Жорж Сименон
Мегре и сянката върху пердето (7)

Глава седма
Трите жени

— Полковникът ви чака в своята стая. Последвайте ме, ако обичате.

Стаята с ковчега и горящите свещи беше затворена. В съседната стая, която би трябвало да бъде тази на госпожа Куше, имаше някого. Прислужницата бутна една врата и Мегре видя полковника. Стоеше прав до масата, леко опрял се с едната ръка на нея, с вдигната брадичка, спокоен и изпълнен с благородство, като че позираше на някой скулптор.

— Бъдете така добър да седнете!

Само че при Мегре този номер не минаваше. Той не седна, а само разкопча тежкото си палто, остави меката си шапка върху един стол и напълни лулата си.

— Вие ли сте намерили въпросното завещание? — попита той, като се огледа с любопитство наоколо.

— Да, аз — днес сутринта. Племенницата ми още не е в течение. Трябва да ви кажа, че това е толкова възмутително, че…

Беше странна стая, напълно в стила на Куше! Разбира се, мебелите бяха старинни, както и в останалата част от апартамента. Наистина няколко предмета представляваха истинска ценност. Но наред с тях имаше и такива, които разкриваха простоватата природа на своя стопанин.

До прозореца беше сложена маса, която очевидно му е служела донякъде като бюро. На нея имаше турски цигари, както и подбор лули от дърво на дива череша, които струват по шест су парчето, и сигурно Куше си ги беше пълнил с много любов.

Домашен халат в пурпурночервено! Очевидно най-крещящият цвят, който беше намерил! А до леглото бяха оставени чехли с продупчени подметки.

Масата беше с едно чекмедже.

— Ще забележите, че не е било заключено! — каза полковникът. — Не зная дори дали има ключ за него. Тази сутрин племенницата ми имаше нужда от пари, за да плати на един доставчик. Аз реших да й помогна, за да не се налага да плаща с чек. Дойдох тук, в тази стая, и започнах да търся. И ето какво открих…

Беше плик, на който бе напечатан адресът на Грандхотела. Леко синкав лист хартия за писма със същия печат.

И върху него следните редове, изглежда, написани разсеяно, както когато се пише чернова.

Настоящото се явява мое завещание…

А по-нататък следваше неочакваното изречение:

Тъй като вероятно няма да се съобразя със законите, действащи в сферата на наследяването, обръщам се с молба към моя адвокат, метр Дампиер, да положи цялото си старание, за да може моето богатство да бъде разделено по възможност най-равно между:

1 — моята съпруга Жермен, по баща Дормой;

2 — моята първа съпруга, понастоящем съпруга на Мартен, с домашен адрес площад „Де Вож“ №61;

3 — Нина Моанар, живееща в хотел „Пигал“, на улица „Пигал“.

— Какво ще кажете?

Мегре ликуваше. Куше му беше станал дори още по-симпатичен от преди, след като прочете неговото завещание.

— Разбира се — продължи полковникът, — това завещание не издържа на никаква критика. То съдържа множество клаузи за невалидност, така че веднага след погребението ще наредя да го оспорят. Но ми се стори, че ще е необходимо и интересно да ви разкажа за него, защото…

Мегре продължаваше да се усмихва, все едно присъстваше на разиграването на много забавен номер. Та дори ако вземеш тази хартия от Грандхотела! Като мнозина делови мъже, които не разполагат със своя канцелария в центъра, Куше вероятно е правел някои от срещите си именно там. И тогава, докато е чакал някого, вероятно в хола или в пушалнята на хотела, той е грабнал първата папка за писма, която му е била подръка, за да надраска върху листа тези няколко реда.

Дори не беше залепил плика! Просто го беше захвърлил в чекмеджето на масичката и беше оставил за по-късно написването на завещанието в съответствие със законовите формулировки.

Това се беше случило преди петнайсет дни.

— Вероятно ви е направил впечатление един наистина чудовищен факт — продължи полковникът.

Куше чисто и просто забравя да спомене своя единствен син! Дори тази единствена подробност е достатъчна, за да опорочи завещанието и…

— Вие лично познавахте ли Роже?

— Аз ли?… Не…

Мегре продължаваше да се усмихва.

— Преди малко ви казах, че съм ви помолил да дойдете тук, защото…

— А познавахте ли Нина Моанар?

Нещастникът подскочи, все едно някой го беше настъпил по крака.

