха към булевард „Сен Мишел“. Истинско удоволствие бе да крачиш с приятел из пустите алеи. Нямаше дечурлига, които да се навират в краката ти. Зад голите дървета се очертаваха празни площадки, каменни статуи, едно езерце, дворецът… В кафенето на улица „Суфло“ Жан-Марк и Дидие попаднаха в позната среда: момичета и момчета, скупчени около масите, разговаряха, пушеха, смееха се, разглеждаха книги, пиеха черно кафе и плодови сокове. Това бе особено сборище, някаква изолирана територия. Макар и да не обичаше тези заведения, Жан-Марк чувствуваше като морално задължение необходимостта да се покаже от време на време в „Суфло“. В дъното той забеляза Жулиен Прела и Морис Нико, които му правеха знаци, и затова се отправи към тях. Те се посъбраха, за да може да седне и Дидие. На съседната маса две момичета, блъснати при това разместване, започнаха да се възмущават. Никой не им обърна внимание. Не бяха интересни — отпуснати и лигави като охлюви. Жулиен Прела, който вече бе минал курса по административно и гражданско право, попита:

— Интересно ли беше?

— Лекцията по административно право — да — отвърна Дидие. — Разви теорията за актовете на управлението. Просто невероятна е тази постановка за оправдаване на закононарушенията по държавни съображения.

Жан-Марк съжали, че не беше слушал внимателно лекцията. Все пак много бързо разбра за какво се отнасяше и можа с уверен глас да каже своето мнение. Той беше за спазване на законността — и от държавата, и от частните лица. Направиха се остри критики срещу некадърността и своеволията на някои управници. Изглежда, че всеки човек, който в обикновения си живот е бил надарен с ум, с предвидливост и с култура, когато получи власт, губи разума си. Очевидно политиката е заразено блато, а Франция загнила. Цялата система трябваше да се реорганизира. За да развесели компанията, Морис Нико цитира последните вицове на „Канар аншене“. Жулиен Прела ги намери толкова смешни, че си ги записа в тефтерчето. Той не се смееше, а просто цвилеше и виеше от радост. Жан-Марк се възмути. Добро момче е този Жулиен, но много се излага — още веднъж отсъди строго той. Макар че беше много гладен Жан-Марк се съгласи да отиде с приятелите си в студентския ресторант. И тримата се хранеха там.

След обеда, толкова беден и така бързо изяден, че съвсем не се чувствуваше в стомаха, те се върнаха в „Суфло“ и си поръчаха четири сандвича и четири чаши чисто кафе. В това време се появи продавачът на „Монд“ — личност, свързана с традициите на заведението, която се ползуваше със симпатиите на всички посетители. Да си купиш от него вестник означаваше, че имаш културни интереси. За кратко време вестникът разтвори криле по всички маси. Жан-Марк хвърли поглед върху уводната статия, прегледа програмата на кината и реши, че трябва да види „Коприненото въже“, японски филм, за който се говореше навред в Париж от шест седмици насам. Даваха го още в „Студио Медичи“, но всеки ден можеха да прекратят прожектирането му. Защо да не отидат всички заедно към четири часа? Ще минат най-напред в библиотеката, за да се подготвят за практическите занятия за следващия вторник, и оттам… Морис Нико се измъкна: имал среща с едно момиче. Жулиен Прела и Дидие Копелен приеха.

Асистентът по практическите занятия им бе дал да проучат една поредица от решения за отговорността на държавните органи. Библиотеката, светла, тиха и добре отоплена, беше половината празна. И тримата се настаниха един до друг на една маса и попълниха фишовете си. След петнадесет минути номерата им светнаха на таблото в дъното на залата и те отидоха да вземат книгите, които бяха поръчали. Наведен над сборника „Най-важните решения по административно право“, Жан-Марк си вземаше бележки и ги сравняваше с извадките, които Дидие правеше от един съдебен коментар. Жулиен Прела четеше „Монд“ и в четири без десет съобщи:

— Време е да върнем книгите! Иначе „Коприненото въже“ ще се изплъзне под носа ни!

Той се засмя, като вярваше, че е казал хубава шега.

Спуснаха се към изхода, преминаха бързо стълбите и се сблъскаха с прозрачния студ на улицата.

