Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bargain Bachelor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
helyg
Корекция
asayva (2017)
Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Шона Делакорте

Заглавие: Нежен залог

Преводач: Екатерина Кузманова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Арлекин България ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0084-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3243

История

  1. — Добавяне

Десета глава

— Добре ли си, скъпи? — Лин нежно докосна рамото на Скот. — Имаш странен вид. Струва ми се, че всеки мъж, за когото пет жени са водили битка до последния гонг, би трябвало да се чувства щастлив.

— Мамо, аз… — Скот отвори очи и забеляза Били. Бе благодарен на всяка възможност да промени темата на разговора. — Били, каква изненада! Костюм и вратовръзка?!

— Господи! Защо всички вдигате толкова шум около това. — Бе смутен и се опитваше да възвърне самообладанието си. — Да не мислиш, че ще прекарам целия си живот по улиците?

— Какви са плановете ти?

— Кажи на Джон Баркли да си отваря очите! Ще го изместя. А след това бих могъл да помисля и за теб. Харесва ми да работя в голям офис и да подреждам разни папки.

— Лин, изглеждаш прекрасно! — Джим Далтън бе оставил Катрин да разговаря с неколцина бизнесмени. — Танците в съседната стая започнаха. Ще ми окажеш ли честта?

— Не помня откога не съм танцувала, но ако обещаеш да не се оплакваш, когато те настъпвам, за мен би било удоволствие.

Скот ги изгледа с любопитство.

Вече бяха минали пет години от смъртта на баща му. По природа майка му беше жизнерадостна. Би трябвало да излиза, да ходи на гости, да се весели…

Джим Далтън, също вдовец, изглеждаше подходяща партия за Лин.

— Като че ли старицата ти си хвана га… Исках да кажа, струва ми се, че Лин си намери приятел — поправи се Били.

— Не ти се изплъзва нищо, нали? — Скот изгледа момчето изпитателно.

— Всичко виждам, човече! — Били погледна към Катрин и отново към Скот и повтори: — Всичко виждам. Знаеш ли, Джени все пита къде си? — Били рязко се обърна и изчезна сред гостите.

Скот се притесни. Малкото момиченце наистина много му липсваше.

 

 

Бяха изминали два часа, без Катрин да намери възможност да остане насаме със Скот. Хвърляха си по някой друг поглед и толкова.

Скот се чувстваше зле. Искаше да си тръгва.

Катрин се страхуваше точно от това. Трябваше да бъде домакинята на приема, но единственото й желание бе да остане насаме със Скот и да му обясни всичко. Колкото повече време минаваше, толкова по-малка бе възможността да реши този проблем.

Почти цялата вечер старият Феърчайлд прекара със свои приятели бизнесмени, като ги уговаряше да направят дарения за изоставените деца.

По едно време обиколи и се представи на онези от гостите, които не познаваше. Като спря до Джим Далтън да размени дума-две с него, той го представи на Лин.

— Радвам се най-сетне да се запознаем. Катрин непрестанно говори за вас. Възхищава ви се.

— Внучката ви е изключителна, господин Феърчайлд.

— Моля, говорете ми на „ти“. Разбрах, че имате красив и интелигентен син. Бих желал да се запозная с него.

Скот изтръпна като видя майка си да приближава в компанията на Джим и стария Феърчайлд. Цялата вечер се бе стремял да го избегне.

— Значи, вие сте младият човек, за когото всички говорят! Скот това, Скот онова… Дори малката Джени не спира да повтаря името ви. За Катрин вие сте изключителен мъж… Може би съм твърде придирчив по отношение на…

— Дядо! — прекъсна думите му Катрин, която бе се появила зад гърба му. Беше изнервена и погледът й блуждаеше. — Не се каниш да споделяш семейните тайни, нали?

Скот бе поразен от безполезния опит на Кет да прикрие раздразнението си, което очевидно граничеше с отчаяние. Не й бе присъщо. Забеляза погледа, който размени с дядо си. Имаше нещо необяснимо в поведението й.

