Шона Делакорте
Нежен залог (8)

Осма глава

На път за офиса Скот се отби у дома, за да се преоблече за пресконференцията.

С Катрин се бяха уговорили да вечерят заедно. Не бяха се виждали от вторник вечерта. Липсваше му.

По време на пресконференцията, докато Лиз представяше предстоящото събитие за набиране на парични средства, Катрин не взимаше участие.

Скот се изненада от интереса на пресата — имаше необичайно много журналисти, фотографи, репортери. Не знаеше, че подобно нещо може да привлече вниманието на широката публика. Чувстваше се не на място, притесняваха го камерите и въпросите, на които бе принуден да отговаря.

Особено много го разгневи въпросът, зададен му от един журналист, приканващ го да коментира връзката си с Катрин. Скот се опита да бъде тактичен и да отговори така, че да не даде повод за нови коментари.

На път към хотела настроението му се пооправи.

— Радвам се, че свърши. — Той разхлаби възела на вратовръзката си. — Не знам как се справяш с всичко това и как понасяш да живееш вечно пред очите на камерите и фотоапаратите.

— С времето се свиква — въздъхна тя. — Нужно е само да се научиш да се контролираш. — По време на конференцията бе разбрала, че Скот се чувства зле, но особено се бе притеснила за него, когато го бяха притиснали да коментира отношенията им. Публичността на връзката им можеше да застраши отношенията им.

Изкараха колите си от паркинга. Скот я последва със своята до дома й, а после отидоха да вечерят в един френски ресторант, разположен в пуста уличка, където той се надяваше да останат незабелязани.

Прекараха два приятни часа, наслаждавайки се на топлите си чувства и на очарованието на неизказаните думи за обичта, която ги бе завладяла.

— Какви плановете имаш за утре? — Скот я хвана за ръка.

— Обещах на Джени да я заведа в зоологическата градина. Искаш ли да дойдеш с нас?

 

 

На другата сутрин времето бе мрачно и хладно.

Кет помогна на Джени да си облече якето, щом видя, че Скот пристига. Момиченцето бе толкова развълнувано, че не можеше да застане на едно място. Непрекъснато бърбореше и се мъчеше да бъде в центъра на вниманието.

Очите на Джени се разшириха от изумление като стигнаха до клетките на жирафите. Правеше гримаси и хихикаше пред маймуните, а на лъва се зарадва, наричайки го „Голямото коте“. Всичко бе ново и непознато за нея.

Скот внимателно наблюдаваше Катрин. Тя бе не по-малко радостна от детето. Струваше му се, че най-после е открил липсващите парчета от мозайката на своя живот.

 

 

След като сложи Джени в леглото, Катрин отиде при Скот в кабинета.

— Веднага заспа.

— Няма ли да приласкаеш и мен в леглото? — Сребристите очи на Скот блестяха от желание. — Но, трябва да те предупредя, не съм изтощен… още.

Тя се опита да прикрие усмивката на щастие, озарила лицето й, докато се отпускаше до него на канапето. Скот я прегърна.

Седяха в тишината на къщата и се целуваха. Не разговаряха.

— Мамо… Мамо! — Дочуха пискливото гласче на Джени. Катрин скочи и се затича към стаята й. Отново кошмар!

— Джени, миличка, всичко е наред! — Тя прегърна хлипащото дете и се опита да го успокои.

— Къде е мама? — Джени зададе въпроса, който Катрин очакваше с притеснение.

Устата й пресъхна. Страхуваше се от мига, в който трябваше да каже на Джени какво се е случило. Черил бе предложила тя да стори това, но Катрин чувстваше, че е нейно задължение. Загледа се в невинните очи на детето, втренчени в нейните.

— Джени… Майка ти… — Напразно се опитваше да си спомни как дядо й бе съобщил за смъртта на нейната майка. Но по онова време тя бе на десет години. А горката Джени — само на три.

