Жорж Сименон
Мегре и сянката върху пердето (1)

Глава първа
Сянката върху пердето

Беше десет часът вечерта. Желязната порта на градината бе заключена и площад „Де Вож“ беше безлюден с блестящите следи от коли по асфалта, непрестанния ромон на фонтаните, останалите без листа дървета и монотонните очертания на съвършено еднаквите покриви на фона на небето.

Под сводовете, опасали като с приказен пояс площада, бяха останали много малко светлини — само в три-четири магазина. Мегре видя цяло семейство да вечеря в един от тях сред погребални венци, украсени с перли.

Опитваше се да разчете номерата над входните врати, но едва бе задминал магазина с погребалните венци, когато дребничка фигура изникна срещу него от сянката.

— С вас ли говорих по телефона преди малко? Вероятно отдавна дебнеше появата му. Въпреки ноемврийския студ не беше облякла палто върху престилката си. Носът й се беше зачервил от студа, а погледът й бе тревожен.

По-малко от сто метра по-нататък, на ъгъла на улица „Дьо Беарн“, полицай в униформа стоеше на пост.

— Не го ли предупредихте? — промърмори Мегре.

— Не! Заради госпожа Дьо Сен Марк, която всеки момент ще роди… Вижте! Това е колата на лекаря, когото са извикали по спешност.

Три леки коли бяха паркирани със запалени фарове до тротоара. Небето, по което на фона на лунната светлина преминаваха облаци, беше някак странно бледо. Като че всеки момент щеше да започне да вали първият сняг.

Портиерката тръгна под свода към сградата, осветен оскъдно от електрическа крушка от двайсет и пет вата, като че избеляла под прахта.

— Сега ще ви обясня… Това тук е дворът… Трябва да се мине през него, за да се стигне до която и да е част на къщата, с изключение на двата магазина… Това тук, вляво, е моята стаичка… Не обръщайте внимание… Нямах време да сложа децата да спят…

Бяха две в неподредената кухня — момче и момиче. Обаче портиерката не влезе там. Посочи му една продълговата сграда в дъното на двора — просторна и с хармонични пропорции.

— Там е… Сега ще видите…

Мегре наблюдаваше с любопитство тази странна дребничка жена, чиито ръце, непрестанно в движение, издаваха нейната трескавост.

— Търсят по телефона някой комисар! — му бяха казали малко по-рано на „Ке дез’ Орфевр“.

Беше чул приглушен глас. Беше повторил три-четири пъти:

— Но, моля ви, говорете малко по-силно!… Изобщо не ви чувам!…

— Не мога… Обаждам ви се от магазина за цигари… Така че…

После, без никакъв преход, му беше предала своето съобщение.

— Трябва да дойдете веднага на площад „Де Вож“ №61… Да… Мисля, че е извършено престъпление… Но нека това да не се разбере засега!…

В момента портиерката му показваше големите прозорци на първия етаж. Зад пердетата се виждаха сенки, които се движеха напред-назад.

— Ето тук е…

— Престъплението ли?

— Не! Госпожа Дьо Сен Марк, която ражда… Това е първото й раждане… Тя е доста крехка… Разбирате ли?…

Дворът беше по-мрачен и от площад „Де Вож“. Осветяваше го една-единствена лампа, закачена на стената. Едва-едва можеше да се види стълбата зад стъклената врата и тук-там осветените прозорци.

— А престъплението?

— Сега ще ви кажа! В шест часа служещите при Куше си тръгнаха…

— Момент. Какво означава това „при Куше“?

— Онази сграда там, в дъното… Това е лаборатория, където се произвеждат някакви серуми… Сигурно сте чували… Серумите на доктор Ривиер…

— А осветеният прозорец?

— Почакайте… Днес сме 30-о число… Значи така, господин Куше беше там. Той има навика да остава сам, след като всички от фирмата си тръгнат… Видях го през стъклото, че седи във фотьойла си… Погледнете…

Беше прозорец с матови стъкла. Виждаше се някаква странна сянка, като че на мъж, паднал върху бюрото си.

— Това той ли е?

— Да… Към осем часа, когато отидох да си изхвърля боклука, хвърлих един поглед… Той пишеше нещо… Много добре се виждаше ръката му, която държеше писалка или молив…

— А в колко часа престъплението…

— Един момент! Качих се да науча нещо ново за госпожа Дьо Сен Марк… После, като слизах обратно, пак погледнах… Беше точно като сега, дори си помислих, че може да е заспал…

Мегре започваше да губи търпение.

— А след още четвърт час…?

— Да! Той си беше все на същото място!

— Минете към фактите…

— Ами това е всичко… Исках да разбера какво става… Почуках на вратата на канцеларията… Никой не ми отговори и влязох… Беше умрял… Навсякъде имаше кръв…

— А защо не сте се обадили в полицейското управление? То е само на две крачки, на улица „Дьо Беарн“.

— Да, и щяха да дойдат тук всички тези полицаи в униформи!… Щяха да обърнат цялата къща наопаки! Нали ви казах, че госпожа Дьо Сен Марк…

Мегре стоеше, пъхнал и двете си ръце в джобовете, с лула между зъбите. Погледна прозорците на първия етаж и му се стори, че моментът вече наближава, понеже беше настъпило още по-голямо вълнение. Някъде се отвори врата, по стълбището се дочу шум от стъпки. Висок масивен силует се очерта в слабата светлина на двора и портиерката прошепна с уважение, като докосна ръката на комисаря:

— Господин Дьо Сен Марк… Той е бивш посланик…

Мъжът, чието лице не можеше да се различи в мрака, спря, после тръгна и отново се спря, като непрестанно поглеждаше към собствените си прозорци.