Катрин повика с жест Били.

— Дядо, искам да ти представя Били Санчес. Вече си чувал за него.

— Привет, млади момко! — Старецът протегна ръка на Били. — Катрин неведнъж те е споменавала.

Били пристъпваше нервно от крак на крак.

— Смятам, че това е най-подходящият миг за твоето съобщение — постави Лин ръка върху рамото на Били.

— Е, добре… Ако искаш сега да им кажа… — Лицето на Били почервеня.

— Дами и господа! — Лин се опита да привлече вниманието на малката група. — Бих искала да направя едно съобщение. Миналия четвъртък господин Били Санчес издържа успешно изпитите и вече има диплома от колежа.

— Не е нищо особено… — Били бе забил поглед в килима.

Катрин го прегърна и го целуна.

— Та това е страхотно, Били! Просто съм зашеметена.

Всички го поздравиха.

— Значи това сте правели с мама — усмихна му се Скот. — Една жена може да напусне класната стая, но учителят в душата й е вечно жив — подразни той закачливо майка си.

 

 

Приемът бе към своя край. Гостите вече бяха започнали да се разотиват. Скот също бързаше да се измъкне.

— Стана късно. Сигурно сте уморен — обърна се той към стария господин Феърчайлд.

— Ни най-малко, млади момко. Цяла година очаквам това събитие. — Той искаше да попречи някак си на Скот да си тръгне, преди да са поговорили с Катрин. — Най-много обичам мига, в който повечето от гостите са си тръгнали. Тогава мога да поговоря с някои интересни събеседници. — Старецът насочи количката си към градината, продължавайки да говори на Скот, който го следваше. — Моля, кажете ми…

Скот не бе усетил как бе отлетяло доста време в разговор с възрастния господин. Не бе очаквал, че е толкова забавен и остроумен.

Постепенно осъзна, че къщата е притихнала. Бе около три след полунощ.

— Нямах престава, че е станало толкова късно. Наистина трябва да тръгвам. За мен бе истинско удоволствие да разговарям с вас — протегна той ръка на господин Феърчайлд.

— И за мен! Отсега нататък се надявам да се виждаме по-често. — Той внимателно наблюдаваше реакцията на Скот при тези думи. На лицето му бе изписано безпокойство.

Скот не знаеше какво да отговори. Обзе го тревога, като проумя, че изказването не бе направено от любезност, а явно преследваше определена цел.

Какво ли знаеше? Какво ли му бе казала Катрин?

Боеше се, че всеки миг тя ще влезе и не би могъл да избегне опасността да останат насаме.

— Аз… Трябва да си вървя. Тибурон е доста далеч. Благодаря ви, господине, за всичко.

— Лека нощ, Скот.

Скот забърза към вратата.

Наоколо не се забелязваше никой.

В този миг забеляза Катрин, свита на един стол в хола. Не помръдваше и очите й бяха затворени. Стана му жал за нея. Приличаше на малко дете, загубено в гората. Самотата я обвиваше като плащ. Желанието да я прегърне бе неудържимо.

Толкова бе настоявала да поговорят.

Дали петнадесетте хиляди долара бяха последният опит за разговор или просто целеше да покаже, че за нея той е само едно от поредните й завоевания?

 

 

Телефонът на Катрин зазвъня от ранна утрин и не спря през целия ден. Неделните вестници бяха пълни със снимки и коментари от предния ден. Всички бяха развълнувани. Лиз не бе лягала въобще и се обади на Катрин, за да й съобщи резултата. Във фондовете бяха постъпили като дарение около половин милион долара.

— Половин милион?! — възкликна Катрин. — Да не се шегуваш? Хей! Тридесет хиляди от Ричард Бентли? Дядо сигурно му е извил ръката. Старият скъперник крие всеки цент.

