Айзък Азимов
Примамката (18)

18.

— Е, д-р Шефийлд, какво има? — попита Саймън. Астрофизикът седеше на бюрото си, върху което около малък Макфридов интегратор бяха строго подредени на купчини листове и филми, и гледаше как Шефийлд прекрачва прага.

Шефийлд небрежно седна върху стегнато опънатата завивка на койката на Саймън. Разбираше раздразнения му поглед в тази посока и това не го тревожеше. Всъщност, даже по-скоро му доставяше удоволствие.

— Имам възражение срещу подбора ви на хора за експедицията — отвърна той. — Изглежда като че ли взимате двама души за физическите науки и трима — за биологическите. Нали така?

— Да.

— Предполагам, смятате, че с това покривате всичко, като овоспора на Даниелски в перихелий.

— О, Космосе! Имате ли какво да предложите?

— Бих искал да дойда самият аз.

— Защо?

— Не разполагате с човек, който да се грижи за менталните науки.

— За менталните науки! Мила Галактико! Д-р Шефийлд, напълно достатъчно е да рискуваме петима. Всъщност, докторе, вие и вашият… хм… подопечен сте назначени в научния персонал на този кораб по заповед на Бюрото на Външните провинции без каквито и да било предварителни консултации с мен. Ще бъда откровен. Ако се бяха консултирали с мен, щях да ги посъветвам да не ви взимат. Не виждам ролята на менталната наука в едно такова проучване, което, в края на краищата, е чисто физично. Много лошо е, че Бюрото иска да експериментира с мнемоници в случай като този. Не можем да си позволим сцени, като онази с Родригес.

Шефийлд реши, че Саймън не знае за връзката на Марк с първоначалното решение за изпращане на експедицията.

Той се поизправи на мястото си с длани на коленете и с изпънати настрани лакти, и каза с ледена официалност:

— Значи се чудите за ролята на менталната наука в едно такова проучване, д-р Саймън? Да предположим, ви кажа, че краят на първото селище вероятно може да се обясни на проста психологична основа.

— Това няма да ме впечатли. Психологът е човек, който може да обясни всичко и да не докаже нищо — усмихна се Саймън като човек, който е написал епиграма и е горд с нея.

Шефийлд не му обърна внимание.

— Нека да навляза малко в подробности — продължи той. — С какво Млади е по-различен от всеки друг от осемдесет и три хилядите обитаеми светове?

— Информацията ни все още е непълна. Не мога да отговоря.

— О, изпускате най-същественото. Разполагали сте с необходимата информация още преди да дойдете тук. Млади има две слънца.

— Ами, разбира се. — Но астрофизикът допусна нотка на объркване в думите си.

— Цветни слънца, напомням ви. Цветни слънца. Знаете ли какво означава това? Означава, че едно човешко същество, вие или аз, напълно изложено на двете слънца, ще хвърля две сенки. Една синьо-зелена и една червено-оранжева. Правил ли сте си труда да проверите разпределението на цветовете в тези сенки? Как му казвахте, спектър на отражение?

— Допускам — надменно отвърна Саймън, — че ще са горе-долу същите, като радиационните спектри на слънцата. Какво се опитвате да постигнете?

— Би трябвало да проверите. Въздухът няма ли да поглъща някои дължини на вълните? Ами растенията? Какво остава? А и вземете луната на Млади, Сестрата. През последните няколко нощи я наблюдавах. Тя също е на цветове и те си менят положението.

— Ами, разбира се, по дяволите. Тя минава през фазите си независимо с всяко от слънцата.

— Не сте проверили и нейния спектър на отражение, нали?

— Имаме го някъде. Но не представлява интерес. Така или иначе, какъв интерес представлява той за вас?

— Скъпи ми д-р Саймън, напълно установен психологичен факт е, че комбинацията от червен и зелен цвят упражнява вреден ефект върху мисловната стабилност. Тук имаме случай, в който червено-зелената хромопсихична картина (нека използвам специалния термин) е неизбежна и е представена при обстоятелства, изглеждащи съвсем неестествени за човешкия разум. Твърде възможно е хромопсихозата да е стигнала до фатално равнище чрез предизвикване на хипертрофия на троичните фоликули, от която следва церебрална кататония.

Саймън изглеждаше объркан.

— Никога не съм чувал за такова нещо — рече той.

