Шона Делакорте
Нежен залог (9)

Девета глава

Като видя папката с доклада за Скот сърцето й замря. Беше го забравила. Обзе я паника. Разтрепери се.

— Не е това, което си мислиш… — Думите й едва се чуваха.

— Не е ли?! — прекъсна я рязко той. — За мен това обяснява много неща. Проучвала си ме, за да разбереш дали мога да се докосвам до дамата от висшето общество! — Гласът му поомекна, но болката бе завладяла сърцето му. — Това е много подробен доклад. Който го е направил, е поработил добре. Бил е специалист. Отразено е финансовото състояние на фирмата, произхода ми, родителите ми… Бил е направен два дни, след като се срещнахме. „Имал е много, но несериозни и дискретни връзки — продължи да чете той. — Преди пет години е подал документи за встъпване в брак по времето, когато е починал баща му, но не се е оженил. Не се знае има ли връзка между развалянето на годежа и смъртта на баща му.“ Всичко си изровила! Единственото, което липсва, е броят на медалите, които съм получавал като ученик.

— Скот, моля те, изслушай ме… — Очите й плуваха в сълзи.

— Играта на известните и богатите… Е, добре, печелиш първокласен трофей. Единствената ми утеха е, че нещата свършиха, преди да извърша постъпката, която щеше да ме направи пълен глупак. Не ти казах колко те обичам. А исках да те помоля да се омъжиш за мен и да прекараме заедно целия си живот… Всяка жаба да си знае гьола! Следващия път няма да напускам собственото си блато. Въздухът около вас, доктор Феърчайлд, е твърде пречистен — пречи ми да дишам нормално! — Той захвърли папката върху бюрото и излезе, без да се обърне.

Обичаше Катрин повече от Керъл — и дума не можеше да става за сравнение, но и тя го бе разочаровала.

Подкара колата към дома си. Бе загубил представа къде е и какво става около него.

Влезе в спалнята си, без да си дава труд да пали лампа, бръкна дълбоко в джоба на якето си и извади кадифена кутийка. Отвори я и извади диамантен пръстен. Сви дланта си около него.

Никога нямаше да обича друга, както бе обичал Катрин…

Затвори очи, опитвайки се отчаяно да се пребори с болката.

 

 

Катрин приседна на един кухненски стол. Беше вцепенена. Не знаеше какво да направи. Искаше й се земята да се разтвори под краката й и да я погълне.

Ридания разтърсваха тялото й. Плака докато остана съвсем без сили и накрая заспа. Но скоро се събуди от кошмари и повече не можа да мигне.

Прекара ужасна нощ, люшкайки се от пълното отчаяние до гнева и отрицанието.

Гневеше на себе си, че не бе изгорила веднага доклада, вместо да го остави така лекомислено в бюрото си.

Ядосваше се, че е оставила Скот да си тръгне, без да изслуша обяснението й.

Беше разгневена и на дядо си, че бе накарал адвоката да направи това разследване.

Думите му непрестанно се връщаха в нейното съзнание.

Обичаше я и бе искал да се ожени за нея. Знаеше, че бе говорил искрено. Проклинаше гордостта му, която не му позволяваше да направи компромис.

Веднъж му бе казала, че винаги получава онова, което пожелае. Е, сега щеше да му покаже, че това е така!

Обичаше го повече от всичко на света и нямаше да допусне любовта да мине покрай нея и да потъне в забрава.

Нямаше да се предаде!

 

 

— Кажи на госпожица Феърчайлд, че не съм тук. Всъщност можеш да й кажеш, че съм напуснал страната и не знаеш кога ще се върна — нареди Скот на Амелия.

Стоеше, втренчен в телефонната слушалка. Какво си въобразяваше тя? Как се осмеляваше да го търси? Нямаше какво да си кажат — докладът бе недвусмислен.

Бе решил да се откаже да участва в търга, но се оказа невъзможно. Рекламата бе в пълен ход. Не бе честно да изостави благотворителния комитет в последния миг.

Но в събота щеше да сложи край на всичко.

Сякаш времето бе спряло. Понеделникът изглеждаше безкраен.

— Ще се обадя по-късно. До утре. — Скот излезе от стаята на Амелия, без да се осмели да я погледне в очите, защото се боеше от неодобрението, което щеше да открие там.

В коридора видя Катрин да крачи напред-назад пред асансьора. Мигновено се обърна и отново влезе в стаята при Амелия.

— Не съм тук за госпожица Феърчайлд. Ще изляза от задния вход. — Префуча през стаята си и излезе.

 

 

Катрин влезе в приемната при Амелия. Опита се да запази спокойствие. Усмихна се с най-очарователната си усмивка и поздрави:

— Добър ден, Амелия. Бих искала да се видя със Скот. И, моля те, не ми казвай, че е вън от страната.