— Има още нещо, което ще ти достави удоволствие. Получили сме чек за петдесет долара от господин Били Санчес.

Очите на Катрин се насълзиха.

Били не само бе издържал изпитите си, работейки и на строежа, но бе успял да си открие сметка и да направи дарение. Гордееше се с него.

Отправи се към верандата и прибра вестниците.

Отново името Феърчайлд доминираше над всички. Имаше дори една снимка, на която бе заедно с Били. Какво ли щеше да каже на колегите си?

Денят бе прекрасен.

Само Скот не се обади.

 

 

Скот се бе отпуснал на едно канапе и пиеше кафе.

Бе късен следобед.

Вяло разлистваше вестниците.

Катрин бе в центъра на вниманието. Дали това бе типичното й поведение? Веднъж я бе питал как се справя с журналистите, които непрестанно вървяха по петите й.

Замисли се…

А може би все пак петнадесетте хиляди долара бяха наистина…

В сърцето му се прокрадна надежда, която разкъса мрежата на обзелото го отчаяние.

 

 

Скот спря пред дома на майка си.

Не й се бе обадил да я предупреди, но бе решил да я заведе в едно ресторантче в Соусалито, където обичаха да ходят с баща му.

Позвъни.

Мислите му бяха заети с Катрин и Джени. Толкова му липсваха. Надяваше се майка му да го успокои поне малко.

— Страхувам се, че още не съм готова… — Лин се изненада като видя сина си. — Скот, какво правиш тук?

— Така ли посрещаш любимия си син? — обиди се той. Усмивката му изчезна като видя как бе облечена майка му. Носеше официален тоалет. — Преча ли?

— Разбира се, че не пречиш. Не стой навън. Влизай!

— Мислех да отскочим до Соусалито и да хапнем. Цял век не сме стъпвали там.

— Всъщност имам ангажимент тази вечер…

— Така ли? — вдигна вежди Скот. — С кого? С Джим Далтън?

Лицето на майка му почервеня от смущение и тя сведе очи.

— Не е това, което си мислиш. Само ще вечеряме заедно. Сериозните ангажименти са за хора като теб и Катрин.

Скот се натъжи при споменаване името на Катрин. Отново го обзе отчаяние и тъга.

— Какво има, Скот? Напоследък не изглеждаш добре. Проблеми ли имате с Катрин?

— Всичко е наред… — Гласът му изневери. Замълча.

— Знаеш, че мой принцип е да не се бъркам в живота ти. — Лин потърси погледа му. — Но сега имам да ти кажа нещо, което държа да изслушаш.

— Е, синко, знаеш, че обичах много баща ти. Той бе най-прекрасният човек за мен. Но много го биваше да се инати. А ти, сине, по инат го надминаваш.

— За какво говориш? — Скот се опитваше да се защити.

— Говоря за теб и Катрин. Бедното момиче страда истински. Не знам какво се е случило между вас, но съм уверена, че с инат няма да постигнеш нищо.

— А сега да довърша тоалета си. Заета съм… Не, имам ангажимент! — отсече Лин и се усмихна закачливо.

Без да каже дума повече, тя избута зашеметения си син навън, точно в мига, в който Джим Далтън паркираше отвън.

 

 

— Тери, налей ми една бира. — Скот седна на едно от високите столчета, наредени около барплота.

— Заповядай, Скот! — Барманът застана срещу него.

Скот не реагира на явното му желание да си поговорят.

— Хей, земя! На хоризонта земя! — Барманът размаха пръсти пред лицето му.

— А? Съжалявам, Тери. Бях се замислил. Извинявай.

— Как си, Скот. Отдавна не съм те виждала. — Младата сервитьорка обви приятелски раменете му.

— Много работа имам напоследък. Разработвам нов проект. — Скот се опита да се освободи от прегръдката на Сюзън, подразнен от очевидния й опит да пофлиртува с него.

