Жорж Сименон
Мегре и сянката върху пердето (11)

Глава единадесета
Рисунката върху стената

— Отговорете!… Този револвер…

Той проследи погледа на Мартен и забеляза, че госпожа Мартен, която продължаваше да лежи втренчена в тавана, движеше пръстите си върху стената.

А горкият Мартен правеше героически усилия, за да разбере какво иска да му каже. Той вече губеше търпение. Виждаше, че Мегре чака отговора му.

— Аз…

Какво можеше да означава този квадрат или трапец, който тя чертаеше сега със слабия си пръст?

— Е, кажете?

В този момент Мегре наистина изпита съжаление към него. За него този миг вероятно беше ужасен. Мартен вече се тресеше от нетърпение.

— Хвърлих го в Сена…

Така че заровете бяха вече хвърлени! Докато комисарят изваждаше пистолета от джоба си и го слагаше на масата, госпожа Мартен се изправи в леглото си с разярено лице.

— А пък аз най-накрая го намерих в кофата за боклук… — каза Мегре.

Тогава се чу свистящият глас на жената, която имаше треска:

— Ето!… Разбираш ли сега?… Доволен ли си сега?… Още веднъж изпусна случая, както винаги си правил!… Като че дори го направи нарочно, от страх да не отидеш в затвора… Но все едно, ще отидеш там!… Понеже кражбата е твоя работа!… Тези триста и шейсет хиляди, които господинът хвърлил в Сена…

Тя беше страшна. Виждаше се, че прекалено дълго се бе сдържала. И възбудата й беше толкова силна, че понякога много думи едновременно се появяваха на устните й и тя объркваше сричките…

Мартен наведе глава. Неговата роля бе приключила. Провалът му беше жалък, както жена му току-що го бе обвинила.

— … Господинът решава, че ще краде, обаче оставя едната си ръкавица на масата…

Сега всички упреци на госпожа Мартен щяха да се излеят отведнъж, в безпорядък.

Мегре чу зад себе си смирения глас на мъжа с бежовото палто.

— Вече месеци наред тя ми показваше канцеларията през прозореца и Куше, който имаше навик често да ходи до тоалетната… И ме обвиняваше за това, че съм й съсипал живота, че не съм способен да издържам една жена. Тогава отидох там…

— Казахте ли й, че отивате там?

— Не! Но много добре знаеше, че е така. Нали стоеше на прозореца…

— Значи отдалече сте видели ръкавицата, която мъжът ви е забравил, така ли, госпожо Мартен?

— Все едно че беше оставил визитната си картичка! Можеш да си помислиш, че нарочно прави така, за да ме ядоса.

— Вие сте взели вашия револвер и сте отишли там.

Куше се е върнал в кабинета си, докато сте били още там. Помислил си е, че вие сте откраднали…

— Той искаше да ме арестуват, да! Ето какво искаше! Като че не беше забогатял именно благодарение на мен! Кой се грижеше за него в началото, когато печелеше толкова малко, че стигаше само за един хляб без масло?… Да, всички мъже са еднакви! Той стигна дори дотам, че ме упрекваше заради това, че живея в същата сграда, където са неговите канцеларии… Обвини ме в това, че със сина ми си делим парите, които му даваше…

— Значи вие стреляхте?

— Вече беше вдигнал телефона, за да повика полицията!

— Тръгнали сте към кофите за боклук. Под предлог, че търсите някаква малка лъжичка, вие сте заровили револвера сред боклука. И кого срещнахте тогава?

Тя избълва:

— Оня глупак от първия етаж…

— И никого другиго?… А пък аз мислех, че е дошъл синът ви… Бил свършил вече парите…

— И какво от това?…

— Той не е идвал заради вас, а заради баща си, нали? Само че вие не сте могли да го оставите да стигне до неговия кабинет, където е щял да открие трупа му… И двамата сте стояли в двора… Какво казахте тогава на Роже?

— Казах му да си върви. Не можете да разберете душата на една майка.

