Жорж Сименон
Мегре и сянката върху пердето (6)

Глава шеста
Треска с четирийсет градуса

— Тихо!… Тя току-що заспа. Влезте все пак.

Господин Мартен примирено отстъпи назад. Беше се примирил с това, че апартаментът му е в пълно безредие. Беше се примирил с това, че хората го виждат небрежно облечен, с увиснали, почти зеленикави мустаци, което означаваше, че обикновено ги боядисва.

Не беше мигнал през цялата нощ. Сега беше вече съсипан и не можеше да реагира.

Той отиде на пръсти да затвори вратата към спалнята, през която се виждаха долната част на леглото и легенче, сложено на земята.

— Портиерката сигурно ви е казала?

Говореше шепнешком, като хвърляше тревожни погледи към вратата. В същото време изключи газовата печка, на която беше сложил да се топли кафе.

— Искате ли една малка чашка?

— Не, благодаря.

— Няма дълго да ви притеснявам. Исках само да разбера как е госпожа Мартен…

— Много сте любезен! — каза искрено Мартен.

Той наистина не виждаше никакъв умисъл. До такава степен беше объркан, че вероятно беше загубил част от разума си. Впрочем дали изобщо го беше имал някога?

— Ужасни са тези кризи! Ще ми позволите ли да изпия кафето си пред вас?…

Притесни се, когато установи, че тирантите му висят до глезените, побърза да приведе в ред външния си вид и махна от масата струпаните върху нея аптекарски шишенца.

— Госпожа Мартен често ли получава такива кризи?

— Не. Особено пък толкова силни! Много е нервна… Като младо момиче, изглежда, всяка седмица е получавала нервна криза.

— И сега ли е така?

Мартен го погледна като бито куче и едва посмя да признае:

— Принуден съм да я щадя. И най-малко да й се противоречи — и ето я вече кипнала!

Със своето светлобежово палто, добре пригладените мустаци и кожените ръкавици той предизвикваше смях — като карикатура на претенциозния дребен служещ.

Но сега мустаците му бяха загубили цвета си, а погледът беше станал като на бито куче. Не беше имал време да се обръсне. А и все още не си беше свалил пижамата под старото сако.

Сега изглеждаше като един нещастник. Мегре с учудване установи, че е най-малко на петдесет и пет години.

— Някакви неприятности ли имаше вчера вечерта?

— Не… Не…

Той изпадна в ужас и се огледа със страх наоколо.

— Да не е идвал някой? Синът й например?

— Не!… Вие идвахте… После ние вечеряхме… После…

— А после какво?

— Не, нищо… Ами, не знам… от само себе си започна… Тя е много чувствителна… Толкова нещастия са й се случвали в живота!…

Дали наистина мислеше онова, което говореше? На Мегре му се стори, че Мартен говори само за да убеди самия себе си.

— С една дума, вие лично нямате никакво мнение относно това престъпление?

Мартен изпусна на пода чашата с кафе, която държеше в ръка. Нима и неговите нерви не бяха в ред?

— Защо трябва да имам някакво мнение?… Кълна ви се… Ако имах, щях да…

— Какво… Щяхте да направите?…

— Не зная… Това е ужасно!… И то точно когато имаме най-много работа в канцеларията… Нямах време дори да предупредя шефа си тази сутрин…

Прокара слабата си ръка по челото си и се зае да събира парчетата счупен фаянс по пода. Дълго търси парцал, за да изтрие паркета.

— Ако тя ме беше послушала, изобщо нямаше да останем да живеем тук, в тази къща…

Очевидно беше изплашен. Лицето му се беше изкривило от страх. Но от какво го беше страх и от кого?

— Вие сте честен човек, нали така, господин Мартен? А един честен човек…

— Имам трийсет години стаж и…

— Значи, ако знаехте нещо, което би могло да помогне на правосъдието да открие виновника, щяхте да сметнете за свой дълг да ми го кажете.

Още малко и зъбите му като че щяха да затракат от страх.

— Разбира се, че щях да ви кажа. Но не зная нищо… А пък бих искал и аз да знам какво става! Това моето вече не е живот…

— Какво мислите за своя доведен син?

Мартен спря учудения си поглед върху Мегре.

— Роже ли?… Той е…

— Да, знам, поел е по грешен път!