— Ще кристализираме! — каза Жулиен Прела и вдигна яката на шушляка си.

Вървяха с големи крачки, като се промъкваха между хората, слизаха от тротоара, за да задминат бавните пешеходци и дори тичаха, когато пред тях имаше свободно пространство. Площад „Едмон Ростан“ бе задръстен. Студенти от Консерваторията свиреха на медни инструменти пред заливащи се от смях хлапаци. Две долепени една до друга коли бяха спрели движението. Кондукторът на автобуса ругаеше шофьора на таксито, който си бе подал главата, за да му отговори. А зад витрините на кафенетата, като в аквариум с пушек и неоново осветление, плуваха млади физиономии.

— Бързо! Бързо! — повтаряше Жан-Марк. — Ще пропуснем началото.

Като стигнаха пред киното, и тримата бяха задъхани от умора. Касиерката ги успокои: прожектираха мултипликационен филм. Водени от контрольорката, те се вмъкнаха в тъмния салон, претъпкан, прекалено затоплен и кипящ от смях като казан върху огън. Имаше свободни само два допълнителни стола в средата и едно кресло на първия ред, пред екрана.

— Ще се преместите след малко! — прошепна им жената, като получи бакшиша.

Жулиен Прела, който бе късоглед, избра мястото на първия ред и се отдалечи сам в тъмнината, а двамата му приятели заеха допълнителните столове. Седнал зад Дидие на твърдата седалка, Жан-Марк се помъчи да разбере какво става на екрана. Дребен мъж с едра глава бродеше насам-натам по ръба на една пропаст. Изведнъж човечето залитна в пропастта и с развято като парашут пардесю започна да лети сред ято птици. Лампите светнаха. Жан-Марк поиска да си купи шоколадов сладолед и бръкна да извади пари от джоба си. При това движение той забеляза вдясно, на три реда пред себе си, една яка глава върху квадратни рамене, които му бяха добре познати. Баща му! Или не, това може би е някой друг, с когото си приличат. Той е, разбира се! Какво прави тук, сам в тази зала? Жан-Марк стана, а седалката зад него се надигна с шум.

— Какво искаш? — попива Дидие, като се обърна.

— Нищо, нищо — измърмори Жан-Марк.

Той бе забелязал, че една млада жена, седнала на съседното кресло, шепне нещо на ухото на баща му. Невъзможно бе да разпознае лицето й по неясния профил, който се очертаваше. Но във всеки случай това не бе Карол. Жан-Марк седна на стола си като гръмнат. Дидие плати два шоколадови сладоледа. Изядоха ги мълчаливо, докато на екрана се изнизаха гледаните вече сто пъти реклами, към които никой не проявяваше интерес.

Залата потъна в мрак и на екрана се появиха началните надписи с йероглифи. Като се накланяше малко вдясно, Жан-Марк можеше да вижда в слабия отблясък на светлината от екрана двата черни силуета, тайнствено долепени един до друг. Трудно му бе да проследи интригата. Артистите играеха бавно, тържествено. Едно младо момиче със завързани очи и порцеланово лице беше измъчвано от трима братя, които искаха да го продадат на някакъв богат, мустакат и развратен благородник. А момичето бе влюбено в един красив, голобрад самурай. Снимките бяха технически издържани, съвсем ясни. Всеки пейзаж приличаше на художествена картина. Пискливият диалог, поясняван от време на време с надписи на френски, засилваше чуждия колорит на тази лирична творба. Жан-Марк би желал да схване и най-малките нюанси на този толкова рядък спектакъл, но освен за конфликта на тези измислени герои — сълзи, извиване на ръце, удари със сабя и препускания в борбата — не преставаше да мисли за двете действителни лица, преживяващи на десет крачки от него драма, за която той още нищо не знаеше. „Тази жена е метреса на баща ми! Иначе защо ще излиза с нея? Лично мен това не ме засяга! Намирам историята дори малко, смешна! Но Карол… От колко ли време я лъже? Чуден тип наистина!“ Самураят реши да прибегне до харакири, най-благородното разрешение на въпроса. Пред това лице в конвулсии Жан-Марк изпита ужаса, който му причиняваше всяко физическо страдание.