— Сигурно са му казали да излезе… Още преди малко… Елате… Хайде сега! Тези пак започват с техния грамофон!… И то точно над семейство Сен Марк!…

На втория етаж един по-малък и по-слабо осветен прозорец беше затворен. По-скоро се долавяше, отколкото се дочуваше музиката от грамофон.

Портиерката със своята толкова обикновена физиономия, нервна, със зачервени очи, се насочи към дъното на двора и като размахваше ръце, му показа малко каменно стълбище и една открехната врата.

— Ще го видите, вляво е… Предпочитам да не влизам вътре…

 

 

Най-обикновена канцелария. Мебели в светли тонове. По стените — едноцветни тапети.

И мъж на около четирийсет и пет години, седнал във фотьойл и опрял глава върху пръснатите пред него документи. Беше застрелян с куршум в гърдите.

Мегре напрегна слух: портиерката продължаваше да стои отвън и да го чака, а господин Дьо Сен Марк все така обикаляше из двора. От време на време някой автобус преминаваше по площада, но неговият шум правеше само още по-пълна последващата го тишина.

Комисарят не докосна нищо. Само се увери, че оръжието не е останало в канцеларията. Постоя три-четири минути, като се оглеждаше наоколо и подръпваше леко от лулата си, после излезе с неразгадаем израз на лицето.

— Е, какво става?

Портиерката не беше мръднала от мястото си. Говореше тихо.

— Нищо! Мъртъв е!

— Току-що повикаха господин Дьо Сен Марк горе…

В апартамента горе беше настъпила суматоха. Тряскаха се врати. Някой тичаше.

— Тя е толкова крехка!

— М-дааа! — промърмори Мегре, като се почеса по тила. — Само че не това е проблемът. Имате ли някаква представа за това кой може да се е промъкнал в канцеларията?

— Аз ли?… По какъв начин?…

— От вашата стая би трябвало да виждате наемателите, когато влизат и излизат.

— Да, би трябвало! Но само ако собственикът ми беше дал прилична стая и не се скъпеше за електричеството. Така само чувам стъпки, а вечерно време виждам само сенки… Някои стъпки ги разпознавам наистина…

— Нищо необичайно ли не сте забелязали след шест часа?

— Не, нищо! Почти всички наематели слизаха да си изхвърлят боклука… Тук е, отляво на моята стая… Виждате ли трите кофи за боклук?… Нямат право да ходят там преди седем часа вечерта…

— Никой ли не е влизал през портала?

— А аз откъде мога да знам? Вижда се, че не познавате сградата. Тук имаме двайсет и осем наематели. Като не се брои фирма „Куше“, където непрестанно влизат и излизат хора.

На портала се чуха стъпки. Мъж с шапка влезе в двора, зави наляво и като се доближи до кофите за боклук, грабна една празна домашна кофа. Въпреки тъмнината вероятно беше забелязал Мегре и портиерката, защото остана за миг неподвижен и най-сетне каза:

— Нищо ли няма за мен?

— Не, нищо, господин Мартен…

Мегре веднага попита:

— Кой е този?

— Един служител от Службата по регистрация, господин Мартен, който живее на втория етаж с жена си.

— Как така неговата кофа за боклук…?

— Те почти всички правят така, когато трябва да излязат… Свалят я на тръгване и си я вземат на връщане… Чухте ли нещо?

— Стори ми се… нещо като бебешки плач… Онези двете горе да бяха спрели проклетия грамофон!… Имайте предвид, те много добре знаят, че госпожа Дьо Сен Марк ражда…

Тя се втурна към стълбището, по което някой тъкмо слизаше.

— Е, докторе?… Момче ли е?…

— Не, момиче е.

И лекарят отмина. Чу се как пали мотора на колата си и тя потегля.

Къщата продължаваше да води своя обичаен живот. Тъмният двор. Порталът с неговата жалка електрическа крушка. Осветените прозорци и смътно дочуващата се музика от грамофон.

Покойникът си седеше в своята канцелария, съвсем сам, опрял глава върху разпръсналите се книжа.

Внезапно от втория етаж долетя вик. Пронизителен вик, като че отчаян призив за помощ. Но портиерката дори не трепна, само въздъхна, докато отваряше вратата на своята стая:

— Ох, пак тази, лудата…

Тя извика на свой ред, понеже едно от хлапетата й беше счупило чиния. Тук, на светлото, Мегре виждаше едно слабо и уморено лице. И тяло, което сякаш беше лишено от възраст.

— Кога ще започне всичко, разните там формалности? — попита го тя.

Будката за цигари отсреща още беше отворена и след няколко минути Мегре се затвори в телефонната кабина. Също полугласно започна да дава разпорежданията си.

 

 

— Да… Прокуратурата… 61… Това е почти на ъгъла на улица „Тюрен“… Предупредете освен това Института за съдебно идентифициране… Ало!… Да, аз оставам на мястото…

Направи няколко крачки по тротоара, мина машинално под портала и накрая застана посред двора, мрачен, свил рамене заради студа.

Светлините зад прозорците започваха да гаснат. Тялото на покойника продължаваше да се очертава като китайска сянка зад матовото стъкло.

Спря някакво такси. Още не бяха онези от прокуратурата. Млада жена прекоси двора със забързани крачки, оставяйки след себе си силна миризма на парфюм, и бутна вратата на канцеларията.