— Но не е лош, кълна ви се. За всичко това е виновен баща му. Както жена ми винаги казва, не трябва да се дават толкова много пари на младите. И е права! И аз като нея мисля, че Куше не правеше това от доброта, нито от любов към своя син, който му беше безразличен. Правеше го, за да се отърве от него, за да си уреди сметките със собствената съвест.

— Със собствената си съвест ли?

Мартен се изчерви и се притесни още повече.

— Постъпвал е несправедливо спрямо Жулиета, не е ли така? — каза той по-тихо.

— Спрямо Жулиета ли?

— Моята жена. Неговата първа жена. Какво е направил той за нея? Нищо! Отнасял се е с нея като с прислужница. А пък именно тя му е помагала в трудните моменти. Както и по-късно…

— Да, разбира се, той нищо не й е дал! Но нали тя се е омъжила отново…

Лицето на Мартен беше станало пурпурночервено. Мегре го наблюдаваше учудено и със съжаление. Защото разбираше, че клетият човек нямаше нищо общо с тази смайваща постановка. Той само повтаряше онова, което сигурно е чувал над сто пъти да казва собствената му жена.

— Куше беше богат! А тя беше бедна!… Следователно…

Служителят напрегна слух.

— Нищо ли не чухте?

За миг те замълчаха. После чуха слабо повикване от съседната стая. Мартен отиде да отвори вратата.

— Какво му разказваш там сега? — попита госпожа Мартен.

— Но… аз…

— Това е комисарят, нали?… Какво още иска?…

Мегре не я виждаше. Гласът й звучеше като на човек на легло, много уморен, който обаче изобщо не е загубил своето хладнокръвие.

— Комисарят дойде да попита как се чувстваш…

— Кажи му да влезе… Почакай! Подай ми една влажна кърпа и огледало. И гребена…

— Сега ще вземеш пак да се ядосаш…

— Ама дръж огледалото изправено, де!… Не, не! По-добре ми го дай на мен… Не си способен да… Махни това легенче!… Ох, тези мъже… Щом като жената я няма, къщата моментално заприличва на конюшня… Кажи му да влезе сега.

Спалнята изглеждаше също като трапезарията, безцветна и тъжна, зле мебелирана — множество стари пердета, стара тапицерия, избелели възглавнички. Още от вратата Мегре почувства вперения в него поглед на госпожа Мартен, спокоен и извънредно прозорлив.

Видя върху изпитото й лице да се очертава престорената усмивка на болник.

— Не обръщайте внимание… — каза тя. — Всичко е в ужасно безредие! Заради тази криза…

И вторачи тъжен поглед пред себе си.

— Но сега вече съм по-добре… Ще трябва до утре да се възстановя заради погребението… Нали е утре?

— Да, утре е! Отдавна ли имате такива кризи?

— Още от съвсем малка… Обаче сестра ми…

— Значи имате сестра, така ли?

— Имах две сестри. Да не си помислите разни неща… По-младата също имаше кризи. После се омъжи… Съпругът й беше истински негодник. Един ден се възползва от една такава нейна криза и уреди да я затворят в лудница. Умря само след седмица…

— Моля те, недей да се вълнуваш! — замоли я Мартен, който не знаеше нито къде да се дене, нито накъде да гледа.

— Луда ли беше! — попита Мегре.

Тогава чертите на лицето й отново станаха сурови, а гласът й — зъл.

— Може да се каже по-скоро, че мъжът й искаше да се отърве от нея!… Не минаха и шест месеца и той се ожени за друга. Е, всички мъже са еднакви… А ние се жертваме и се съсипваме заради тях.

— Умолявам те!… — въздъхна отново съпругът.

— Не казвам това за теб! Макар че и ти не си по-добър от останалите…

Тогава Мегре почувства внезапно като че ли да се излива поток от омраза. Беше само за няколко мига. И беше съвсем смътно чувство. Но въпреки това беше сигурен, че не греши.

— Макар че ако аз не бях тук… — продължаваше тя.

Дали наистина имаше някаква заплаха в гласа й? Мъжът се безпокоеше безсмислено. За да си намери работа, взе една чаша и почна да отброява в нея капка по капка от сиропа в едно флаконче.

— Докторът каза…

— Хич не ме интересува какво казва докторът!

— Но все пак трябва… Дръж, вземи!… Пий го бавно… Не е неприятно…

Тя го погледна, после примижа срещу Мегре и най-сетне изпи лекарството, като повдигна примирено рамене.

— Наистина ли бяхте дошли само за да видите как се чувствам? — произнесе тя подозрително.