— Няма нужда да я познавам! Дори адресът й — улица „Пигал“, е достатъчен, за да си представя какво… Но за какво говорех?… А, да! Видяхте ли датата на завещанието! То е отскоро!… Куше е умрял само две седмици след като го е написал… Бил е убит!… Да предположим сега, че една от двете жени, за които става дума, е знаела за това завещание… Имам всички основания да смятам, че те не са богати…

— А защо две жени?

— Какво искате да кажете?

— Три жени! В завещанието се споменават три жени! Трите жени на Куше, ако щете!

Полковникът реши, че Мегре се шегува.

— Говорех сериозно… — каза той. — Не забравяйте, че има мъртвец в къщата ни! Както и че става въпрос за бъдещето на няколко души!…

Разбира се! Но въпреки това на комисаря му се щеше да се разсмее. И самият той не би могъл да каже защо.

— Благодаря ви, че ми съобщихте всичко това.

Полковникът беше ядосан. Изобщо не разбираше как може изтъкнат служител като Мегре да се държи по този начин.

— Предполагам, че…

— Довиждане, господин полковник. Бъдете така любезен да предадете моите уважения на госпожа Куше.

А като излезе вече на улицата, той не можа да се сдържи да не промърмори:

— Ей, че дявол е този Куше!

Съвсем спокойно и съвсем сериозно той вписваше и трите си жени в своето завещание! Включително и първата, вече станала госпожа Мартен, която непрестанно беше изниквала пред него със своя презрителен поглед като истински жив упрек! Включително и милата малка Нина, която беше полагала всички усилия, за да го отвлече от мислите му!

Но за сметка на това беше забравил, че има син!

За миг Мегре се зачуди на кого ли да занесе най-напред новината. Дали на госпожа Мартен, за която сполетялата я сполука бе достатъчна, за да я накара начаса да скочи от леглото? Или на Нина?

— Но всъщност те още не са пипнали парите…

Цялата тази история можеше да се проточи с години! Във всеки случай госпожа Мартен нямаше току-така да се остави да я излъжат!

— Обаче полковникът постъпи честно! Можеше да изгори завещанието, без изобщо някой да разбере за него.

И Мегре продължи весело да върви пеш. Ясното слънце беше посмекчило атмосферата. Във въздуха като че се усещаше радостен полъх.

— Да му се не види и Куше!

Той влезе в асансьора на хотел „Пигал“, без да пита никого за нищо, и само след няколко минути вече чукаше на вратата на Нина. Отвътре се дочу шум от стъпки. После вратата се открехна точно толкова, колкото да може през нея да се промуши една ръка, която остана протегната във въздуха.

Беше женска ръка, вече доста сбръчкана. Тъй като Мегре не се помръдна, ръката взе да става нетърпелива, след което на свой ред на вратата се показа лице на стара англичанка. Последва неразбираем монолог.

Или по-скоро Мегре се досети, че англичанката очаква пощата си, което обясняваше и нейния първоначален жест. Но най-ясното бе, че Нина вече не живее в стаята, а вероятно вече е напуснала и хотела.

— Сигурно е прекалено скъпо за нея! — помисли си той.

И спря колебливо пред съседната врата. Най-сетне взе решение заради камериера, който го попита подозрително:

— Какво търсите?

— Господин Куше…

— Не отговаря ли?

— Още не съм почукал.

Мегре отново се усмихна. Беше в игриво настроение. Тази сутрин внезапно почувства, че участва в някакъв фарс! Но всъщност целият живот е фарс! Смъртта на Куше беше фарс, а най-вече неговото завещание!

— Влезте!

Най-сетне резето помръдна. Първото, което направи Мегре, след като влезе в стаята, беше да отиде да дръпне пердетата и да открехне прозореца.

Селина дори още не се беше събудила. Роже търкаше очи и като се прозяваше, каза:

— А, вие ли сте…

Имаше напредък. В стаята не миришеше на етер. Дрехите бяха струпани на купчина на пода.

— Какво искате?

Той седна на леглото, взе чашата с вода от нощната масичка и я изпразни на един дъх.

— Намерили са завещанието! — заяви Мегре, докато завиваше голото бедро на Селина, която спеше, свита на кълбо.

— Е, и какво?

Роже не проявяваше никакви емоции. Само неопределено любопитство.

— Какво ли? Доста странно завещание е това! Очевидно ще накара хората на закона да изпишат много мастило и да спечелят доста пари. Представете си само, баща ви е оставил цялото си богатство на своите три жени!

