Анри Троая
Ейглетиерови (18)

XVIII

Карол напрегна слух: стори й се, че предпазливо се отваря и затваря вратата на апартамента. Не, шумът идваше от горния етаж. Тя отново зачака изтръпнала. Седнал до нея, на дивана в хола, Филип разговаряше за Съединените щати с Мадлен, която с цигара в уста и с чаша в ръка бе потънала в един фотьойл. Карол не се интересуваше от това, което си говореха. Мъчеше се само лицето й да изразява любезно любопитство. От време на време се намесваше в разговора с някоя дума, а после пак потъваше в мислите си. Наближаваше седем часът. Снощи Жан-Марк се е прибрал вкъщи, след като всички си бяха легнали, сутринта е излязъл още призори, а на обед не бе се връщал. Щеше ли пак да телефонира, за да се извини, че няма да може да вечеря със семейството? Какво ли прави? Къде ли скита? Защо не се прибира? Дали не бе му казала нещо оскърбително? Но не, срам го е да погледне баща си! Това, само това го задържа навън. Може би и сега се двоуми, като обикаля около къщи, докато намери сили да влезе… Нали и самата тя се мъчеше да го накара да се отърси от този страх. Но нали тази слабост го правеше толкова очарователен? Толкова е млад! Тя почувствува изблик на нежност в сърцето, тръпки на слабост по дланите си и за да прикрие вълнението си, се усмихна. Очите й разсеяно се отправиха към Мадлен. Погледите им се срещнаха. Без да има нужда да се оглежда в огледало, Карол знаеше в този момент, че роклята, с която е облечена, й отива. Тя обичаше да я харесват. За нея това бе дори жизнена необходимост. Ако не чувствуваше, че й се възхищават хората, които я заобикалят, тя губеше блясъка си, започваше да гасне. В момента само Мадлен я гледаше и следователно само заради нея под черните, полуспуснати клепачи блестяха така очите й, заради нея трептяха и гърдите й, наклонени малко напред. Тя никога досега не бе узнала какво точно мисли зълва й за нея. „Навярно не ме обича. Заех мястото й вкъщи, сред децата. Ако само се усъмни, че Жан-Марк и аз…“ Тя сведе още повече клепачите си при мисълта за тази смътна опасност. Направи го бързо, безобидно и забавно, така, както гущерът бърза да се скрие между два камъка.

— Аз само веднъж съм била в Ню Йорк — каза Мадлен — през 46; тогава във Франция липсваше почти всичко, а там магазините пращяха от храни, от платове, от цигари, от машини за пране! Това ме зарадва и опечали. Гледах нещата и хората като просякиня, загубих времето си да критикувам глупаво едните и другите, отпътувах оттам засегната, недоволна, засрамена…

— Във всеки случай ти си човекът, който най-малко може да оцени американския начин на живот — отсече Филип.

— Така е — подсили Карол, — признавам, че не мога да си представя нашата Мадлен в рая на техническите новости и автоматите.

— А и на вас Съединените щати също няма да ви харесат — каза Мадлен.

— Защо? — попита Карол, като вдигна клепачите си.

— Не зная… Вашата грациозност, нежност и мечтателност няма да подхождат на американската бруталност, която цари там.

Този неочакван комплимент приятно развълнува Карол. „Не съм ли се лъгала по отношение на нея?“ — помисли си тя. И изведнъж Мадлен й стана по-симпатична. Нейното открито лице и грубите й обноски свидетелствуваха, че тя е от ония същества, които печелят доверие и с които жените бързо се сприятеляват. Но Карол никога не бе имала истински приятелка и не изпитваше нужда да има. Олимпия и Бриджит бяха за нея само огледала, в които се оглеждаше.

— А вие, Карол, точно в коя година сте били в Съединените щати? — запита Мадлен.

— Преди две години, мисля — отвърна Карол.

— Да, преди две години — потвърди Филип. — Бяхме там по Великден…

— Признавам, че ще ми бъде приятно да отида пак — прошепна Карол, като отметна с кокетство главата си върху възглавниците.

Издула врат и разтворила ноздри, тя отправи към съпруга си поглед с края на очите си.

— Е, добре! — каза той. — Ще се помъча да уредя това…

И като се обърна към Мадлен, той продължи с увлечение:

— Знаеш ли, че Ню Йорк се преобразява с фантастична бързина. Къщите изчезват в една нощ и за една седмица израстват високи шестдесет етажа. Градът напредва по-бързо от хората. Ако не внимаваш, ще те надминат, ще останеш на опашката, ще остарееш…