— Бях тръгнал за лабораториите, когато портиерката ми каза, че…

— Открихте ли нещо?

— Не, още не…

Затвори очи, за да покаже колко е уморена. Мартен погледна Мегре и той стана.

— Е, пожелавам ви бързо оздравяване… Вече сте по-добре…

Тя не отвърна. Мартен понечи да го изпрати, но Мегре го спря.

— Не, останете при нея, моля ви.

Горкият човек! Като че го беше страх да остане с нея, улавяше се за комисаря като удавник за сламка, защото, когато имаше трети човек, положението не беше чак толкова страшно.

— Ще видите, че бързо ще й мине…

Докато прекосяваше трапезарията, от коридора долетя шум като от влачене на предмет. Настигна старата Матилда точно в момента, когато тя се канеше да си влезе вкъщи.

— Добър ден, госпожо…

Тя го погледна боязливо, без да отговаря, вече сложила ръка върху дръжката на вратата.

Мегре говореше тихо. Досещаше се, че госпожа Мартен напряга слух и е способна да стане, за да тръгне на свой ред да подслушва по вратите.

— Както вероятно знаете, аз съм комисарят, натоварен с разследването…

Вече се досещаше, че няма да измъкне нищо от тази жена с толкова невъзмутимо лице, че чак приличаше на смахната.

— Какво искате от мен?

— Просто да ви попитам дали имате нещо да ми кажете… Отдавна ли живеете тук, в тази сграда?

— От четирийсет години! — отвърна тя сухо.

— Значи познавате всички…

— Но не говоря с никого!

— Помислих си, че може би сте видели или сте чули нещо. Понякога и най-дребното нещо е достатъчно, за да поведе правосъдието по вярната следа.

Някой се движеше вътре в стаята. Но старицата упорито държеше вратата затворена.

— Значи нищо не сте видели, така ли?…

Тя дори не отговори.

— И нищо не сте чули?

— Ще е по-добре да кажете на собственика да ми инсталира газ в апартамента…

— Газ ли?

— Всички в сградата имат газ. Но на мен той ми отказва, понеже няма право да ми вдигне наема… Иска да ме изхвърли оттук!… Прави всичко възможно, за да си отида… Обаче той първи ще си отиде, и то с краката напред! Това можете да му го кажете от мое име.

Вратата се открехна толкова малко, че изглеждаше невъзможно дебелата жена да мине през отвора й. После пак се затвори и отвътре вече не се чуваше нищо освен приглушен шум.

 

 

— Ще ми покажете ли картата си?

Прислужникът в раирана жилетка взе картончето, което Мегре му подаде, и изчезна във вътрешността на апартамента. Беше изключително светло жилище благодарение на петметровите прозорци, каквито можеха да се видят вече само в сградите около площад „Де Вож“ и на остров Сен Луи.

Стаите бяха огромни. Отнякъде долиташе шум на електрическа прахосмукачка. Бавачка в бяла престилка с красива синя забрадка на главата премина от едната стая в другата, като хвърли любопитен поглед към посетителя.

После съвсем близо някой каза:

— Кажете на комисаря да заповяда…

Господин Дьо Сен Марк седеше в канцеларията си по домашен халат, а посребрените му коси бяха грижливо сресани. Отиде най-напред да затвори една от вратите, през която Мегре успя да зърне старинно легло и лицето на млада жена върху възглавницата.

— Моля ви, седнете… Вие, разбира се, искате да говорим за онази ужасна история с Куше…

Въпреки възрастта си мъжът създаваше впечатлението за здраве и сила. А и цялата атмосфера в апартамента беше като в щастлив дом, където всичко е изпълнено със светлина и радост.

— Бях засегнат, така да се каже, от тази драма, още повече че тя се разигра в един твърде вълнуващ за мен момент.

— Да, в течение съм.

В погледа на бившия посланик проблесна горделиво пламъче. Той беше горд, че на своята възраст има дете.

— Ще ви помоля да говорите тихо, понеже предпочитам да скрия тази история от госпожа Дьо Сен Марк… Знаете, при нейното състояние би било жалко да… Но всъщност какво искате да ме питате? Изобщо не познавах този Куше. Виждал съм го два-три пъти, на минаване през двора. Той принадлежеше към един от онези кръгове, които посещавам от време на време, на булевард „Осман“. Но той като че изобщо не стъпваше там. Само забелязах името му в един от годишниците, излязъл неотдавна. Струва ми се, че беше твърде простоват, не е ли така?