— Естествено, че не сте — каза Шефийлд (беше негов ред да се държи надменно). — Вие не сте психолог. Сигурно не оспорвате професионалното ми становище?

— Не, разбира се. Но от последните доклади на експедицията е съвсем ясно, че са умирали от нещо подобно на дихателна инфекция.

— Правилно, но Родригес отрича това, а вие приехте професионалното му становище.

— Не съм казвал, че е било дихателна инфекция. Казах, че е приличало на такава. Къде навлиза вашето хромо-еди-какво си?

Шефийлд поклати глава.

— Вие, лаиците, си имате своите заблуди. Това, че има физичен ефект, още не означава, че може да няма ментална причина. Най-убедителният момент в теорията ми е, че червено-зелената хромопсихоза доказано се проявява първо като психогенна респираторна инфекция. Разбирам, че не сте запознат с психогениката.

— Не. Това е извън специалността ми.

— Ами, да. И аз бих казал така. Собствените ми изчисления показват, че при увеличеното кислородно налягане в този свят, психогенната респираторна инфекция е и неизбежна, и особено силна. Например, вие сте гледал луната — Сестрата, имам предвид — през последните няколко нощи.

— Да, гледал съм Илион. — Саймън не забрави официалното име на Сестрата дори сега.

— Наблюдавал сте я отблизо и в продължение на големи периоди от време, нали? Под увеличение?

— Да. — Саймън ставаше все по-неспокоен.

— А-ха — рече Шефийлд. — Цветовете на луната през последните няколко нощи бяха особено вредни. Сигурно трябва да сте забелязал съвсем слабо възпаление на слузестата мембрана в носа и леко дразнене в гърлото. Все още нищо болезнено, мисля. Да сте кашлял или кихал? Не ви ли е малко трудно да преглъщате?

— Мисля, че… — Саймън преглътна, после рязко пое въздух. Проверяваше. След това скочи на крака със свити юмруци и заговори:

— Велика Галактико, Шефийлд, нямате право да мълчите за това. Чувствам го в момента. Какво да направя, Шефийлд? Не е нелечимо, нали? По дяволите, Шефийлд — гласът му стана писклив, — защо не ни го казахте по-рано?

— Защото — спокойно отвърна Шефийлд, — в това, което казах, няма нито думичка истина. Нито думичка. Цветовете не са вредни. Седнете, д-р Саймън. Започвате да изглеждате глупаво.

— Вие казахте — силно объркан и със задъхан глас рече Саймън, — че вашето професионално становище е, че…

— Моето професионално становище! Кометите да го вземат, Саймън, какво толкова вълшебно има в едно професионално становище? Човек може да излъже или просто да е невежа, даже по отношение на последните подробности на собствената си област. Специалистът може да греши, тъй като е несведущ по отношение на съседната област. Може да е сигурен, че е прав, и пак да греши. Вижте се. Знаете всичко за Вселената, а аз съм съвсем бос, известно ми е само, че звездата е нещо, което блещука, а светлинната година е нещо дълго. И въпреки това вие ще приемете безсмислената психология, на която всеки студент първокурсник по ментика би се скъсал да се смее. Не мислите ли, Саймън, че е време да се тревожим по-малко за професионалното становище и повече за цялостното координиране?

Цветът бавно се оттегли от лицето на Саймън. То стана восъчнобледо. Устните му трепереха. Той прошепна:

— Използвахте професионалния си статус като претекст, за да ме направите на глупак.

— Нещо такова — съгласи се Шефийлд.

— Никога не съм, никога… — задъха се Саймън и опита да почне отначало. — Никога не съм виждал нещо по-подло и неетично.

— Опитах се да ви обясня.

— О, успяхте. Успяхте. — Астрофизикът бавно се успокояваше и гласът му бе станал почти нормален. — Искате да взема онова ваше момче с нас.

— Точно така.

— Не. Не. Решително не. Беше „не“ преди да дойдете тук и ще си остане „не“ винаги.

— Какво ви беше основанието? Имам предвид, преди да дойда при вас.

— Той е психопат. Не може да работи с нормални хора.

— Бих ви бил благодарен да не използвате думата „психопат“ — мрачно каза Шефийлд. — Не сте компетентен да я използвате. Щом държите толкова на професионалната етика, не навлизайте в специалността ми в мое присъствие. Марк Анунцио е съвършено нормален.

— След онази сцена с Родригес? Да. О, да.

— Марк имаше правото да зададе въпроса си. Негова работа и задължение е да прави това. Родригес нямаше право да се държи грубо.