Неговата словоохотливост досаждаше на Карол. Тя го бе поставила в затруднение само така, на шега, като бе казала, че иска да отиде с него в Ню Йорк. Отдавна знаеше, че той не пътува сам. Никога не й е бил верен. Всъщност неговите авантюри не я тревожеха много. Той толкова често сменяше метресите, си, че за него това се превръщаше в някакъв израз на вярност. Ревността, е чувство, което, за да се развие, трябва да се спре на някой образ. А с Филип, който тичаше от ясла на ясла, това бе невъзможно. Той се страхуваше, че докато избира, може да изгуби нещо. С теориите си, че търсенето на удоволствия е свещен дълг, той бе проглушил ушите й, за да се оправдава. Защото наистина се мъчеше да се оправдава още в началото, когато за нищо не го разпитваше. А и самата тя бе имала любовници. И нито веднъж той не бе забелязал. Много влюбен в себе си, за да допусне, че тя може да потърси развлечения и извън него! Нима бе разчитала на по-друго щастие, когато се бе омъжила за него преди пет години! Тогава тя бе най-добрата продавачка у Сузан Валоа. Модната къща бе пред прага на фалит и господин Филип Ейглетиер, юридически съветник на фирмата, се помъчи да спаси положението с италиански капитали. И наистина сполучи: той успяваше във всичко, с което се залавяше; Карол го бе видяла за пръв път на един коктейл по случай показването на нови модели… Тя не обичаше да си припомня за породилите се изведнъж чувства, защото от тях вече нямаше и следа. От този кратък пламък в сърцето й бе останала само ненавист, студена, търпелива и неукротима. Не защото Филип й изневеряваше, но защото бе забравил, че тя е жена: показваше се към нея нежен или просто внимателен само в присъствието на чужди хора. Неуважението я измъчваше повече, отколкото изневярата. С това той засягаше най-дълбокия смисъл на нейния живот: себелюбието й. Само с омразата си не би могла да му отмъсти за тази обида. Като се прикриваше зад фината маска на своята красота, тя анализираше с ожесточение своя съпруг. Намираше го гаден, посивял, неискрен, фалшив, егоистичен, груб материалист, досаден. Кой ли не знае това, което той разказваше за Ню Йорк… Какво ли ще стане, ако и тази вечер Жан-Марк не се прибере? Тихо подрънкване на чинии долетя от трапезарията. Мерседес слагаше масата. Очевидно тази идиотка бе избързала с един час!

— Надявам се, че ще видя Жан-Марк тази вечер! — каза Мадлен. — Утре трябва да се връщам…

— Навярно няма да закъснее! — каза Карол. — Освен ако пак е телефонирал.

— Ама разбира се — каза Филип непринудено.

Карол потопи устните си в чашата, която той постави на ниската масичка. Тя обичаше вкуса на уискито, но почти никога не пиеше, защото веднъж завинаги бе решила, че алкохолът погубва преждевременно свежестта на женската кожа.

— Впрочем и Франсоаз, и Даниел още не са се прибрали — каза тя.

— Наистина! — въздъхна Мадлен. — Младежта ни изоставя!

Когато Карол отново се отпусна върху възглавниците на дивана, външната врата хлопна. Тя позна стъпките на Жан-Марк, които се приближаваха. Обзе я и страх, и радост. „Как ли ще изглежда? — помисли си тя бързо. — Ще може ли да се владее? Той е толкова плах, толкова неподготвен за изпитанието, на което го подлагам!“

Вратата се отвори. Жан-Марк влезе бледен, с изопнати черти. И като се мъчеше да бъде непринуден, се отправи към баща си. Филип се бе надигнал и разтворил ръцете си: радостта разтягаше лицето му.

— Здравей, драги! — каза той весело. — Радвам се, че те виждам!

— Жан-Марк е фантомът на къщата ни! — каза Карол със смях. Виждаме го от време на време като светкавица между две врати. Пък и невинаги сме уверени, че е именно той!

— Много е увлечен в учението си! — каза Мадлен, винаги снизходителна, когато се касаеше за племенниците й.

— Кой знае — каза Филип — дали в учението, или в друго нещо!

Жан-Марк се наведе над ръката на Карол, целуна Мадлен по двете бузи, прегърна баща си. И в същия миг Карол си представи колко много е развълнувано момчето. Стана й мъчно, че е толкова нещастен.

— Хубаво ли беше пътешествието? — попита Жан-Марк, като седна.

— Великолепно както винаги! — каза Филип.

— А от работата доволен ли си?…

— Общо взето, да, макар че не всичко се уреди, както аз очаквах.