Младият мъж направи усилие, за да разбере какво му се казва.

— На трите ли?

— Да! Сегашната му законна съпруга. А след това на майка ви! И най-сетне на приятелката му Нина, която до вчера ви е била съседка по стая! Натоварил е своя нотариус да направи всичко необходимо, за да може всяка от тях да получи по една равна част…

Роже дори не се помръдна. Като че размишляваше, но не над въпрос, който го засягаше лично.

— Да си умреш от смях! — каза той най-накрая със сериозен глас, който беше в контраст с думите му.

— Точно това казах и аз на полковника.

— Какъв полковник?

— Един чичо на госпожа Куше. Прави се пред нея на важна персона.

— Представям си каква физиономия има!

— Нали точно това и аз ви казвам!

Младежът извади краката си от леглото и грабна панталона, който беше захвърлен на облегалката на един стол.

— Като че не сте особено засегнат от тази новина.

— Знаете ли, аз…

Той започна да закопчава панталона си, после взе да търси гребена и отиде да затвори прозореца, откъдето влизаше прекалено хладен въздух.

— Вие какво, нямате ли нужда от пари?

Изведнъж Мегре стана сериозен. Погледът му натежа и в него проблеснаха инквизиторски искрици.

— Нямам никаква представа.

— Какво, не знаете ли дали имате нужда от пари?

Роже впери в Мегре синкав поглед и на комисаря му стана неловко.

— Хич не ми пука!

— Не може да се каже обаче, че печелите много пари, нали!

— Не печеля нищо!

Той се прозина и се погледна в огледалото с навъсен поглед. Мегре забеляза, че Селина се беше събудила. Не помръдваше. Сигурно беше чула една част от разговора, понеже наблюдаваше с любопитство двамата мъже.

И тя имаше нужда от обичайната си чаша вода! Цялата тази атмосфера в стаята, с нейното безредие, с блудкавата й миризма и тези две затъпели същества беше като квинтесенцията на един отчаян свят.

— Имате ли пари настрана?

Този разговор вече започваше да омръзва на Роже. Той потърси сакото си, взе оттам един тъничък портфейл със своя монограм и го подхвърли на Мегре.

— Ето, търсете!

Две банкноти по сто франка, няколко облигации, шофьорска книжка и старо номерче от гардероб.

— Какво смятате да направите, ако ви лишат от наследството?

— Нямам нужда от никакво наследство!

— Няма ли да оспорвате завещанието?

— Не, няма!

Това прозвуча странно. Мегре, който гледаше втренчено в килима, изведнъж вдигна глава.

— Значи триста хиляди франка са ви достатъчни?

Тогава поведението на младежа изведнъж се промени. Той тръгна към комисаря и се спря на по-малко от крачка от него, така че раменете им се допряха. После изръмжа със стиснати юмруци:

— Я повторете!

В този момент в цялата му стойка имаше нещо хулиганско! Напомняше за предградията, за сбиванията по кръчмите.

— Питам ви дали тези триста хиляди франка на Куше…

Успя точно навреме да хване в движение ръката на събеседника си. Защото в противен случай щеше да отнесе най-силния юмрук през целия си живот!

— Хайде, успокойте се!

Всъщност Роже беше много спокоен! Той не се съпротивляваше! Само беше много блед, а погледът му — втренчен. Просто чакаше кога комисарят ще благоволи да пусне ръката му.

Дали — за да може да го удари отново? През това време Селина беше скочила от леглото, въпреки че беше полугола. Очевидно беше готова всеки миг да отвори вратата и да повика за помощ.

Цялата сцена протече много спокойно. Мегре продължи да стиска само за няколко секунди китката му, а после, след като му позволи отново да се движи, младежът дори не се помръдна.

Настъпи дълго мълчание. Като че всеки от тях се колебаеше дали да го наруши, както при борбата всеки се колебае дали пръв да нанесе удара.

Накрая Роже проговори пръв.

— Не можете да си представите до каква степен грешите!

Той прибра от земята търкалящата се там бледолилава рокля и я подхвърли на спътницата си.

— Може ли да ми кажете какво смятате да правите, след като похарчите тези двеста франка?

— Ами същото, което съм правил и досега.

— Да, но има и една малка разлика: баща ви е мъртъв, така че вече няма да можете да го скубете…

Роже повдигна рамене, като че искаше да каже, че събеседникът му нищо не разбира от тези работи.