— Искате да кажете, че произхожда от простолюдието. Но пък доста се е потрудил, за да стане такъв, какъвто е бил.

— Жена ми каза, че се оженил за младо момиче от много добро семейство, бивша нейна приятелка от училище… Това е една от причините, поради които е по-добре тя да не знае какво става. И така, какво ви интересува?

От високите прозорци целият площад „Де Вож“ се виждаше като на длан, оживяван от тъничък лъч светлина. В малкия парк градинари поливаха моравата и цветните лехи. Преминаваха камиони също като тежкотоварни коне.

— Искам да получа едно най-обикновено сведение… Зная, че на няколко пъти сте слизали да се поразтъпчете из двора, тъй като сте бил изнервен от дългото очакване. И това е напълно естествено. Дали не сте забелязали някого? Не сте ли видели някой да се насочва към канцелариите на фирмата в дъното на двора?

Господин Дьо Сен Марк помисли малко, докато си играеше с нож за рязане на хартия.

— Чакайте малко… Не! Не мисля… Трябва да ви кажа, че тогава си имах други грижи… Портиерката вероятно повече от мен ще бъде в състояние да…

— Портиерката не знае нищо…

— Както и аз… Не! Или по-скоро… Но това със сигурност няма никаква връзка…

— Кажете все пак.

— В един момент чух някакъв шум от онази страна, където стоят кофите за боклук. И без това нямах какво да правя. Така че се приближих и видях една от наемателките от втория етаж…

— Вероятно госпожа Мартен?

— Да, мисля, че така се казва… Признавам, че не познавам добре своите съседи… Тя ровеше в една от цинковите кофи… Спомням си, че тогава ми каза: „По невнимание съм изпуснала една сребърна лъжичка в боклука…“ Тогава аз попитах: „Намерихте ли си я?“ А тя доста оживено ми отговори: „О, да!… Да!…“

— И после какво направи? — попита Мегре.

— Побърза да се качи отново в апартамента си. Тя е дребна нервна жена, която като че се движи винаги тичешком. Ако си спомням добре, и на нас ни се случи веднъж да загубим по този начин един скъп пръстен. И най-хубавото беше, че боклукчия го бе намерил, като ровел с куката си из боклука, и го донесъл на портиерката.

— А можете ли да ми кажете горе-долу към колко часа стана този инцидент?

— Бих се затруднил… Почакайте… Аз не исках да вечерям… При все това към осем и трийсет Албер, моят камериер, отново взе да ме увещава да хапна нещичко. И тъй като отказах да седна на масата, той ми донесе в салона няколко малки сандвича с аншоа. Това беше преди…

— Преди осем и половина, така ли?

— Да… Да речем, че инцидентът, както вие се изразихте, е станал малко след осем часа. Не смятам, че той представлява какъвто и да било интерес… Какво е мнението ви по този случай? Аз от своя страна не мога да повярвам, че престъплението е било извършено от някого от жителите на сградата, както, изглежда, вече се носи слух… Помислете си, че всеки може да влезе в двора. Впрочем смятам да изпратя искане до собственика вратата на портала да се заключва още при здрачаване.

Мегре вече беше станал.

— Все още нямам никакво мнение! — каза той.

Портиерката донесе пощата и тъй като вратата на антрето беше оставена отворена, тя внезапно забеляза, че комисарят беседва на четири очи с господин Дьо Сен Марк.

Клетата госпожа Бурсие! Съвсем се развълнува от този факт и погледът й издаваше бездна от безпокойство! Нима Мегре щеше да си позволи да подозира семейство Сен Марк? Или дори само да им досажда с въпросите си?

— Благодаря ви, господине. И ви моля да ме извините за моето посещение.

— Искате ли една пура?

Господин Дьо Сен Марк беше благородник с лек оттенък на снизходителна фамилиарност в поведението, характерна не толкова за един дипломат, колкото за един политик.

— Оставам изцяло на ваше разположение.

Камериерът затвори вратата зад него. Мегре слезе бавно по стълбите и се озова отново на двора, където доставчикът на един голям магазин напразно търсеше портиерката.

В помещението на портиерката имаше само едно куче, котка и двете деца, изцяло погълнати от супата с мляко, с която вечеряха.

— Мама няма ли я вкъщи?

— Сега ще се върне, господине! Качи се горе да занесе пощата.

В ъгъла на двора, близо до жилището на портиерката, бяха подредени четирите цинкови кофи за боклук, в които, щом паднеше нощта, наемателите идваха едни след други да хвърлят дневните си отпадъци.