— Вече си тръгна, госпожице Феърчайлд. — Амелия едва вдигна поглед от книжата си.

— Колата му е още на паркинга. Ще го почакам, ако не възразявате.

 

 

Беше ужасна седмица.

Скот седна и се загледа през прозореца.

Сиви облаци предвещаваха, че ще вали. Мъгла обвиваше кулите на Голдън Гейт, а вятърът гонеше и разпенваше вълните из залива.

Гледаше, но не виждаше нищо…

Отвори едно от чекмеджетата и извади кадифената кутийка. Първата му мисъл бе да върне пръстена още в понеделник, но не бе намерил сили у себе си.

Искаше да запази поне едно късче от най-щастливия ден в живота си.

Завъртя пръстена. Диамантът блестеше на светлината…

Прибра го и остави кутийката в бюрото си.

— Къде да сложа цветята? — Амелия влезе с огромен букет в ръка. — Току-що пристигнаха.

— Пак ли са от госпожица Феърчайлд? Колко станаха тази седмица… От понеделник до четвъртък по един букет, а днес — два! — Скот тежко въздъхна. — Прати и тях в болницата. Поне да зарадват някого.

— Искате ли да прочетете картичката?

— Нещо различно има ли?

— Не. Същото като предните: „Трябва да се видим и да поговорим. Моля те, ела у дома в осем часа довечера“.

Нещо трябваше да се направи, за да престане. И то скоро. Бе станал неработоспособен. Мислите му хаотично се въртяха и той се чувстваше неадекватен.

 

 

След като привърши съвещанието в петък след обяд, Катрин спря в Центъра и взе Джени.

Вечеря рано с дядо си и се прибра преди осем вечерта.

Дядо й бе настоявал да заведе момиченцето. Държеше се към него със същото внимание и любов, както бе правил това по време на нейното детство. Сякаш Джени бе любимата правнучка, родена от Катрин.

Дядо й имаше право — тя отъждествяваше своето детство с това на Джени.

Стараеше се да се държи нормално, но лошото й настроение бе повече от очевидно за възрастния човек.

— Какво се е случило — попита я най-сетне той. Джени бе заспала на канапето в кабинета. — Изглеждаш ужасно. Знам, че имаш много работа, но май е нещо друго.

— Нищо няма, деденце. — Тя избягваше погледа му. — Просто съм преуморена. Този търг отне всичките ми сили.

— Катрин Феърчайлд! Не ти разрешавам да ме лъжеш!

Катрин настръхна. От години не бе се държал така. По същия начин на времето я бе накарал да му разкаже за майка си. Сякаш отново се бе превърнала в уплашеното дете, което не се осмелява да сподели мъката си с никого. Не можа да сдържи сълзите си.

— Скот… Обичам го толкова много! Как може да се държи така?! — Набързо разказа за случилото се. Гласът й звучеше глухо и измъчено. — Сигурна съм, че и той ме обича — завърши тя. — Само наранената му гордост му пречи…

— Тъй като и аз нося известна отговорност за случилото се, може би…

— Да не си посмял да правиш каквото и да било!

— Добре, обещавам.

Старият Феърчайлд обичаше прекалено много внучката си и го заболя, че е така разстроена. Мисълта, че е с вързани ръце и не е в състояние да й помогне, го влудяваше.

 

 

Съботната сутрин бе ужасно напрегната. Търгът щеше да започне в седем вечерта, но дотогава трябваше да се направят хиляди неща. В три следобед всичко беше готово.

— Моля за внимание! — провикна се Катрин. — Искам да благодаря на всички вас за работата, която извършихте. Мисля, че довечера ще имаме небивал успех. — Чу се възторжено ръкопляскане. — След това давам прием у дома на дядо ми — продължи Кет. — Моля, вземете си по една покана, преди да си тръгнете. И още нещо. Като започна да досаждам на гостите за дарения, не ми обръщайте внимание… Свършихте наистина много работа. Благодаря ви още веднъж! А сега да си вървим и да си отдъхнем. Ще се видим отново в шест. Нашите ергени ще пристигнат след шест и половина, а в седем часа започва търгът.

 

 

Скот се мъчеше с папионката си. Не обичаше да облича смокинг, а искрено ненавиждаше папионките. Четвъртият опит се оказа успешен.

Взе поканата за приема. Не възнамеряваше да присъства. И без това вечерта нямаше да му донесе кой знае какво удоволствие. Но най-неприятна му бе мисълта за предстоящата среща с Катрин.

Бе изтощен. Изтеклата седмица бе истинско мъчение за обтегнатите му нерви.