— Майка ти си отиде, дете — прошепна тя и я притисна силно. — Няма да се върне. — Катрин с труд намираше думите. — Не защото не иска, миличка, просто не може. Майка ти… Твоята майка претърпя катастрофа. Беше много зле… Тя умря. Майка ти искаше да бъде с теб. Тя те обичаше. Запомни това, Джени, много те обичаше и не искаше да си отива… — Кет продължаваше да люшка детето в скута си. — Знам какво изпитваш, Джени. Знам колко си уплашена. Знам и за лошите сънища. Те са същите като моите. — Тя сподави плача си и продължи: — Ти нямаш вина за това, Джени. Разбираш ли ме? Аз те обичам и няма да допусна да ти се случи нещо лошо. Повярвай ми, знам какво ти е. Още си малка и не разбираш, но един ден ще пораснеш и тогава всичко ще застане на мястото си.

Скот стоеше до вратата на спалнята. Бе чул думите на Катрин и бе усетил мъчителните й чувства. Обърна се и тихо отиде да я почака в кабинета. Този миг принадлежеше само на тях двете.

 

 

Седмицата се изтърколи неусетно. Предстоеше очакваният с нетърпение от Скот уикенд, който възнамеряваше да прекара заедно с Кет на някое закътано местенце, далеч от любопитни погледи. Той прелисти бележника си.

Амелия му донесе чаша кафе и сутрешната поща.

Там беше и резултатът от ревизията, направен в Сан Рафаел. Скот разгъна папката и започна да сравнява данните с тези от предишната година. Денят щеше да бъде дълъг.

Прибра се късно вечерта.

Под вратата бе пъхнат плик, в който е бил чекът за заплатата на Били. Отвори го. Вътре намери нова петдесетдоларова банкнота.

Позвъни на Катрин, макар че бе късно. Имаше нужда да чуе гласа й. Поговориха за това-онова. Отказа да й съобщи къде ще прекарат съботата и неделята. Искаше да я изненада приятно.

Седмицата бе изтощителна и за двамата. Ангажиментите им не съвпадаха. Само веднъж успяха да обядват заедно, но времето им стигна, колкото да се видят. Всяка нощ говореха по телефона.

 

 

Най-после настъпи очакваният петък.

Скот взе Катрин и я отведе у дома й. Щом влязоха, я прегърна.

Тя трепереше в прегръдките му от желание, което растеше с всеки изминал миг.

Бе казала на дядо си, че не си търси съпруг, но все по-често се улавяше да мечтае за семейство.

Черил имаше право — не можеше да си представи живота без Джени. Но само тя не бе достатъчна за детето. Нужно му бе истинско семейство. Всичко би дала, за да разбере какво мисли Скот по този въпрос… Никога не й бе казвал, че я обича. А тя така копнееше да го чуе!

Скот потегли на север.

Бе предпочел да прекарат двата дни на брега на река Рашън. Стаята, която бе запазил, имаше камина, в която можеха да запалят голям огън. Цепениците бяха приготвени. Драснаха клечка кибрит, почакаха да пламне и излязоха на огромната веранда, от която се разкриваше невероятна гледка. На масата, съгласно разпорежданията му, ги очакваше бутилка шампанско, потопена до половината в кофичка лед.

Застанаха на верандата, вперили погледи в океана. Далече приливът бучеше.

— Прекрасно е, Скот, но съм неспокойна. Толкова работа ме чака…

— Тези два дни са само наши. — Скот я накара да замълчи. — Никой няма да говори за работа.

Върнаха се в стаята и се загледаха в пламъците. Той отвори шампанското и наля в две чаши. Вдигнаха мълчалив тост.

След това отидоха да вечерят.

 

 

Катрин лежеше сгушена в ръцете на Скот, заслушана в ритмичното му дишане.

Беше щастлива. За първи път в живота си…

Затвори очи. Пред тях бяха цели два дни. Въздъхна с облекчение и се унесе в сън.