В шест часа сутринта портиерката отваряше входната врата и мъжете от службата по чистотата изсипваха кофите в своя камион.

Вечерно време този кът от двора не беше осветяван. Единствената лампа на двора се намираше от другата страна, в подножието на стълбището.

Какво е идвала да търси тук госпожа Мартен приблизително по същото време, по което Куше е бил убит? Дали не си беше наумила също да търси загубената ръкавица на своя съпруг?

— Не! — промърмори Мегре, който внезапно си беше спомнил нещо. Мартен е свалил отпадъците много по-късно.

Тогава каква беше тази история? Не можеше да има никаква загубена лъжица! През деня наемателите нямат право да поставят каквото и да било в празните кофи за боклук!

Какво са търсили всъщност и двамата един след друг?

Госпожа Мартен е ровела направо в кофата!

А пък Мартен само се е въртял наоколо и е палел кибритени клечки!

На другия ден сутринта ръкавицата е била намерена!

— Видяхте ли детето? — каза един глас зад гърба на Мегре.

Беше портиерката, която говореше за детето на семейство Сен Марк с по-голямо вълнение, отколкото за своите собствени деца.

— Надявам се поне, че не сте казали нищо на госпожата? Тя не трябва нищо да научава.

— Зная, зная!

— А за венеца… Искам да кажа за погребалния венец от името на наемателите… Чудя се дали трябва да кажем да го занесат днес в дома на покойника, или обикновено това се прави едва в деня на погребението. Служителите също бяха много любезни. Събраха повече от триста франка.

После попита един от доставчиците:

— Кого търсите?

— Сен Марк!

— Стълбището вдясно. На първия етаж по средата… И преди всичко звънете по-тихо!

А после каза на Мегре:

— Ако знаехте само колко много цветя получава! Толкова много, че не знаят вече къде да ги слагат… Трябваше да качат по-голямата част в стаите на прислугата… Няма ли да влезете?… Жожо, ще оставиш ли най-сетне сестра си на мира?

А комисарят продължаваше да гледа кофите за боклук. Какво, по дяволите, можеше да търси в тях семейство Мартен?

— Оставяте ли ги сутрин на тротоара, както се полага?

— Не! Откакто останах вдовица, това вече не е възможно! Или пък трябва да наема някого, понеже са прекалено тежки за мен. Хората от чистотата са много любезни… От време на време ги черпя с по една чашка бяло вино, така че идват да взимат кофите направо от двора.

— Така че боклукчиите не могат да ровят в тях!

— Мислите ли? Ами че и те влизат в двора. Понякога са трима или дори четирима и тогава правят невъобразима мръсотия.

— Благодаря ви.

Мегре си тръгна, замислен, като забрави да посети отново канцелариите или се отказа да го направи, както възнамеряваше сутринта.

Когато пристигна на „Ке дез’ Орфевр“, му съобщиха:

— Някой ви търси по телефона. Някакъв полковник…

Обаче той следваше собствената си идея. Отвори вратата на канцеларията на инспекторите и извика:

— Люка! Тръгваш незабавно… Ще разпиташ всички боклукчии, които имат навика да действат в околностите на площад „Де Вож“… Ако трябва, отиди до завода в Сен Дени, където изгарят отпадъците…

— Но…

— Трябва да разберем дали не са забелязали нещо необичайно в кофите за боклук на площад „Де Вож“ №61 по-миналата сутрин.

Отпусна се в креслото си и внезапно една дума изникна в ума му. Полковник…

Какъв полковник? Той не познаваше никакъв полковник.

А, да! Но имаше все пак един полковник в тази история! Чичото на госпожа Куше! Какво ли пък иска от него?

— Ало!… „Елизе“ № 17–62 ли е?… Тук е комисарят Мегре, от Съдебната полиция… Какво казвате?… Полковник Дормой иска да говори с мен, така ли?… Да, ще изчакам… Ало!… Вие ли сте, господин полковник?… Какво казвате?… Завещание ли?… Не ви чувам много добре… Не, напротив, говорете по-тихо!… Отдръпнете се малко повече от апарата… Така е по-добре… Е, какво има?… Намерили сте невероятно завещание, така ли?… И дори не е запечатано?… Разбрано! Ще бъда там след половин час… Не! Няма нужда да вземам такси…

И като запали лулата си, побутна креслото назад и кръстоса крака.