— Трябва да мисля първо за Родригес, ако нямате нищо против.

— Защо? Марк Анунцио знае повече от него. В това отношение, той знае повече от вас или мен. Имате ли намерение да се върнете с интелигентен доклад или ще задоволявате нечия дребнава суета?

— Вашите твърдения относно това какво знае момчето ви, не ме впечатляват. Отлично разбирам, че той е добър папагал. Обаче не разбира нищо. Длъжен съм да се грижа да му бъдат предоставяни данните, защото Бюрото нареди така. Не са се консултирали с мен — много добре. Ще сътруднича дотолкова. Той ще получава своите данни тук, в кораба.

— Не е равностойно, Саймън — възрази Шефийлд. — Той трябва да е на самото място. Може да види неща, които нашите тесни специалисти няма да забележат.

— Много вероятно — ледено отвърна Саймън. — Отговорът, Шефийлд, е „не“. Няма аргумент, който да може да ме убеди. — Носът на астрофизика беше остър и блед.

— Само защото ви направих на глупак ли?

— Защото нарушихте най-фундаменталното задължение на специалиста. Никой уважаващ се специалист не би използвал областта си, за да изтъкне наивността на специалист от друга област.

— И така ви направих на глупак.

Саймън се извърна.

— Моля, напуснете. Отсега нататък, докато трае пътуването, няма да общуваме помежду си извън най-неотложната работа.

— Ако си тръгна — каза Шефийлд, — останалите момчета могат да чуят за това.

Саймън се сепна.

— Искате да повторите малката ни схватка ли? — На устните му се появи хладна усмивка, която угасна презрително. — Само ще разкриете какъв подлец сте.

— О, съмнявам се, че ще го вземат толкова насериозно. Всички знаят за малките шегички на психолозите. Освен това, ще бъдат много заети да ви се смеят. Нали знаете — изключително внушителният д-р Саймън, изплашен от възпалено гърло и скимтящ за милост след няколко тайнствени, безсмислени думи.

— Кой ще ви повярва? — извика Саймън.

Шефийлд вдигна дясната си ръка. Между палеца и показалеца му имаше малък правоъгълен предмет с ред контролни щифтчета.

— Джобен магнетофон — поясни той. Психологът натисна едно от щифтчетата и гласът на Саймън внезапно каза: „Е, д-р Шефийлд, какво има?“.

Прозвуча помпозно, безапелационно и дори малко самодоволно.

— Дайте ми това! — хвърли се Саймън към високия психолог.

Шефийлд се отдръпна.

— Не се опитвайте да използвате насилие, Саймън. Бях в аматьорската борба не чак толкова отдавна. Вижте, предлагам ви сделка.

Саймън все още се извиваше към него, забравил достойнството си и задъхан от ярост. Шефийлд го държеше на една ръка разстояние, като бавно отстъпваше.

— Нека заедно с Марк дойдем с вас и никой изобщо няма да види или чуе това.

Саймън бавно се успокояваше.

— Тогава ще ми го дадете ли? — задъхано попита той.

— След като Марк и аз стигнем до мястото на селището.

— Налага се да ви вярвам. — Изглежда полагаше големи усилия да го каже колкото е възможно по-обидно.

— Защо не? Можете определено да ми вярвате, че ще разглася това, ако не се съгласите. Ще го пусна първо на Вернадски. Ще му хареса. Знаете силното му чувство за хумор.

— Вие и момчето можете да дойдете с нас — рече Саймън с толкова тих глас, че едва се чуваше. После продължи силно: — Но запомнете това, Шефийлд. Когато се върнем на Земята, ще ви изправя пред Централния комитет на ГАНН. Обещавам ви. Ще бъдете лишен от професионални права.

— Не се страхувам от Галактическата Асоциация за Научен Напредък — отвърна Шефийлд. Той остави сричките да отекнат. — В края на краищата, в какво ще ме обвините? Нима ще пуснете този запис пред Централния комитет като доказателство? Хайде, хайде, нека се държим приятелски. Не искате да разгласите собствената си… хм… грешка пред най-важните клечки на осемдесет и три хиляди свята.

И излезе, като се усмихваше леко.

Но когато затвори вратата между себе си и Саймън, усмивката му изчезна. Не му бе приятно да направи това. И след като вече го беше сторил, се чудеше дали си струваше врага, който си бе създал.