Салонът светна, екранът се очерта съвсем бял, измит, без каквато и да било следа от последните сцени, готов да отрази и други фантоми. Някои от посетителите изръкопляскаха.

— Чудесно! — извика Дидие, като стана. — Ти какво ще кажеш?

— Да — измърмори Жан-Марк. — Много е хубаво!

В момента мислеше да се измъкне по-бързо от салона, за да не попадне лице срещу лице с баща си. После изведнъж промени решението си. Любопитството го съблазни. Изправен в края на реда, той изчака да мине потока от зрители, насочил се към изхода. Най-после и двойката се приближи. Жената вървеше напред. Тя бе много млада, дребна, червенокоса, с малко вирнато носле, с грубовата челюст и с тъп поглед. „Какво безумие! — помисли си Жан-Марк. — Тая не е така хубава, както Карол!“ И в този миг очите му срещнаха очите на баща му. Всичко стана така светкавично, така ужасно, но и така безболезнено, като удар от шпага, преминал покрай рамото. Лицето на Филип стана сурово.

— А, и ти ли си тук? — прошепна той.

— Да ти представя моя приятел Дидие Копелен — каза Жан-Марк. — Баща ми…

Той дебнеше да долови някакво смущение в едрото лице, което бе пред него. Но Филип се усмихна и с престорена непринуденост каза:

— Колко хубав филм, нали?

Той се отдалечи и настигна младата жена пред вратата. Жан-Марк ги проследи с възторжен поглед. „Не се смущава и когато е насран!“ — помисли си той. Жулиен Прела настигна двамата си приятели, като роптаеше:

— Всичко беше за бръснача, нали?

Излязоха последни. Навън на другата страна на улицата Жан-Марк видя баща си, който му махна дружелюбно с ръка, когато отваряше вратата на колата си. Жената се вмъкна вътре. След десет секунди те отпътуваха. Дидие Копелен и Жулиен Прела предложиха да се върнат в „Суфл“, но Жан-Марк ги покани да отидат у него на чашка. Бързаше да се прибере вкъщи, сякаш и там го очакваше някаква нова изненада.

Още на прага разбра, че нищо не се е променило. В хола Карол пиеше чай с приятелките си Бриджит и Олимпия. Безгрижните им лица бяха усмихнати. Жан-Марк представи приятелите си. Карол познаваше Жулиен Прела, но не и Дидие Копелен.

— По една чашка чай? — предложи им тя.

Те отказаха смутено и останаха прави до вратата. Тяхната срамежливост изненада Жан-Марк. От какво бяха се смутили — от присъствието на тези три улегнали жени или пък от луксозната обстановка? Бриджит, която някога бе следвала право, ги разпита за учебната програма и с голямо удоволствие си припомни за своето студентство. Олимпия, този път много по-руса и по-оживена, им разказа за своя по-малък брат, който следвал в Политехниката. След десет минути празни приказки Жан-Марк отвлече приятелите си в своята стая. Там той им сервира уиски (беше взел шишето от бюфета, когато мина през трапезарията) и постави на грамофона плочата със Сонатата за пиано и цигулка от Цезар Франк. Потънал в креслото си, с чаша в ръка, Жулиен Прела каза:

— Трябваше да останем. Русата е прекрасна…

Тия думи не изненадаха Жан-Марк. Жулиен Прела можеше да се възхити само от Олимпия, най-повърхностната от трите.

— Не изглежда стара. На колко години е? — наблегна той.

Никой не каза нито дума за Карол. Лека усмивка на състрадание се изписа по устните на Жан-Марк и той реши, че приятелят му никак не е интересен. „Аз пък трябваше да имам смелостта да го срежа както трябва“ — помисли си той. Дори и разговорът с Дидие му се видя изведнъж досаден. Бе много щастлив, когато и двамата си отидоха в седем часа.