Жан-Марк запали цигара. Макар и да се стараеше, жестовете му бяха пресилени. „Много е изнервен!“ — каза си Карол, развълнувана от желанието да го успокои. Филип започна да обяснява на сина си преговорите, които е водил с групата Тейлър, чието представителство трябваше да уреди в Париж. Той говореше бързо, с дебел глас, без да подбира думите си. Както винаги, и сега бе толкова зает със себе си, че не мислеше за другите; Понеже баща му не го наблюдаваше, Жан-Марк започна да се овладява. Карол следеше по изражението на лицето му това преобразяване. Той постави на баща си въпроси, които я изненадаха с проявената интелигентност. Но най-много я вълнуваше привлекателния вид на младия мъж, формата на плътните му устни, прелестната извивка на шията му, изящните му ръце. Той не приличаше на връстниците си нито физически, нито душевно. За нея беше толкова загадъчен, нежен, учтив, боязлив, докато другите бяха груби, досадни и цинични. „Поколение на млади техници“ — казваше Олимпия. Карол взе една цигара само заради удоволствието да поиска огън от Жан-Марк. И отново „малката церемония с пламъка“; очи в очи; двамата се опияняваха един друг до забрава. Този път той пръв сведе клепачи. Навярно телата им се привличаха с необикновена сила. Тя никога не би предположила, че връзката й с него ще я направи толкова щастлива. И проявяваше чудна жажда не само към това, което той бе сега, но и към онова, което щеше да стане. Държеше в ръцете си неговата съдба — съдбата на един бъдещ мъж. Ще му помогне да се оформи, да израсне, да се измъкне от детството, защото и телом, и духом беше още нежен. Ще го възроди. „Той е на двадесет години, а аз на тридесет и две!“ При мисълта за тази разлика смътният страх в нея преливаше в гордост, а желанието да го притежава — в ненаситна алчност.

— Ако те интересува — каза Филип, — ето краткия протокол, до който стигнахме…

Той извади книжа от вътрешния джоб на сакото си и ги разгъна върху ниската масичка. Жан-Марк се наведе над тях. Филип постави десницата си върху рамото му. „Трогателна картинка!“ — помисли си Карол с ирония.

— Разбираш ли? — попита Филип, като прелисти една страница.

— Да — каза Жан-Марк. — В края на краищата всичко ще зависи от личността, която ще ти лепнат, за да ги представлява.

— Така, ако бъде Боденфелд, всичко ще върви добре, но ако е Кроуфорд…

Карол обхвана с един поглед бащата и сина и се унесе в мисли: „От трите си деца Филип има слабост към Жан-Марк, защото вярва, че той прилича на него — каква заблуда! Жан-Марк далече превъзхожда баща си! Не само с оглед на възрастта. По същество те са съвсем различни. Пък и всъщност Филип не обича Жан-Марк. Той никого не обича. За да обича някого, би трябвало да не обича себе си толкова много, а е неспособен на това!…“ В действителност сега всеки един от тези двама мъже има някакви права над нея. Обаче този, който ревнуваше другия, нямаше никакво основание. Дори и в нощта на завръщането си Филип прояви към съпругата си само студена любезност. Бил изтощен от пътуването, каза той, и измъчен от преговорите с тези американци! Излишни извинения. Тя би искала да го отблъсне, но не й се удаде такава възможност. С всички пори на тялото си почувствува пренебрежението като обида. Сега се считаше отмъстена, като гледаше как този баща се доверява на своя син, който го е измамил. А той разцъфтява в ролята си на рогоносец. Рогоносец — тази вулгарна дума я развесели. Филип сякаш бе с карнавална шапка. И под тази шапка пращи доволно лице, почти глупаво от невежество, от самонадеяност, от доверчивост. Тази шега приятно я възбуди. Обзе я нетърпеливо желание да бъде пак насаме с Жан-Марк. Да му говори, да го гали… „Честна дума, аз съм влюбена! — каза си тя. — Това е лудост!“ Любовта я бе подмладила. Тя се учудваше на този нов порив на чувства, който откриваше в себе си, защото досега бе вярвала, че се познава много добре.

И точно в момента, когато бе така възбудена, в хола влязоха Франсоаз и Даниел. Беше ги забравила тези двамата! Връщаха се от посещение при майка си, който бе болна. Чернодробна криза навярно. Остави децата с баща им и с леля им и отиде да се среши. Струваше й се, че е много важно да бъде блестяща по време на вечерята.

Както се надяваше, пет минути по-късно Жан-Марк мина покрай стаята й. Тя отвори вратата, излезе на прага и застана права с отпуснати рамене и ръце. Той се обърна.

— Какво ти се случи, мили мой? — прошепна тя, като го погали с поглед.

— Нищо — измърмори той.

— Бях много неспокойна!

Той наведе глава.

— Ще ти обясня.

След настъпилото мълчание тя го запита съвсем тихо:

— Свободен ли си утре следобед?

— Защо?

— За да отидем във „Феродиер“.

Жан-Марк я изгледа уплашено и умолително. Тя се усмихна, без да разтвори устните си.

— Вярваш ли, че ще може? — попита той.

— Но да!

— Добре! Ще се приготвя…

Той продължи по коридора, влезе в стаята си, мина в тоалетната и отвори крана на умивалника. Водата потече върху ръцете му. В огледалото на стената видя наведеното си лице. Лампата на тавана бе много силна, заслепяваше го. Хипнотизиран сякаш от белотата на порцелановата мивка, той загуби представа за времето. В съзнанието му се въртеше само оня миг, в който бе прегърнал баща си. Целувката на Юда. Как можа? Наред с отвращението, което изпитваше към себе си, изведнъж се породи и чувство на огромно, сърцераздирателно, неудържимо състрадание към човека, когото бе уважавал, на когото най-много се бе възхищавал през своето детство и който сега бе вече нищо.