— Не бих казал, че е само това, ако човек може да вярва на вестниците в днешно време. Пълни са със снимки, на които ти стоиш до известната Катрин Феърчайлд.

— Стига, Тери. Това бе само един благотворителен търг.

— Кажи ми, Скот — притисна се Сюзън към него, — кое у теб струва петнадесет хиляди долара?

Скот загледа смутено през прозореца. Наистина, какво у него струваше тази сума? Определено, това не бе заради участието му в търга.

Извади пари от джоба и ги бутна към Тери.

Отправи се бързо към вратата и излезе, оставяйки Тери и Сюзън в недоумение.

Вървеше към дома си с желанието вятърът да разсее неговото смущение. Думите на Лин още се въртяха в главата му.

Пред очите му изплува Катрин, свита на стола в пустия хол.

Вече не знаеше кое е правилно и кое — не.

 

 

Най-сетне телефонът престана да звъни.

Катрин се отпусна. Бе изтощена и физически, и психически. Няколко пъти през деня бе посягала към телефона с намерението да се обади на Скот, но отдръпваше ръката си.

Отчая се, като разбра, че е заспала и го е изпуснала. Всичко бе против нея! Знаеше, че това бе последната й възможност. Дядо й бе направил всичко, само и само да задържи Скот. А тя бе заспала! Ридание разтърси тялото й. С усилие на волята сподави плача и стисна зъби.

Лежеше с поглед, забит в тавана.

„Катрин Феърчайлд! Осъзнай се — повтаряше си тя. — Съдбата ти е в твои ръце. Изпусна една възможност, ще се появи друга. Бори се, докато не се озовеш в прегръдките на Скот!“

 

 

И Скот лежеше неподвижно. Мислите му объркано блуждаеха. Само едно знаеше със сигурност и това бе фактът, че изтеклата седмица бе най-тъжната в живота му.

 

 

Когато се събуди, вече бе настъпило утрото.

Бе спал неспокойно. Но чудно — мислите му, бяха ясни и подредени. Бе сгрешил, отказвайки на Катрин да я изслуша. Беше инат и неразбран като магаре! Майка му имаше право.

Взе набързо един душ и отиде до телефона. Вдигна слушалката и набра номера на Катрин.

Катрин беше под душа, когато и се стори, че чува телефонен звън. Спря водата. Не чу нищо повече.

Привърши набързо, облече се и хукна навън.

Излезе и се отби в един магазин за цветя, като помоли да изпратят кошница, към която прикрепи лист с грижливо обмислени думи.

Бе Денят на Вси Светии.

Налагаше се да обиколи доста магазини. Бе обещала на Джени да й купи маскараден костюм.

 

 

Скот отиде направо на строителната площадка в Сан Рафаел. Поговори с Джон Баркли и тръгна да обиколи строежа.

Беше време за сутрешното кафе. Забеляза Били, около когото се бяха струпали група работници. Бяха разгърнали неделния вестник и оживено говореха.

— Да — дочу гласа на Били. — Аз и Кет извървяхме дълъг път заедно.

Очевидно момчето се забавляваше от новото си положение на знаменитост.

Щом се прибра в офиса, Скот позвъни на Катрин.

Никакъв отговор. След минута в стаята му влезе Амелия.

— Господин Блейк, това надминава всякакви граници! — Тя му протегна плик, съдържащ бележката на Катрин.

— Мисля, че тези цветя ще освежат стаята ти — отговори той и взе плика.

Амелия замълча в недоумение и тактично излезе.

Сърцето на Скот заби лудо. Имаше още надежда! Катрин имаше желание да поговорят. С треперещи пръсти отвори плика и извади бележката. Текстът гласеше:

„Тази вечер ще водя Джени на шествието — маскарад. Моля те, ела с нас.“

Това бе първият щастлив миг от онази съботна вечер, когато…

Погледна часовника.

Трябваше да побърза, ако искаше да си намери и той костюм за маскарада.