Останал сам, той се тръшна на дивана, запали цигара и се загледа в едно петно на тавана, което винаги го подтикваше да се унася в мечти. Баща му и червенокосата жена — това откритие го смущаваше! Така значи, можеш да живееш с някого в продължение на години, без да подозираш, че една част от него — и то най-съществената — е прикрита така, както основата на тези айсберги, чиито четири пети са потопени във водата. Хилядите социални условности значи служат само за да прикриват бруталността, неправдата и апетита, които движат потайния живот на хората. Трябва да си идиот, за да повярваш на една усмивка, на едно обещание, на едно стискане на ръка… „И в тази джунгла аз ще трябва да си издълбая място! Ще имам ли сили?“ Жан-Марк взе един учебник по право, прелисти го, подчерта тук-там някое изречение с червен молив. Стаята му бе светла и спокойна с тези зеленикави тапети и мебели стил Луи X, малко строги и студени. Учебниците му бяха добре подредени на масата. Всички други книги бяха прибрани в малката остъклена библиотека. Той би искал и животът му да е така подреден, както стаята му. Изведнъж спусна краката си и седна на края на дивана. Някой идваше. Вратата се отвори. Филип влезе, взе един стол, завъртя го и го възседна като седло. С ръце, скръстени върху облегалото, той упорито се вгледа в сина си и го запита:

— Работиш ли?

— Да, малко — отвърна Жан-Марк.

— Как намираш филма?

— И хубав, и досаден!

— И аз също! Голямо изкуство, но мъчно смилаемо за нас, европейците. По този повод исках да ти кажа: не сме се виждали в киното, нали?… Разчитам на тебе!

Жан-Марк се въздържа да се усмихне. Злорадство затрептя в него, докато се преструваше на изненадан. Струваше му се, че сега отмъщава на баща си, който го бе принудил тогава да гледа ония ранените, проснати край пътя и облени в кръв.

— Как така! Защо да не съм те видял в киното? — каза той с подчертана наивност.

— Как така защо! — изръмжа Филип. — Нали добре забеляза, че не бях сам!

— И що от това?

— Не бих искал да давам обяснения на Карол.

— А, добре тогава! — въздъхна Жан-Марк. — В такъв случай, разбира се, че нищо няма да кажа!

Той замълча една секунда и после, като набра смелост, запита:

— Коя е тази жена, с която беше?

— Едно очарователно момиче — каза Филип, като се изправи. — Без особени интереси, но свежа, весела, мила. Ценно нещо в наши дни е нежността! С нея никога не скучая…

— А Карол?

— Карол си е Карол! Тя няма нищо общо с тази история!

— Ами ако узнае?

— Защо трябва да узнава? Аз толкова много я уважавам, че съм взел всички предпазни мерки!

— Уважаваш ли я само?

— Уважавам я и я обичам!

— А другата?

— Драги мой, не смесвай любовта с удоволствието. Има пет години, откакто съм се оженил за Карол и естествено е, че тя вече не ме привлича така, като нещо ново, непознато. Ще разбереш това, когато станеш на моите години. В живота се навлиза с чисти представи за чест, за доверие, за вярност, но много бързо човек разбира, че умът предполага, но тялото надделява. Спомни си какво ти бях казал онзи ден в колата: човек трябва да е или идиот, или недоразвит, за да се посвети само на една жена. Любещата жена може да се задоволи само с един мъж, който за нея е олицетворение на всички мъже във вселената, но любещият мъж трябва да скача от жена на жена, ако иска да изпита напълно женската прелест. А освен това между жените има такава обмяна на лъчи, че красотата на едната засилва красотата на другата. Така че нито една от тях не е измамена, когато бъде изоставена. Аз не отричам Карол, когато я изоставям. Напротив, като се връщам отново при нея, аз обогатявам образа й с нов чар, за който тя и не подозира. Придавам й това, което съм открил другаде! Неверността е естествена необходимост за мъжа, а за жената — извратеност. Неверният мъж е като в отпуска, а невярната жена върши престъпление срещу любовта.

Зашеметен от този груб извод, Жан-Марк още веднъж почувствува как баща му го подмята като ръкавица. Какво от това, че може да го критикува в негово отсъствие, щом като се съгласява с него, когато са заедно.

— Значи, татко, ти не уважаваш жените? — попита той.

— Как може да уважаваш това, което желаеш? Ние можем да се възхищаваме на една картина, на една статуя, защото те са предмети без практическо значение. Но ако изведнъж се превърнат в храна, тоест в нещо необходимо за нашия живот, ние ще престанем да им се възхищаваме и просто ще започнем да ги желаем. Така е и с жените. Те са създания фалшиви, слаби, лекомислени, лъжливи, болнави. Но без тях не може. Само педерастите обичат жената като човек. А нали ние не сме от тази порода, а?