В цялата атмосфера имаше нещо странно неопределено. Не беше истинска драма, а нещо съвсем друго, но също толкова мъчително! Може би беше някакъв бохемски дух, напълно лишен от поезия!? Може би всичко идваше от портфейла, в който имаше само две банкноти по сто франка?…

Или пък от тази разтревожена жена, която току-що бе прозряла, че утрешният ден вече няма да прилича на предишните, че ще трябва да си търси друга опора в живота?

Или не! Самият Роже пораждаше страх! Защото действията и жестовете му не съответстваха на неговото минало, изобщо не подхождаха на всичко онова, което Мегре знаеше за неговия характер!

И това негово спокойствие… А пък изобщо не беше поза! Наистина беше спокоен, като някого, който…

— Дайте ми пистолета си! — каза внезапно комисарят.

Младежът го извади от единия джоб на панталона си и му го подаде с подобие на усмивка.

— Обещайте ми, че…

Не довърши изречението си, понеже видя, че жената всеки момент ще започне да пищи от страх. Тя не разбираше нищо, но чувстваше, че в този миг ще се случи нещо ужасно.

В очите на Роже се бе появила ирония.

Това приличаше по-скоро на бягство. Мегре, който нямаше повече какво да каже и нямаше повече какво да прави, взе да бие отбой. Блъсна се на излизане в рамката на вратата и сподави една псувня.

Когато излезе на улицата, вече беше загубил веселото си настроение от сутринта. Изобщо не му се струваше, че животът понякога наподобява фарс. Вдигна глава, за да погледне прозореца на двойката. Щорите бяха спуснати. Не се виждаше нищо.

Чувстваше се притеснено, както човек започва да се чувства внезапно, когато престане да разбира какво става.

Припомни си един-два погледа на Роже. Не би могъл да си ги обясни… Е, разбира се, той не би разчитал на някакви си погледи… Обаче именно тези погледи някак не съответстваха на всичко останало…

Върна се обратно, защото беше забравил да попита в хотела за новия адрес на Нина.

— Де да знам! — отвърна портиерът. — Плати си стаята и си тръгна с куфара! Даже нямаше нужда от такси. Сигурно е тръгнала да си търси някой по-евтин хотел из квартала.

— Слушайте… Ако се случи нещо в хотела… Да… Нещо неочаквано… Ще ви помоля да ме предупредите лично за това, аз съм от Съдебната полиция… Комисар Мегре…

Ядосваше се на себе си за тази своя постъпка. Та какво можеше да се случи? Но въпреки това си спомняше отново за онези две банкноти по сто франка в портфейла, за изплашения поглед на Селина…

След четвърт час вече влизаше в „Мулен Бльо“ през вратата за артистите. Залата беше празна и тъмна, фотьойлите и краищата на ложите бяха тапицирани със зелен сатен.

На сцената шест жени, зъзнещи въпреки палтата си, повтаряха безспир една и съща стъпка — смешно елементарна стъпка. А през това време едно малко, дебело човече си дереше гърлото, докато им крещеше някаква мелодия.

— Едно!… Две!… Тра-ла-ла-ла… Не, не така!… Трала-ла-ла… Три!… Три, дявол да го вземе!

Нина беше втората от редицата жени. Беше познала Мегре, който стоеше прав до една от колоните. Мъжът също го беше забелязал, но това му беше безразлично.

— Едно!… Две!… Тра-ла-ла-ла…

Това продължи около четвърт час. Беше по-студено, отколкото навън, и на Мегре му замръзнаха краката. Най-сетне дребното човече изтри челото си и изрече една псувня към своята трупа вместо довиждане.

— Мен ли чакате? — извика той на Мегре отдалече.

— Не!… Чакам…

Нина се приближи притеснено, като се питаше сигурно дали трябва да подаде ръка на комисаря.

— Трябва да ви съобщя една важна новина…

— Не тук… Нямаме право да приемаме посетители в театъра… С изключение на вечерите, понеже тогава това носи печалба…

Те седнаха край тезгяха на малкото барче по съседство.

— Намерили са завещанието на Куше. Той завещава цялото си състояние на три жени.

Тя го гледаше учудено, без да подозира истината.

— Най-напред на първата си жена, макар че тя се е омъжила наново. После на втората… И освен това на вас…

Тя продължаваше да гледа втренчено Мегре и той забеляза как зениците й най-напред се разширяват, а после се замъгляват от влагата.

Най-сетне тя скри лицето си в ръце и заплака.