— Значи той си е тръгнал… А мъжът ви се е върнал… Вие двамата изобщо не сте говорили за нищо… Нали така е било?… Мартен е мислел само за банкнотите. В края на краищата той просто е един добър човечец…

— Да, един много добър човечец! — повтори госпожа Мартен с неочаквана ярост. — Ха! Ха! Ха!… Ами аз?… Аз, която винаги съм била толкова нещастна…

— Мартен не знае кой е извършил убийството… Той си ляга да спи. Минава един ден, без да споменете дори дума за това… Обаче следващата нощ ставате през нощта, за да тършувате сред дрехите, които е съблякъл… Напразно търсите онези банкноти… Той ви вижда… Вие го питате… И тогава точно избухва онази гневна криза, която Матилда е чула зад вратата… Вие сте убили човека за нищо!… Този глупак Мартен вече е хвърлил банкнотите!… Цяло състояние, хвърлено в Сена, защото просто не му е стигал куражът!… А вие направо сте се поболели заради това… Вдигате температура… А пък Мартен, който изобщо не знае, че вие сте убили Куше, е отишъл да съобщи новината на Роже.

„Той е разбрал. Видял ви е там, в двора. Вие не сте го пуснали да мине. Той ви познава…“

„Той си мисли, че ви подозирам… Въобразява си, че ще го арестуват и ще го обвиняват… И не може да се защитава, без да обвини майка си…“

„Разбира се, той може би не е много симпатичен младеж… Но няма съмнение, че при неговия начин на живот все пак има известно извинение… Той е разочарован… Разочарован е от жените, с които спи, от наркотиците, от Монмартър, из който се мотае безцелно, и отгоре на всичко — от тази семейна драма, за чиито причини единствен се досеща.“

„И скача през прозореца!“

Мартен се беше облегнал до стената, скрил лице в свитите си ръце. Обаче жена му гледаше втренчено комисаря, като че само изчакваше удобния момент, за да се намеси в неговия разказ и на свой ред да премине в атака.

Тогава Мегре им показа писменото мнение на двамата адвокати.

— При последното ми посещение Мартен толкова силно се изплашва, че понечва да признае кражбата си… Да, но вие сте тук… Той ви вижда през открехнатата врата… Правите му енергични знаци и той млъква…

„Нали точно това му отваря най-после очите?… Той ви пита… Да, вие сте извършили убийството! И му изкрещявате това с пълен глас право в лицето! Убили сте заради него, за да поправите неговата грешка, заради онази ръкавица, оставена върху бюрото!… И тъй като сте извършили убийство, дори няма да наследите парите въпреки завещанието!… Ех, защо не беше Мартен истински мъж!…“

„Нека тогава да замине за чужбина… Всички ще решат, че той е виновен… Полицията няма да вдига шум, а вие ще отидете при него заедно с милионите…“

„Хайде, хайде, клети ми Мартен!…“

И Мегре толкова силно тупна клетия човечец по рамото, че замалко да го смачка. Говореше глухо, като изговаряше думите някак небрежно.

— Толкова много да направите за тези пари!… Смъртта на Куше… И Роже, който се хвърля през прозореца… А в последната минута да разберете, че няма да ги получите!… Предпочитате сама да приготвите багажа на Мартен… Добре подредени куфари… Бельо за месеци наред…

— Мълчете! — умолително каза Мартен.

Лудата изкрещя. Мегре отвори рязко вратата и старата Матилда замалко щеше да се стовари върху него! Тя побягна, уплашена от гласа на комисаря. За първи път наистина затвори вратата си и завъртя ключа в ключалката.

Мегре хвърли последен поглед в стаята. Мартен не смееше да се помръдне. А жена му, която седеше в леглото си, толкова слаба, че чак лопатките й стърчаха под нощницата, само следеше полицая с поглед.

Беше станала внезапно толкова сериозна и спокойна, че двамата мъже се питаха какво ли е намислила.

Мегре си припомни особения й поглед преди малко и особения начин, по който движеше устните си. И тогава едновременно с Мартен се досети какво става.

Те не можеха вече да се намесят. Всичко ставаше извън тях, като в лош сън.

Госпожа Мегре бе много, много слаба, а чертите на лицето й ставаха все по-болезнени. Какво гледаше всъщност на тези места в стаята, където нямаше нищо друго освен най-обикновени предмети?

Какво следеше внимателно с очи в тази стая?

Тя внезапно сбърчи чело. Слепоочията й туптяха силно. Мартен извика:

— Страх ме е!

Нищо не се бе променило в помещението. Един камион влезе в двора и те дочуха острия глас на портиерката.

Като че госпожа Мартен полагаше големи усилия, за да успее да изкачи сама някаква недостъпна планина. На два пъти ръката й като че се опита да отблъсне нещо от лицето. Най-сетне тя успя да преглътне и се усмихна като човек, който е стигнал до целта си:

— Все пак всички ще идвате при мен да ми искате пари. Обаче ще кажа на моя адвокат да не ви дава нищо.