 

 

Скот лежеше неподвижен и я наблюдаваше. Беше прекрасна! Не можеше да отрече чувствата си към нея. Обичаше я.

Тя се протегна и отвори очи.

— Добро утро! Отдавна ли си буден? — Кет прокара пръсти по гърдите му.

— Не. Наслаждавах се на красивата жена до мен. — Той плъзна ръка по корема й.

— Ако си привършил с огледа, може би има нещо, което искаш да направиш? — усмихна се предизвикателно. Дишането на Скот се учести.

— Хиляди прекрасни неща… И всяко едно така примамливо, че…

— Може би един душ ще ти помогне да подредиш мислите си.

Скот я последва в банята и пусна водата. Помещението се изпълни с облаци пара. Двамата се прегърнаха.

Целувките на Скот я възбуждаха невероятно. Струваше й се, че е лека като перце. Обви краката си около бедрата му. Горещата вода се стичаше по тялото й, отскачаше от зърната на гърдите й и изчезваше някъде под венериния хълм.

Мощта на желанието им ги заливаше. Чувстваше, че няма сили, не можеше да се сдържа повече. Щеше да падне, ако Скот не я държеше. Изгаряше от страст.

Той я наклони и покри с устни едно след друго зърната на гърдите й. Ставаше все по-настоятелен. Тя простена от удоволствие.

— Кет… — Думите му едва се чуваха от шума на водата. — Ще ме умориш.

Скот коленичи на пода. Единственото, което ги предпазваше да не избухнат в пламъци, бе водата, падаща върху телата им. Целувките им ставаха все по-страстни. Той плъзгаше ръце надолу по тялото й и с устни следваше движението на ръцете си. В мига, в който целуна скритото сърце на желанието й, тялото й потръпна. Приклекна до Скот. На Скот му се струваше, че за първи път усеща подобни ласки. Тя бе изворът на живота!

Той легна и я положи върху тялото си.

Докато проникваше в нея, тялото й се извиваше като в транс. Ритъмът ставаше все по-бърз. Едновременно достигнаха кулминацията и се отпуснаха в прегръдките си. Водата на душа сякаш отмиваше горещината на изживяната страст и ги успокояваше.

— Не ме гледай така! — Скот се усмихна на израза на желание и страст, изписан все още върху лицето й. — Напълно ме изтощи.

— За първи път се любих така. Не знаех какво съм пропуснала.

— Отново ще го направим. Много скоро. А сега да си поръчаме закуска. Умирам от глад!

 

 

Денят бе прекрасен. След закуска взеха два велосипеда под наем и се отправиха на пътешествие.

Цял следобед, хванати за ръце, бродеха по пустите плажове, спирайки, за да вземат по някоя друга раковина.

Вечеряха в малък ресторант и се прибраха в стаята си. Седнаха на пода пред камината, загледани в пламъците на огъня. Между двамата цареше хармония. Катрин не искаше никога тези мигове на щастие да свършат.

Легнаха късно. Любиха се дълго. Времето нямаше никакво значение, просто трябваше да бъдат заедно.

Заспаха чак на разсъмване. Събудиха се към обяд и останаха да се излежават, радвайки се на свободата си.

Катрин би желала да разкаже миналото си на Скот, да сподели с него мъчителните тайни, спомените…

Искаше да му признае истината за брака си, колко бе наранена от безразличието на Джеф…

Би желала той да научи всичко. Но се колебаеше. По непонятни за нея причини, не можеше да се престраши. Страхуваше се, че няма да й прости грешките на младостта. Може би причината бе в Джени. Сътресенията, които преживяваше детето, се свързваха с миналото й и я нараняваха отново. Обичаше момиченцето толкова, почти колкото обичаше и Скот.

— Студено ли ти е? — Той усещаше, че трепери.