Той допря леко дланта си до челото на своя син. Жан-Марк почувствува тази топла, кокалеста ръка, опряна на главата му. Баща му сякаш го бе жигосал със своя печат. Обзе го отчаяние. Колко много още имаше да се учи. Мерседес почука на вратата и съобщи, че вечерята е сложена.

На масата на Жан-Марк му се стори, че баща му се мъчи да бъде по-весел от обикновено. Без съмнение той искаше да даде на сина си и урок по непринудено държане. Показната лекция продължаваше. След теорията — практика. Карол слушаше как съпругът й разказва за своята работа, за срещите си през деня, без да подозира лъжите, които той забулваше с истината. Доверчивостта на младата жена трогна Жан-Марк. Тя бе нежна, свежа, почти прозрачна в тази розова домашна рокля. През широките ръкави се виждаха голите й ръце. Би трябвало човек да я съжали. После си каза, че няма защо да я съжалява, тъй като тя нищо не знае. Една тайна го свързваше с баща му — това го измъчваше и едновременно го караше да се чувствува горд. За да подчертае, че е навлязъл в играта, той каза съвсем спокойно:

— Днес следобед гледах „Коприненото въже“.

— Толкова ли е хубав, колкото го хвалят? — попита Карол.

— Чудесен е! Чудесен и едва се понася!

— Филип, ние непременно трябва да видим този филм! — каза тя, като се обърна към мъжа си.

— А, не! — извика той, като се засмя. — Ужасявам се от тези големи творби, които зрителят гледа с благоговение, като се мъчи да възприеме досадата си като някаква форма на артистичен възторг.

— Добре тогава! Ще отида без тебе, с Бриджит.

Той хвана ръката на жена си и я целуна леко.

— Сърдиш ли ми се?

Жан-Марк наблюдаваше тази комедия с такова увлечение, че забрави яденето си в чинията. Двойката — баща му и Карол — му се виждаха увиснали в рамка някъде във въздуха. Една съвкупност от илюзии, измами и недомлъвки ги крепеше горе-долу. И това е така от години и вероятно ще продължи, докато възрастта и пресищането накарат баща му да се откаже от авантюрите; тогава той и жена му с гордо вдигнати глави ще навлязат в легендата за здравото семейство.

— Не ядеш ли? — попита Карол.

— Не — прошепна Жан-Марк. — Не съм гладен.

Той се отпусна на гърба на стола си. Гърлото му се свиваше. Отвращение от живота изпълваше устата му с горчивина. Мерседес смени чиниите и поднесе сиренето. Звън на ножове и вилици, бълбукане на вино, което сипваха в чашите, шум от думи, които нищо не означаваха.

— Още малко!

— Много е хубаво!

— Аз намирам, че другото беше по-хубаво… Да, да, онова от завчера!…

Около Жан-Марк бръмчеше разговор, който не го засягаше. Франсоаз сега се мъчеше да обясни на Даниел, че щяло да бъде по-хубаво, ако бе избрал СССР за своето научно пътешествие.

— Как можеш да бъдеш такава идиотка, драга моя! — изръмжа Даниел. — Аз отивам в Брега на слоновата кост, за да видя диваци, разбираш ли ме?… А такива няма нито в Москва, нито в Ленинград, доколкото знам!

— А Гърция не те ли привлича? — упорствуваше Франсоаз. — Ела с нас, ще бъде толкова приятно!…

— Аз не търся приятното, а полезното, значителното!…

„А истината е, че имам и брат, и сестра — мислеше си Жан-Марк. — И всичко това е толкова банално, толкова потискащо!“

При десерта Карол и Филип поспориха по един чисто светски въпрос. Карол искаше да устрои поне четири приема до края на месеца, за да се издължи на всички, които я бяха канили. Филип под претекст, че е изморен, искаше това да стане в по-продължителен срок. Тя настоя на своето и той отстъпи, като мърмореше недоволно. Жан-Марк си каза, че в семейството много често считат победения за победител.