В мислите му бе само тя. Спомняше си всяка подробност от последните седмици. Сякаш още усещаше тялото й, сгушено до неговото. Щеше ли да я забрави някога?

 

 

И Катрин бе като опъната струна. Не бе разговаряла със Скот от онази злощастна вечер…

Бе благославяла многократно факта, че има толкова работа. Така не можеше да мисли за него постоянно и да се обвинява безкрайно.

Всяка нощ будуваше, премисляше, премисляше…

А после и Джени. Тя непрестанно питаше къде е Скот.

Тъга и отчаяние я бяха обзели. Как щеше да издържи тази проклета вечер!

 

 

Били се измъкна от колата на Лин. Чувстваше се неудобно, облечен в официален костюм и с нови обувки, които го стягаха.

— Господи, не издържам!

— Изглеждаш чудесно, Били — усмихна му се Лин. — След търга ще отидем на приема. Там можем да направим съобщението си, нали?

— Съобщение? — Били бе обзет от паника. — Хайде, съгласих се да направя всичко това, но…

— Успокой се. Знаеш добре, че сам се справи. Само ти бе нужна малко подкрепа. Можеш да бъдеш горд със себе си. Катрин ще се зарадва, сигурна съм. А сега, да тръгваме.

 

 

Катрин минаваше от група на група и се спираше за няколко минути. Когато видя, че влизат Лин и Били, незабавно тръгна към тях, за да ги посрещне.

— Били, изглеждаш много добре с костюм и вратовръзка! Сякаш си друг човек.

Билите смути.

— Нямах какво да облека за тази вечер, така че си купих нов костюм. — Погледна нервно Лин, очаквайки одобрението й. — Добре ли е?

— Да. — Катрин му се усмихна окуражаващо. Защракаха светкавици.

— Защо не потърсиш масата ни? — предложи Лин и се обърна към Катрин. — Добре ли се чувстваш? Изглеждаш така, сякаш не си яла и спала поне седмица. Знам, че нещо се случило между вас със Скот. — Лин загрижено наблюдаваше реакцията на Катрин. — Не ми е казал нищо, но човек може да се досети. Ако искаш, да поговорим. Обещавам ти, че всичко ще остане между нас.

— Благодаря ти, Лин. Може би… — Очите й се навлажниха и тя замълча, за да си поеме дъх. — Благодаря ти за предложението! — Кет бързо се отдалечи към нова група гости.

Скот стоеше точно пред вратата на залата. Гърлото му бе пресъхнало и го болеше. Щом забеляза Катрин, сърцето му се сви. Усещането за празнота бе по-силно от всякога.

Тя бе блестяща. Красотата й оставяше човек без дъх. Усмивката й зашеметяваше всички.

Сякаш завесата малко по малко се вдигаше… Катрин видя, че Скот е пристигнал. Не вярваше на очите си. Стомахът й се сви на кълбо. Погледът й се зарея из стаята и най-после се спря върху него…

Скот пожела да си тръгне, но краката му не го слушаха. Стоеше като закован, обзет от страх и паника…

Съзнаваше, че й е нужно съвсем малко усилие, за да го има отново…

 

 

Искаше му се да я докосне, да се отдаде на страстта, да я люби. Би желал да се върне назад и времето да спре преди онази нощ…

Катрин го наблюдаваше. Не я доближи цялата вечер. Но тя чувстваше, че връзката им не бе приключена.

— За пръв път имаме толкова много гости — шепнеше развълнувано Лиз. — Дочух да се споменават такива суми! Добре, да започваме!

— Дами и господа! — започна тя. — Добър вечер! Аз съм Лиз Торънс. Добре дошли на нашия четвърти търг! Ако някой няма списък с имената на ергените, които сме поканили, нека вдигне ръка и веднага ще получи. — Тя се огледа. — Е, добре. Всичко е наред.

Катрин стоеше в дъното на стаята. Лиз бе поела нещата в ръцете си.

Всички ергени бяха поканени да се качат на подиума и да направят своите предложения и да обяснят мотивите си. Скот бе номер тринадесети от общо петнадесет участници.

Търгът бавно напредваше.

Всички бяха възбудени.

Двама души, един футболист и един играч на бейзбол, получиха порядъчни суми от дами, които вече пишеха чекове.

Кет не изпускаше от очи Скот. Предусещаше, че той ще бъде победителят на вечерта.

Стомахът й нервно се присви. Той бе следващият.

Наддаването веднага започна. Четири жени се състезаваха. Две от тях предлагаха пари от вече набрани фондове и две — собствени средства. Забеляза изненадата му. Сумите ставаха все по-големи и по-големи. Стигнаха десет хиляди долара, колкото бе получил и футболистът, Лиз попита дали ще наддава още някой и се приготви да приключи.