— Да, малко — притисна се още повече в него тя. Копнееше да разбере мислите и чувствата му. Дали я обичаше?

Еуфорията постепенно отстъпваше място на съмненията и колебанията. Надяваше се, че Скот няма да забележи състоянието й. Не искаше да загуби разбирателството, което бяха постигнали. Целуна го нежно и притихна.

 

 

След обяда опаковаха багажа си и потеглиха. Пътуваха по долината на реката, докато стигнаха една млада горичка. Слязоха да се поразходят. Наоколо беше спокойно и красиво. Чуваха се само гласовете на птиците.

— Благодаря ти — прегърна я Скот. — Това бе най-приятното преживяване за мен от години. Не исках тези два дни да свършват. Остана само едно нещо, преди да се върнем в града.

— Какво? — изгледа го тя учудено.

— Ще видиш. — Скот се усмихна чаровно като дете, намислило някаква изненада.

Чувстваше се изнервен, както и в деня, когато купи пръстена. Реши се след дълги колебания.

Дали първо не трябваше да я помоли да стане негова съпруга, а след това да изберат заедно пръстена?

Чувстваше се неуверен, избирайки бижу за човек, чието богатство многократно надвишаваше неговото.

Плашеше се от парите й. Дали щеше да се съгласи да живеят заедно?

За малко да върне пръстена, още преди да бе излязъл от магазина. Може би избързваше…

Беше късен следобед, когато се отправиха за Сан Франциско.

— Как се справя Били?

— Чудесно. Джон казва, че винаги отива навреме, не създава проблеми и си върши работата. Дори напредва. Знам, че не е в характера му, но той се пребори със себе си и ми разказа някои неща, които ставаха на обекта. Става дума за двамина, които продавали наркотици. Благодарение на него успях навреме да взема мерки. Единственото, което ме притеснява, е защо всяка вечер отива към Тибурон и какво правеше в дома на майка ми миналата събота, когато ходихме на пикник. Мама каза, че й помагал, но той беше някак си гузен. Съмнявам се, че има нещо…

— Знаеш ли, когато се прибрах в Центъра, след като бяхме излизали с лодката, Черил не знаеше къде е Били. Майка ти я нямаше, но когато се върна, каза, че го е пратила да свърши някаква работа вместо нея.

— Ако нещо не е наред, сигурен съм, че мама щеше да ми каже. — Скот я потупа успокояващо.

Продължиха в мълчание пътя си.

— Видях документите ти за търга — внезапно каза Катрин. — Някоя прекрасна дама ще прекара два вълнуващи дни с теб в „Джоуземит“. През този сезон там е много красиво. Тишината и красивата природа омайват. Листата на дъбовете са яркожълти и червени.

— Няма да наддаваш за мен, нали? Само от съжаление, ако никой друг не наддава. Обещай ми!

— О! Не ме е страх, че никой няма да наддава за теб. Страхувам се от битката, която ще поведат дамите, за да те спечелят — весело се засмя тя.

— Ще се чувствам нещастен, ако трябва да прекарам тези дни с друга жена.

— Знаеш ли какво? Можем да отидем в семейното имение на езерото Тахо? Там няма никой между Коледа и Нова година. Ще се скрием от целия свят…

Когато стигнаха до къщата на Катрин, вече се бе стъмнило. Скот знаеше, че тя ще бъде много заета през следващата седмица и това бе единствената възможност да прекарат още малко време заедно. Той занесе куфара в спалнята й.

— Имаш ли график на ангажиментите след търга?

— Да, в чекмеджето на бюрото ми е. Отвори го и го потърси, а аз ще приготвя нещо за хапване.

— Скот? — долетя гласът на Катрин от кухнята. — Намери ли каквото ти трябваше?

— Да, доктор Феърчайлд, намерих дори повече, отколкото ми бе нужно и повече, отколкото очаквах.

Държеше папката, на която с големи букви бе написано името „Скот Блейк“.