Мартен се разтрепери целият. Разбра, че това вече не бе временно бълнуване, предизвикано от треската.

Тя бе загубила окончателно разума си!

— Не можем да й се сърдим. Тя никога не е била съвсем като другите хора, нали?… — каза Мартен жално.

Очакваше комисарят да потвърди казаното от него.

— Клети ми Мартен…

Мартен плачеше! Сграбчи ръката на жена си и погали с нея лицето си. Обаче тя го отблъсна. На устните й се бе появила надменна и презрителна усмивка.

— Не повече от пет франка. Вече достатъчно съм страдала…

— Ще се обадя в болница „Света Ана“… — каза Мегре.

— Смятате ли, че трябва?… Дали… Дали наистина е необходимо да я затварят?…

Дали беше по силата на навика? Мартен се ужасяваше само при мисълта, че ще трябва да напусне своето жилище, да излезе от тази атмосфера на всекидневни упреци и караници, да се раздели с този отвратителен живот и с тази жена, която за последен път се бе опитала да мисли, но обезсърчена и победена, си легна отново с дълбока въздишка и промърмори:

— Нека ми донесат ключа…

Само няколко мига по-късно Мегре вече прекосяваше уличното гъмжило като чужденец. И още едно нещо, което му се случваше рядко — имаше ужасно главоболие и трябваше да влезе в аптека, за да изпие едно прахче. Не виждаше нищо край себе си. Шумовете на града се сливаха с други и най-вече — с няколко човешки гласа, които не спираха да отекват в съзнанието му.

Един образ възникваше по-упорито от останалите. Госпожа Мартен, която става, за да събере от пода дрехите на своя съпруг и която търси парите! И Мартен, който я наблюдава от своето легло!

Въпросителният поглед на жената!

— Хвърлих ги в Сена…

Именно от този момент нататък възникваше тази пукнатина. Или по-скоро в нейното съзнание вероятно винаги е имало някакво изместване! Още докато е живяла в сладкарската работилница в Мо!

Само че по-рано това не бе правило впечатление. Била е младо и почти хубаво момиче! Никой не се е безпокоял заради прекалено тънките й устни…

А после Куше се е оженил за нея!

— Какво ще правя, ако ти се случи някакво нещастие?

Мегре трябваше да изчака, за да пресече булевард „Бомарше“. Без никаква връзка той си спомни за Нина.

— Тя няма да получи нищо! Дори едно су… — прошепна той полугласно. — Завещанието ще бъде анулирано. И тогава госпожа Куше, по баща Дормой…

Полковникът сигурно беше започнал вече да прави необходимите постъпки. Та това бе тъй естествено. Госпожа Куше щеше да получи всичко! Всички тези милиони…

Тя беше изискана жена, която щеше да съумее да запази своя ранг…

Мегре изкачи бавно стълбището и отвори вратата на апартамента си на булевард „Ришар Льоноар“.

— Познай кой ни е дошъл на гости?

Госпожа Мегре подреждаше четири прибора върху бялата покривка. Мегре съзря оставената върху бюфета стомничка със сливова ракия.

— Сестра ти!

Не беше толкова трудно да се досети, понеже всеки път, когато пристигаше от Елзас, тя носеше по една стомничка с плодова ракия и пушен свински бут.

— Отиде на покупки заедно с Андре…

Нейният съпруг! Добро момче, което управляваше фабрика за брикети.

— Изглеждаш ми уморен… Надявам се, че няма да излизаш повече днес поне?

Не, Мегре не излезе повече тази вечер. В девет часа вечерта играеше на карти със своята балдъза и своя баджанак, а сливовата изпълваше с уханието си цялата трапезария.

А госпожа Мегре непрестанно се заливаше от смях, понеже така и не беше успяла да запомни коя карта каква е и сега пак правеше невъобразимо глупави грешки.

— Сигурна ли си, че нямаш деветка?

— Ами че защо, имам си…

— Тогава защо не играеш с нея?

Всичко това се отразяваше на Мегре като гореща вана. Дори престана да го боли главата.

Беше престанал вече да мисли за госпожа Мартен. А тъкмо в този момент колата на „Бърза помощ“ я откарваше в болница „Света Ана“, докато съпругът й хлипаше самотно на празното стълбище.