Настъпи тишина. Внезапно от дъното на залата долетя гласът на Катрин:

— Петнадесет хиляди долара!

Думите й бяха последвани от възклицания. Фотографите снимаха.

Лиз бе стъписана, а Скот изглежда изпадна в шок.

— Добре, някой друг? — окопити се Лиз. — Не? Продадено на Катрин Феърчайлд за петнадесет хиляди долара.

Следвайки приетата процедура, Катрин се качи на подиума, за да получи наградата. Публиката възторжено ръкопляскаше. Тя му подаде ръка и се отправиха към масата, на която седяха ергените.

Кет имаше чувството, че лети. Когато го докосна, през тялото й премина тръпка. Това трябваше да помогне. Трябваше!

Скот бе вбесен. С усилие на волята успя да запази спокойствие и се усмихваше, докато слизаха от сцената.

— Не ти ли стига, че ме направи на глупак у вас, та трябваше да ме излагаш и на публично място — процеди през зъби.

— Не ми даде друга възможност — говореше тихо, за да не привлече вниманието на някой от присъстващите. — Отказа да разговаряме.

— Няма за какво да разговаряме.

— Не, има много неща — продължи тя шепнешком. — Така или иначе, ще трябва да чуеш това, което имам да ти кажа.

— Не искаш да дойда с теб на тази глупава почивка, нали? — Това бе по-скоро гневно изявление, отколкото въпрос.

— Платих петнадесет хиляди долара, за да получа правото да прекарам почивните дни с теб в „Джоуземит“.

— Разбира се, парите ти! Никой не те е карал да наддаваш за мен!

— Ако си спомняш, ти ме помоли да го направя миналата събота, нали? — По лицето й играеше предизвикателна усмивка.

— Това бе седмицата на глупостта… — Отговорът му прозвуча тъжно.

Парфюмът й го влудяваше. Беше същият, както в деня, когато се запознаха.

Обявяването на края на търга прекрати разговора им. Катрин бе заобиколена от цяла тълпа почитатели.

Лиз покани всички ергени на приема.

Скот разбра, че не би могъл да се измъкне на пръсти, както бе намислил. Отсъствието му от приема би дало възможност за всевъзможни тълкувания.

 

 

У дома на Феърчайлд кипеше небивало оживление.

Всичко бе приготвено. Сервитьорите очакваха пристигането на гостите.

Къщата бе ярко осветена — бяха включили всяка лампа.

Приемът щеше да бъде едно от изключителните по своята важност светски събития за годината.

Скот поспря, преди да влезе. Имаше нужда от минута за размисъл. Смущаваше се, че бе станал център на внимание.

— Запомни, деденце, обеща ми!

— Катрин, колко пъти съм те предупреждавал за това „деденце“?

— Добре, дядо! — Кет го целуна нежно. Гостите започваха да пристигат.

След края на търга Катрин бе избързала, за да има възможност да сподели случилото се с дядо си.

— Не знам как ще завърши всичко това — бе казала тя, — но съм длъжна да опитам. Обичам го и трябва да го спечеля отново. Сигурна съм, че и той ме обича. Затова искам да си го върна.

 

 

Скот огледа къщата. Всичко тук издаваше несметно богатство. Почувства се изнервен. Не му бе мястото тук. В този миг вратата се отвори.

Появи се Катрин. Веднага го съгледа и се отправи към него.

— Ела с мен — хвана го тя за ръка. — Трябва да поговорим.

— Няма за какво да говорим. Не желая да бъда куклата на конци в новия ви спектакъл, доктор Феърчайлд.

— Скот, моля те… Този доклад не е това, което си мислиш. Да поседнем някъде и…

— Престани, Катрин. Не слагай сол в раните ми. Остави ме на мира. Искам сам да се разпореждам с живота си.

— Твоите рани! — разгневи се тя. — А какво ще кажеш за моите?

— От какво имате рани, доктор Феърчайлд? Това беше ваша игра и вие спечелихте — прошепна той. — А сега ме остави да си вървя.

— За доста неща трябва да си поговорим! — Гласът й бе изпълнен с решителност. — И ти ще ме изслушаш. Ако се наложи, ще те завържа за стола и…

— А, ето те и теб, Катрин — прекъсна ги гласът на Джим Далтън. — Има няколко души, на които наистина трябва да отделиш време. Не възразявате да я отведа за няколко минутки, нали? — обърна се той към Скот.

— Не — с облекчение отговори Скот.

От допира на ръката й бе започнал да се замайва. Още малко и щеше да отстъпи…

Преди да се отдалечи, Катрин се обърна. Погледите им се кръстосаха.

Скот притвори очи. Безполезно. Нейният образ остана пред очите му.