Айзък Азимов
Примамката (8)

8.

Хората на пулта за управление бяха късметлии. Те и разбира се, Саймън, който като астрофизик и ръководител на експедицията, се бе присъединил към тях по специално разпределение. Другите членове на екипажа имаха конкретни задължения, а останалата част от научния персонал предпочиташе относителния комфорт на хидравличните си седалки по време на спиралата около и надолу към Млади.

Гледката беше най-величествена, още докато Млади бе на достатъчно голямо разстояние, за да се вижда изцяло.

На север и на юг, на една трета от пътя до екватора, бяха ледените шапки, все още в началото на хилядолетното си отстъпление. Тъй като „Трите G“ се движеше по спирала на огромни кръгове от север на юг (съзнателно избрани, за да бъдат огледани полярните региони, както настояваше Саймън, с цената на сигурност, по-ниска от максималната), шапките се разпростираха под тях една след друга.

Всяка от тях блестеше еднакво на слънчевата светлина в резултат от ненаклонената ос на Млади. И всяка шапка беше на части — като сладкиш, нарязан с извит нож.

Обърнатата към слънцата третина на всяка от тях бе осветена едновременно и от двете слънца в искрящо бяло, което бавно пожълтяваше на запад и бавно позеленяваше на изток. На изток от белия сектор лежеше друг, наполовина толкова широк, който бе докосван само от светлината на Лагранж I и снегът му сияеше със сапфирена красота. На запад друг половин сектор, изложен само на Лагранж II, светеше с топлото оранжево-червено на земния залез. Трите цвята преминаваха един в друг на ивици и така много приличаха на дъга.

Последната третина бе контрастиращо тъмна, но ако човек я загледаше достатъчно внимателно, откриваше, че е на части — неравни части. Най-малката беше наистина черна, но в по-големите имаше слаба млечна белота.

— Лунна светлина. Естествено — промърмори на себе си Саймън, а после припряно се огледа да види дали някой не го е чул. Не обичаше хората да наблюдават действителния процес, чрез който се осъществяваше правенето на изводи в ума му. Те по-скоро трябваше да бъдат представяни на студентите и слушателите му — на всички, които бяха наоколо — накратко, в излъскано съвършенство, което да не издава нито раждането, нито развитието им.

Но тук наоколо имаше само космонавти и те не го бяха чули. Въпреки цялата си космическа закоравялост, доколкото можеха да се откъснат от задълженията и уредите си, те съсредоточено наблюдаваха чудото пред тях.

Спиралата се изви, посоката от север-юг стана североизток-югозапад, а накрая — изток-запад. Така кацането щеше да е възможно най-безопасно. До пилотската кабина долиташе смътният тътен на атмосферата — отначало тънък и писклив, но постепенно, с изтичане на минутите, набираше сила.

До момента, в интерес на научното наблюдение (и за значително безпокойство на капитана) спиралата беше стегната, скоростта спадаше бавно, а обиколките на планетата бяха многобройни. Когато обаче навлязоха във въздушната покривка на Млади, скоростта започна бързо да спада, а повърхността се издигна насреща им.

И двете ледени шапки изчезнаха и започна равномерно редуване на земя и вода. На удължаващи се интервали под тях се разстилаше континент, планински по двата бряга и равнинен във вътрешността, като чиния за супа с покрито с лед устие от двете страни. Той се разпростираше върху половината от Млади, а останалата част беше вода.

В момента по-голямата част от океана се намираше в тъмния сектор, а другата бе огряна от червено-оранжевата светлина на Лагранж II. На светлината на това слънце водата бе тъмноморава с искрящи ръждиви петънца, които се сгъстяваха на север и юг. Айсберги!

В момента земята беше поделена между червено-оранжевия половин сектор и напълно бялата светлина. Само източният бряг беше синьо-зелен. Източната планинска верига представляваше поразителна гледка с червените си западни и със зелените си източни склонове.

Сега корабът бързо намаляваше скоростта — последното пътуване над океана беше свършило.

След това — приземяване!